Спорни въпроси

Размишление върху Царството Божие.

В живота на човека има основни, съществени мисли, които винаги държат съзнанието му будно. Това, което свързва човека с външния, физически свят, са предметите, с които той борави. Наистина, когато се вглъби в себе си, човек престава да се интересува от външния свят, от предметите, които го заобикалят; за такъв човек казваме, че живее повече вътрешно. Това не значи, че той е прекъснал връзката си с външния свят: щом съзнанието му е будно, той не може да бъде далече от външния свят. Съзнанието е връзка между външния и вътрешния живот на човека, от една страна, както и между сегашния и бъдещия му живот, от друга страна.

Какво представлява физическият живот на човека? Живот на постоянни промени: той е ту радостен, ту скръбен; ту е гладен, ту сит; ту е доволен, ту недоволен. Всичко това произтича от факта, че човек иска повече неща, отколкото са му нужни. Вследствие на това той носи излишен товар. От какво се нуждае ученикът? От перо, мастилница, буквар и торба, в която да туря хляб, тетрадка и книга, от която ще учи. Книгата представлява паметта или ума, с който той си служи, за да прави връзка между явленията, които наблюдава и изучава.

Като не разбират смисъла на живота, хората се стремят единствено към уреждане на своите работи. Те не знаят, че ако човек мисли да нареди своите работи, никога няма да постигне това свое желание. Иска ли да уреди живота си, човек трябва да го урежда с оглед на общото благо, на живота на другите хора; при това положение, като урежда своя живот, той ще съдейства за уреждане живота и на своите ближни. Като учи, човек помага и на ближните си да учат. В пътя на развитието си човек се натъква на закона на обмяната – щом обмяната става правилно, човек правилно се развива. Ние виждаме този закон и в живота: един човек се качва, друг слиза; един печели, друг губи; един дава, друг взема; един учи, друг преподава. Този закон подразбира вечно движение и смяна на явленията: който се е качил, той започва да слиза; който е слязъл, той започва да се качва. Този закон уравновесява силите в Природата.

Който не разбира закона за обмяната, той изпада в недоволство и започва да страда. Недоволството не е присъщо само на човека: всички живи същества са недоволни. Вълкът е недоволен, че не е могъл да открадне една овца от кошарата и да се нахрани; лисицата е недоволна, че не е могла да си открадне една кокошка от курника на селянина. Ученият е недоволен от критиката на своето съчинение: той чете по списания и вестници, че еди-коя си глава от книгата му не е вярна, не изяснява добре фактите, и т.н. Недоволство съществува навсякъде в живота, но то не разрешава въпросите. Някъде критиката е по-мека, някъде е остра, язвителна. Дето има справедлива критика, там непременно има някое слабо място.

Всички хора, които са дошли на Земята да се учат, имат слаби страни. Слабостите не трябва да смущават ученика. Който иска да напредва, той трябва да бъде свободен: какво ще кажат хората за него, това не трябва да го смущава. Щом учи, той непременно ще прави погрешки. За да не те критикуват хората, говори малко, но смислено: за пет минути човек може да каже много нещо. На човека се позволява да говори най-много от 5 до 15 минути; не може ли за 15 минути да изкаже същественото, и часове няма да му стигнат. Днес еволюцията на човека е съкратена, вследствие на което той трябва да пести времето и енергията си. Казвате на някого: „Бягай!“ „Защо да бягам?“ „Бягай, нищо повече – ако река да ти обяснявам, ще пострадаш“. Ти си на бойното поле, дето всеки момент прехвъркват куршумите – не бягаш ли от бойното поле, някой куршум ще те повали на земята. Многото говорене не помага, многото приказки не оправят работите на ученика. Иска ли да оправи работите си, ученикът трябва да учи. „Ама не мога да уча.“ Не можеш да учиш, защото умът ти е раздвоен. Кога ученикът не може да учи? Когато носи в ума си мисълта за полици, които трябва да плаща – тази мисъл е динамическа сила, която смущава ученика. Ще кажете, че човек не трябва да се смущава: лесно се казва, но мъчно се постига. Ще кажете, че човек трябва да се владее: добре е да се владее, но как ще постигне това? Ще кажете, че човек може лесно да се справи с неприятеля си – като го бутне, ще го повали на земята. Лесно е да повалиш слабия, но какво ще правиш със силния – ако неприятелят ти е силен, как ще го повалиш? Лесно се говори, но нещата в живота стават мъчно.

Хората не успяват в живота си, защото се занимават с неразрешими въпроси. Например те разискват върху въпроса защо съществуват страдания, защо животът не е пълен с радости. Един ден тези въпроси ще се разрешат, но днес не могат. „Защо радостта не иде?“ Много просто, тренът е закъснял. „Защо скръбта е дошла?“ Защото е пътувала с експрес. Скръбта иде, без да я очаквате: понякога тя иде по-рано, отколкото сте я очаквали. Както виждате, животът е пълен с изненади: вие очаквате радостта, а скръбта пристига. Защо? Радостта е закъсняла, а скръбта е прибързала.

И тъй, за да разбере въпроса за страданията и радостите, човек трябва да има права, трезва мисъл. Дойде ли до своето страдание, човек трябва да разгледа страданията на всички живи същества и да види на кое място е неговото страдание: ако е на опашката, той трябва да свърже главата на страданието с опашката му и да образува един кръг. Щом започне да се върти около този кръг, човек е разрешил вече въпроса за страданията и скърбите в живота. Кръгът показва, че страданията, скърбите и мъчнотиите в живота се разрешават само с Любов. Ако млад 30-годишен човек дължи няколко хиляди лева на някой банкер, но не може да ги плати, той ще разреши въпроса само с любов. Как? Ще залюби дъщерята на банкера: обикне ли го и тя, въпросът е свършен. Докато младият момък не залюби дъщерята на банкера и не я носи в ума си, работите му никога няма да се наредят.

Следователно докато човек не обикне Бога, работите му няма да се наредят; докато човек не носи една светла идея в ума си, животът му не може да се подобри. Доброто е съзнателен, а не механически процес; да любиш, да бъдеш добър, това е най-голямото изкуство в живота. Когато изпитва нещата, Любовта си служи с чувствителни везни – тя туря всяко нещо на везните и ако се окаже, че един грам само не достига, веднага го отстранява. Разумният живот изисква голяма точност, всяка проява на разумния живот подразбира абсолютна точност. Всеки, който е попаднал на везните на Любовта, той е опитал нейните прояви: ако не му достига само един грам, той веднага се намира далече от Любовта. Ще кажете, че един грам не представлява някаква голяма величина. Не, един грам представлява голяма динамическа сила: имаш ли един грам повече или по-малко, Любовта непременно ще те тури настрани.

Същият закон се отнася и до музиката: когато цигуларят нагласява цигулката си, той трябва да я нагласи точно – ни по-високо, ни по-ниско. В музиката има един основен тон, по който се нагласяват всички инструменти. Не само в музиката, но и в живота съществуват основни тонове, по които човек постъпва. Не знае ли тия основни тонове, не може ли правилно да ги взема, той не може и правилно да постъпва. Който взема правилно тоновете на живота, той всякога е радостен, независимо от това дали работите му вървят, или не вървят добре – това значи да владее човек изкуството на живеене. Лесно е да прави човек добро, когато има средства, когато е богат; обаче да прави човек добро, когато няма средства, това значи да има идея в себе си. Да учи човек под някакъв външен натиск, това още не значи любознателност: истински любознателен човек е този, който по свое желание учи и преодолява всички препятствия и мъчнотии. За да отиде на училище, детето не трябва да чака да се стовари върху гърба му тоягата на бащата или на майката; преди да са станали бащата и майката от сън, детето трябва да се е приготвило за училище. Майката и бащата трябва да се радват, че имат прилежен син.

Следователно като ученици вие трябва да бъдете прилежни: каквато мъчнотия и да се представи на пътя ви, вие трябва да я решите правилно. Мъчнотиите, препятствията, болестите, страданията – това са задачи за ученика. Ако не сте ученици и заболеете от ставен ревматизъм например, вие ще търсите лекар да ви помогне. Обаче ученикът не търси никакъв лекар: като заболее от ставен ревматизъм, той трябва да научи езика му и да се разговаря с него, докато го изпъди вън от организма си. Ще ви се види чудно как е възможно човек да говори с ревматизма. Когато ревматизмът започне да стяга ту крака, ту ръката на човека, трябва да знаете, че това е неговият език. Разбере ли човек езика му и започне ли да му отговаря, те стават приятели. Когато отношенията между двама души, които някога не са се обичали, се смекчат, те стават приятели. Щом ревматизмът се смекчи, това показва, че той се готви да напусне своя приятел. Когато сам се лекува, човек придобива увереност в себе си, в своите сили; остави ли се на лекар, той отдава всичко на него и постепенно губи вяра в своите сили. Болестите не са нищо друго освен задачи, които трябва правилно да се решават; не се ли решават, както трябва, тогава идат истинските болести, които мъчно вече се лекуват. Като знаете това, не се страхувайте от болестите: всеки бодеж в плешката, в гърба, в гърдите не е нищо друго освен поздрав от някой ваш приятел, който ви обича. Всички бодежи, всички болезнени състояния на човека научно се обясняват с неправилно разпределяне на енергиите в неговия организъм. Колкото по-лесно и правилно човек се справя с болезнените си състояния, толкова по-дълбоко е проникнал в смисъла на живота; не може ли да се справи с тях, той се натъква на големи противоречия в живота си.

Болестите, от които съвременните хора страдат, биват три вида: физически, т.е. такива, които засягат тялото; сърдечни – засягащи чувствата, и умствени – засягащи мозъка. С други думи казано, болестите могат да засягат твърдата, течната и динамическата, нервна материя на човешкия организъм. Болестите на физическото тяло се лекуват по един начин, на чувствата – по друг, а на нервите – по трети начин. Съвременната медицина не разполага още с методи, чрез които окончателно да лекува болестите. Като видя болния при къпалнята, Христос му каза: „Стани и ходи!“. Това показва, че Христос е разполагал с положителна, с абсолютна наука. Който има тази наука, и той може да си каже: „Стани и ходи!“. Това е формула, с която човек може да преодолява всички мъчнотии и изпитания. Говори ли на разумността в себе си, човек може да стане, да ходи и да постигне всички добри и благородни желания. В това отношение човек трябва да прави ред опити. Намери ли се в известна мъчнотия като болния, който лежал 38 години при къпалнята, той трябва да си каже: „Стани и ходи!“. След това ще дойдат да го питат: „Кой те излекува?“ „Христос, т.е. разумното начало в мене“. Дали ще вярвате в това, или не, то е друг въпрос. „Важно е, че бях болен, а сега съм здрав.“

Съвременните хора искат за всяко нещо доказателства. Обаче има неща, които не могат да се доказват по физически начин – те се доказват от резултатите, които виждаме налице. Колкото повече съзнанието на човека забогатява с опитности, толкова повече и вярата му се усилва. Иска ли да оправи работите си, човек трябва да бъде весел. „Може ли човек всякога да бъде весел?“ Може, разбира се. Като ставате сутрин, мислете за живота в неговата целокупност, за живота на всички хора, които са минали преди вас и днес се намират някъде, дето също продължават да работят и да учат. И те са имали скърби и страдания, които са разрешавали по някакъв начин. Всяка задача, дадена на ученика, може да се разреши. Кога? На определеното за нея време. Не поставяйте срок за разрешаване на задачите си. Когато работите съзнателно, вие ще решавате задачите си правилно. Има задачи, които човек трябва да реши още в този живот; има задачи, които ще реши в друг живот, обаче кога и как ще реши задачите си, това не трябва да го смущава. Ако имате приятел, който е завършил развитието си на Земята и заминава за друга някоя планета, трябва ли да съжалявате, че не е останал при вас? „Ама кога ще го видя?“ Някога ще го видиш, но за да постигнеш това, трябва да се стремиш към него – той трябва да остане в съзнанието ти като идея, към която да насочиш мисълта си.

Като не разбират законите на живота, хората спорят върху постъпките си: защо някой постъпил така, а не иначе. Обаче спорът нищо не допринася – в края на краищата се явяват ред недоразумения. Двама светии живеели заедно в една гора, дето изучавали законите на Природата. Те взаимно си услужвали: един ден работел единият, на другия ден – вторият. Случило се един път, че бобът, който единият от тях варил, се оказал безсолен. Понеже бил зает, светията забравил да тури сол, но мислел, че поставил. Като започнали да ядат, вторият светия казал: „Бобът е безсолен...“ „Не, аз го солих!“ „Да, но моят език казва, че не е солен“. Започнал малък спор, който лесно се разрешил: като опитали боба, и двамата се уверили, че наистина е безсолен.

Днес всички хора спорят все за малки работи – дали бобът е осолен, или безсолен. Колкото по-разумни са хората, толкова по-бързо се решава спорът между тях: достатъчно е да се опита бобът, за да се реши спорът. Всъщност правилно е да се готви или безсолно, или с малко сол; и после, според вкуса си, всеки ще си тури толкова сол, колкото му е нужно. Всеки човек може да направи тази погрешка – да забрави да тури сол в боба. Обаче не се минало много време, и вторият светия направил същата погрешка, каквато и първият: като варил боб, покрай него минала една красива мома, която той проследил. Като се върнал, той продължил да вари боба, но забравил, че не е турил сол. Така само той разбрал погрешката на приятеля си и си казал: „Навярно и край него е минала красива мома, която е отклонила вниманието му“.

Моралистите ще кажат: „Трябва ли светия да се увлича, да гледа красиви моми?“. Ако красивата мома става причина да не се осоли бобът, но да осоли светиите, т.е. да просвети умовете им, заслужава да се увлече човек в нея. Преди да видят красивата мома, светиите са мислели, че могат да помагат на хората, когато са далече от тях, обаче като видели красивата мома, те разбрали, че за да помагат на хората, за да им покажат как да живеят правилно, трябва да отидат между тях. След това те напуснали гората и отишли да живеят между хората. Красивата мома внесла в тях нов подтик, ново разбиране за живота: до това време те гледали на живота по особен начин; като видели красивата мома, те разбрали, че човек може да живее добър, чист живот и всред хората – по този начин именно може да им се помага повече, отколкото ако стоите далече от тях.

Щом веднъж физическият свят съществува, човек не трябва да го отбягва. Животът на Земята е училище, през което всеки неизбежно трябва да мине. „Ама ще греши човек.“ Като греши, ще изправя погрешките си и ще се учи. Какви са погрешките на днешните хора? Че забравят да осолят боба и хляба, с които се хранят. Погрешката на хората не е в това, че не са осолили хляба и боба, но в това, че мисълта им се отклонява от ненужни и дребнави работи в живота. Колкото за това, трябва ли сол в боба, или не, вкусът има думата. Докато е на Земята, човек се нуждае от сол, но всеки ще туря повече или по-малко, според вкуса си. Замине ли на другия свят, човек не се нуждае от никаква сол.

Следователно, като е дошъл на Земята, човек трябва да се занимава не само с външните, но и с вътрешните процеси на живота. Например в който дом влезете, ще видите, че всички хора говорят за чистотата като за първо условие на живота, обаче те имат предвид главно външната чистота. Външната чистота трябва да води човека към вътрешна чистота. Ако е въпрос за външна чистота, рибите първи са дали образец за тази чистота; въпреки това и до днес още те не са разрешили въпроса за чистотата. Чрез¬мерното размножаване на рибите показва, че в техния живот има нещо неестествено. Ако вникнете в живота на птиците, ще видите, че те са разрешили въпроса за облеклото и за семейните отношения, но и това разрешение е външно само. Като изучавате живота на млекопитаещите, ще видите, че и те са разрешили някакъв въпрос, но външно само. Какъв въпрос са разрешили те, сами ще си отговорите. Като разумно същество човек трябва да се ползва от въпросите, които рибите, птиците и млекопитаещите са разрешили външно, и да отиде по-нататък, да ги разреши вътрешно. Днес човек се намира пред разрешение на важния въпрос – въпроса за Любовта. Той не трябва да го разрешава нито като рибите, нито като птиците, нито като млекопитаещите, нито като ангелите – човек трябва да разреши въпроса по свой начин. Ще кажете, че за да разрешите въпроса за Любовта, трябва да постигнете съвършенство. Не, за да се усъвършенства, човек преди всичко трябва да люби; за да постигне желанията си, човек трябва да люби – без Любов нищо не се постига.

Какво представлява Любовта? Велика, мощна сила е Любовта. Внесете ли най-малкия подтик на Любовта в душата на човека, той коренно ще се преобрази. Любовта е в състояние да повдигне и падналия човек, да го направи силен, здрав и да го застави да учи. Една млада мома боледувала 12 години от някаква болест, лекарите нямали никаква надежда за нейното излекуване. Един ден тя видяла един млад красив момък, който така я погледнал, че събудил живот в нея. Тя станала моментално от леглото си и започнала бавно да пристъпва. Ден след ден тя се чувствала все по-добре, докато в скоро време съвършено оздравяла. Тя започнала да се облича добре и да излиза навън да се разхожда. Кое Ă е дало сила да прави това? Мисълта за младия момък: тя постоянно го носела в ума си. Какво показва това? Това показва, че само Любовта е в състояние да свърже човека с живите сили на Природата, с красивото и великото в света, и да вдъхне желание в него да живее. Това, което освобождава човека от болезнените му състояния, е Любовта.

И тъй, Любовта не е нищо друго освен живата, разумна Природа. С други думи казано, Бог е Любов. В този смисъл всеки трябва да обича, да люби, но никога да не излага Любовта на позор. Обичайте, любете, без да се стес¬нявате, но никога не излагайте Любовта на позор, никога не изнасяйте свещените работи на позор. Казано е в Писанието: „Не хвърляйте бисерите си на свинете!“. Това значи: не подлагайте Любовта на опозоряване. Постигнете ли това, вие ще придобиете Мъдростта и Истината. Който опозорява Любовта, той ще опозорява и Мъдростта, и Истината. Видите ли, че някой човек върви в пътя на Любовта, не го критикувайте – никой няма право да критикува пътищата на Любовта. Щом Любовта внася живот и свобода в човека, тя трябва да се приеме с уважение. Отнасяйте се към Любовта със свещен трепет – тя осмисля живота. В Любовта няма нищо неморално. Това, което хората считат за неморално в Любовта, говори за техните криви, изопачени разбирания. Истинската Любов почива на великите Божествени закони, тя не се определя от човешкия морал, който е безморалие. Моралът на Любовта е морал за светиите, за ангелите, но не и за обикновените хора. Истинска Любов е онази, която внася в човека подтик към добро; истинска Любов е онази, която събужда в човека благородни чувства и светли мисли. Любов, която не събужда в човека подтик към добро, нито благородни чувства и светли мисли, е любов на човешкия егоизъм, на користолюбието в човека. Човек не трябва да допуща нито една користолюбива мисъл, нито едно користолюбиво чувство в себе си – те покваряват чистотата на неговата душа, те опозоряват Любовта.

Користолюбието ограничава човека и създава кармически отношения между него и ближните му. В кармата работи законът на необходимостта: значи по необходимост човек ще се натъква на кармически отношения от миналото си и ако не може правилно да ги реши, ще страда. За да не страда, за да ликвидира правилно с кармата си, човек трябва да приложи в живота си закона на Любов¬та. Любовта гледа еднакво на млади и стари, на бедни и богати, на учени и прости – за нея всички хора са млади и богати: те са млади, защото могат да работят и учат, а богати, защото истинското богатство се крие вътре в човека. Богатството е вътрешно качество, а не външно. От гледището на Любовта всички хора са учени, понеже истинското знание е написано в самия човек, то не е нещо външно. Достатъчно е човек да вдигне завесата на забравата, за да си спомни всичко, което е учил в далечното минало.

Любовта е свещено чувство, което се таи дълбоко в душата на човека. Обичате ли някого, не му говорете за своята любов: този, когото обичате, не трябва да знае какви чувства имате към него; ще му давате от себе си, без той да подозира отде иде тази благодат. Правете Добро, без да говорите за него: Доброто трябва да бъде импулс на човешката душа, да радва човека, но да знае, че Бог в него прави доброто, а не той сам. Бог дава еднакво и на праведни, и на грешни, както Слънцето еднакво изпраща светлината и топлината си на всички живи същества. Разликата между всички същества седи в пътя, по който те вървят: всеки човек, всяко живо същество има свой определен път на движение.

Любовта примирява всички противоречия, тя разрешава всички мъчнотии. Казано е: „Любовта не дири своето право“. В този смисъл тя дава, без да очаква нещо. Не спазва ли законите на Любовта, човек ще понесе последствията на това нарушаване. Често най-малката причина може да предизвика големи последствия – понякога кибритената клечка може да произведе голям пожар. Който живее според законите на Любовта, той никога не може да пострада: дрехата на този човек остава завинаги здрава и чиста – той е придобил безсмъртието. Безсмъртието е свързано с чистотата, със свободата и със светлината. Тъй щото ще знаете, че хората умират, когато излязат от областта на Любовта; върнат ли се в областта на Любовта, те отново оживяват. Това наричаме възкресение.

 

34. лекция, 10 април 1929 г., София, Изгрев

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube