Форми в природата

Размишление върху светлината.

Чете се темата Най-малката форма в Природата.

Когато се говори за малка форма, в обикновения живот имаме предвид капка вода. Обаче със своите микроскопи учените откриват в една капка вода милиони живи същества. Вие нямате представа за големината на тия същества: те са толкова малки, че едва се виждат с мик¬роскоп. Като ги наблюдавате, ще видите, че и между тях има същите отношения, каквито и между висшите същества: и те спорят помежду си кой да вземе по-голям дял от нещо; и те се менят, сърдят се едни на други, преследват се и т.н. Ако гледате водните капки с обикновено око, ще кажете, че те представляват свят на спокойствие, на чистота. Микроскопът обаче открива реалността и тогава ние казваме: най-малката форма се е проявила при създаването на света, т.е. при изявяване на живота; най-голямата форма се проявява при свършване на живота. Аз вземам думата свършване в ограничен смисъл.

Следователно всяко тяло, което има най-малка форма, се намира далече от нашето съзнание. Колкото по-голяма е формата, толкова по-близо е тя до нашето съзнание; колкото повече се увеличава формата, толкова повече се приближава към нас. Според някои философи нещата в Природата нито се увеличават, нито се намаляват. Ние знаем, че живите неща растат, развиват се и се увеличават. Ако се съгласим с твърденията на философите, ще излезе, че растенето и развиването на телата е привиден, а не действителен процес. Тия философи са прави в едно отношение, а именно: материята и енергията в Природата не се увеличават, нито намаляват, но се видоизменят. Например ако налеем вода в едно шише, ние сме преместили тази вода от едно място на друго, но като вода в Природата тя нито се е загубила, нито се е увеличила. Когато телата растат и се увеличават по големина, по обем, към тях наистина се прибавя нещо. Всъщност това, което се прибавя, е взето от Природата: значи нещата се вземат от едно място в Природата и се турят на друго място.

Мнозина казват, че някой човек като дете е бил глупав, но като пораснал, е поумнял. Това е невъзможно: какъвто е човек в началото на живота си, такъв остава и до края. Глупавият е винаги глупав, а умният – винаги умен. Кой човек е глупав и кой – умен? Глупавият никога не работи – той се труди, мъчи се и не се тревожи; умният работи и се тревожи, безпокои се от постъпките на глупавия. Глупавият винаги има господар: той може да стане слуга на умния, но умният никога не може да стане слуга; само умният е господар. Когато глупавият стане слуга на умния, той ще му причини ред пакости. Глупавият слуга коства на господаря си много повече, отколкото работата, която ще му свърши: днес ще счупи нещо, утре – друго, и т.н.

Съвременните хора искат да живеят добре, да бъдат щастливи, но не правят никакви усилия, за да придобият щастието. Щастлив може да бъде само онзи, който е изправил погрешките си. Не се изправят лесно погрешки, затова е казано, че Бог е дълготърпелив: Той чака времето, когато хората ще изправят погрешките си и ще поумнеят. Докато са здрави, те са недоволни от здравето си, намират, че със здраве само нищо не могат да постигнат; като са болни, от болестта си са недоволни. Като дойде зима, недоволни са, че обущата и чорапите им не са дебели, топли; като дойде лято, недоволни са, че чорапите им са дебели, а обущата – тежки. Малко се иска от човека, за да стане доволен: щом има летни и зимни чорапи и обуща, нека задържи летните за лятото, а зимните – за зимата; когато е здрав, да се пази да не се разболее; когато е болен, да се лекува. Който не се съобразява с времето и не цени това, което му е дадено, той е глупав.

Всички хора нямат еднакви разбирания за нещата, нито еднакъв вкус: това, което за едного е красиво, за другиго е нещо обикновено. Някой вижда най-малките неща, а друг не вижда и най-големите; някой вижда най-малкото петно на дрехата си и бърза да го изчисти, друг не вижда и големите петна: ако му кажете да ги изчисти, той намира, че не заслужава да се занимава с дребни неща. Ще кажете, че това зависи от културата на човека. Срещате обаче културен човек, но съзнанието в него не е пробудено. Това показва, че съзнанието на човека има разни фази. Нещата се определят от съзнанието и вътрешното разбиране на човека: тази е причината, поради която един счита за добро това, което за друг не е добро. Това показва, че понятията за добро, за ученост, за сила са относителни, а не абсолютни величини. Някой може да брои до милиони и милиарди и минава за учен; друг може да брои само до десет и минава за глупав, за прост човек. Ако накараш учения, който може да брои много, да обясни какво нещо е Вселената, той нищо не може да каже. Ако Вселената беше образувана от много слънца, би ли могъл този учен да ги обхване всички в съзнанието си? Може ли той да изчисли каква е тежината на един квадрилион микроскопически прашинки? Ако една прашинка тежи една двадесетмилионна част от грама, колко ще тежи един квадрилион прашинки?

Тъй щото не е достатъчно само да кажете, че някой е добър или красив, но трябва да знаете в какво седи добротата или красотата на този човек. Ще кажете, че очите му са хубави, носът е правилен, веждите – красиви, и т.н. И това не е достатъчно. Всяко нещо трябва да отговаря на една вътрешна мярка. Има една норма, която определя правилността на нещата: щом отговарят на тази норма, те са красиви. Въпреки това всяко общество, всеки народ има свое специфично разбиране за красота. Ако отидете между черните, ще видите, че те считат за красив онзи, който има дебели устни и черно лъскаво лице: тънки устни и бяло лице те не харесват; според тях белите са грозни и затова ги ядат. Тъмнината всякога се стреми да погълне светлината – това показва, че и двете са живи. Тъмнината намира, че светлината е грозна и се стреми да я погълне. Срещате един престъпник и го предавате на властта, защото е извършил престъпление. Той е недоволен от вашата постъпка и намира, че вие нямате право да се месите в неговата работа; той казва, че държавата само има право да го преследва, но не и вие, който имате грехове като него. За оправдание вие ще кажете, че държавата изисква съдействието на гражданите си, вследствие на което вие сте длъжни да Ă помагате. Вие сте прави отчасти, докато сте в дадена държава: излезете ли вън от тази държава, вън от влиянието на нейните закони, вие попадате под друг закон. Ако излезете от държава, в която законите са свободни, и влезете в държава с драконовски закони, няма да се чувствате добре.

Съвременните хора се оплакват, че не се разбират, че нямат любов помежду си. Защо? Защото идат от различни държави – с различен морал, с различни култури. Всеки човек е представител на отделна държава – с различни понятия за добро и зло, с различна обхода. Всеки човек носи в себе си специфичен морал. Ако всички хора бяха граждани на една и съща държава, те щяха да имат еднакъв морал, еднакви разбирания, и нямаше да им се говори за морал, за добро и т.н. Днес чувате да се говори, че трябва да се проповядва на хората да се обърнат към Бога. Чудно нещо! Ако Бог е направил човека, защо трябва той да се обръща към Него? Когато скулпторът направи една статуя, трябва ли тя да се обръща към него? Статуята трябва да прилича на създателя си и да може да говори. Това се иска от една статуя: тя говори, когато трябва; ако не трябва да говори, тя мълчи. „Може ли статуята да говори?“ Може: в статуята говори това, което скулпторът е вложил. Под думата статуя разбираме неорганизирана материя, която принадлежи към особено царство; тя има живот в себе си и може да говори, когато я накарате. Не само статуята, но всяко нещо може да стане ценно, да проговори. Тебеширът, който нищо не струва, може да стане ценен. Как? Ако някой велик човек, когото обичате, напише една дума върху тебешира, тебеширът веднага става ценен за вас. Кое придава цена на този тебешир? Думата, която великият човек е написал. Сам за себе си тебеширът е ценен, защото пише; като пише, той постепенно се изхабява. Не само тебеширът, но и човек се изхабява: като се радва, като скърби, човек се изхабява, и то по естествен начин.

По какво се различават радостта от скръбта? Радостта в началото, когато иде, носи щастие за човека; в края, когато си отива, тя носи скръб. Скръбта в началото носи скръб, а в края – радост; значи в края радостта се превръща в скръб, а скръбта – в радост. Понеже умният човек иска всякога да бъде радостен, затова той трябва едновременно да има и радост, и скръб. Глупавият обаче всякога носи скръб: едва се зарадва за нещо – и веднага изгубва радостта си; щом я изгуби, той започва да скърби. Умен човек е този, който в началото е скръбен; глупав човек е този, който в края е скръбен. Едни хора носят скръбта, а други – радостта. Скръбта и радостта са полюси на живота.

Когато изучавате човешката психология, наблюдавате следното: колкото и каквото благо да се даде на човека, то всякога му се вижда малко; колкото и каквото страдание да му се даде, то всякога му се вижда много. Например ако ви дадат 20 лв., виждат ви се малко; ако вие трябва да дадете 20 лв., виждат ви се много. Защо при една и съща величина имате две различни състояния? Ако в дома ви дойде ваш приятел, когото обичате, и ви гостува десет дена, вие ще кажете, че е седял малко време при вас; ако ви дойде на гости човек, когото не обичате, и поседи в дома ви няколко часа, вие ще се отегчите от него. Защо в първия случай сте радостни, а във втория се отегчавате? Този, когото считате за приятел и му се радвате, е княжески син, който не иска нищо от вас; той е донесъл много блага, тъй щото има и за него, и за вас. Вторият гост, на когото не се радвате, е пак княжески син, но е обеднял, нищо не носи – очаква на вас вие да му дадете нещо. От този гост всички се оплакват, както е било в турско време. Когато някой турчин е отивал на гости в българска къща, той веднага се е поставял на мястото на господар и са започвали да му пекат кокошка или агне, за да го нагостят добре.

Сегашните хора се нуждаят от будност на съзнанието. За тази цел те трябва да повдигнат съзнанието си поне на една степен по-високо, за да могат да превръщат скръбта си в радост, както в математиката превръщат дроби с различни знаменатели към еднакъв знаменател. В един момент господарят може да обикне слугата си и в един момент може да го намрази и да го изпъди от дома си. Достатъчно е да кажете на един господар, че слугата му е получил наследство от един милион лева, за да измени той отношенията си към него: веднага господарят се вглежда в положението на слугата си, вижда, че няма обуща, дрехи и му купува. И обратно: ако кажете на господаря, че бащата на неговия слуга е пропаднал и че сега търсят сина му, господарят веднага ще го изпъди от къщата си, за да се освободи от всякаква материална отговорност. Каквито промени стават в отношенията на хората, такива промени стават и в човешкото съзнание. Например някога човек намира, че някоя негова идея е ценна, че заслужава да я задържи в себе си, както задържа слугата си, който е получил наследство от един милион лева. Не се минава много време, той казва: „Нищо не струва тази идея“. Защо? Защото вместо да му даде нещо, тя взема от него. Промените, които стават в човешкото съзнание, показват, че човек няма постоянен вътрешен мироглед в себе си, той няма една постоянна величина в себе си, с която да работи. Докато живее в объркания човешки свят, човек непрестанно ще се лута и един ден ще каже: „Теле дойдох, вол си отивам. Нищо не разбрах от живота: каквото направих в живота си, все насила го правих, доброволно нищо не направих; трябваше да чакам с остен да ме мушкат, за да се проявя“.

Това не се отнася само до вашия личен живот: такова е състоянието на всички хора. Това, от което те се смущават, е тяхното минало. Миналото върви след човека като сянка, хората не могат лесно да се освободят от него. Да се освободи човек от миналото си, това подразбира да стане вътрешен преврат в него. Докато не стане този преврат, той ще живее във временни, в преходни отношения и разбирания. Днес ще уважават и почитат човека, докато се надяват, че ще получат нещо от него; убедят ли се, че нищо няма да получат, ще го отхвърлят настрани. Докато човек е здрав, всички го използват; щом се разболее, поч¬ват да го пренебрегват. Ако е чиновник, държавата ще му даде няколко месеца отпуск да се лекува; не оздравее ли, тя ще го уволни. Даже и майката се радва на детето си, докато е здраво; ако се разболее и боледува няколко години, тя казва: „По-добре да го прибере Господ, че и то да се освободи, и ние да се освободим“.

Които не разбират дълбокия смисъл на живота, обезсърчават се и мислят, че доброто не съществува в света. Те казват: „В живота може да се обича само богатият, здравият, ученият човек“. Останалите хора, които не са богати, здрави и учени, ще се изоставят. Едно е вярно: човек обича това, от което може да вземе нещо. Как ще обичате сухите кости, как ще обичате пресъхналата чешма, как ще обичате изгореното дърво? Но като обичате някого, вие трябва да бъдете внимателни, никога да не докоснете, да не отнемете ценното, същественото в него, което той пази като зеницата на окото си. Не разрушавайте, не разваляйте красивото чувство, което човек има в себе си. На същественото, на ценното в човека, което съставя неговия живот, гледайте по същия начин, както и той гледа. Свещено пазете в човека това, което и той пази: това наричам аз Любов, това наричам обич.

Кое е същественото качество на ученика, за което може да бъде обичан? Ще кажете, че за да бъде обичан, ученикът трябва да учи. Не, това е негова длъжност. Кое е същественото качество на учителя, за което трябва да бъде обичан? Ще кажете, че учениците обичат учителя си, защото ги учи. Че учителят учи учениците си, това е негова длъжност. Учениците обичат учителя си, когато той ги учи да се обичат, свещено да пазят и зачитат чувствата си. Човек трябва да си изработи правилни отношения към всички разумни същества, които съставят един общ организъм. Следователно засегне ли се само един уд на този организъм, целият организъм страда. Ето защо ученикът трябва да има отношения не само към няколко души, но и към цялото Битие. Като греши, ученикът причинява вреда не само върху своя живот, но и върху цялото Битие; като живее добре, неговият живот се отразява и върху цялото Битие. Предаде ли се на човешка любов, ученикът се излага на големи изпитания. Защо? Защото днес ще обича, утре няма да обича. В началото любовта носи радост, а в края – скръб; в омразата процесите са обратни: в началото омразата носи скръб, а в края – радост. Наистина, когато се освободи от омразата, човек изпитва радост.

Сега, като говоря върху тия въпроси, мнозина се запитват реални ли са тия неща, или не са. Питам: как познавате реалността на нещата? Мислите ли, че реалните неща могат да се пипат? Реалността не се пипа, не се чува, нито се помирисва: Реалността издава благоухание, но досега никой не се е докосвал до нея; даже умът не се е докосвал до Реалността. Няма същество в света, което е могло да се докосне даже до дрехата на Реалността, вследствие на което тя остава всякога чиста. Такава е дрехата на Природата, такава е дрехата и на човешката душа. Следователно всяко нещо, до което човек не може да се докосне, е реалност; всяко нещо, към което човек не може нито да прибави, нито да отнеме нещо, е реалност. Не само човек, но и целият свят да се събере, никой не може нито да прибави, нито да отнеме нещо от Реалността. Тя е съвършена: нито може да се прибави нещо към нея, нито може да се отнеме нещо от нея.

27. лекция, 20 февруари 1929 г., София, Изгрев

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube