Постоянни и преходни неща. Козметика

Размишление

Ще прочета 108. псалом и 2. глава от Посланието към ефесяните.

Вие, които някога си бяхте далеч,

станахте близо чрез кръвта Христова.

Думите чрез кръвта Христова се превеждат с думите чрез учението Христово.

В религиозния живот на хората съществува известна козметика, каквато съществува и във физическия им живот. Козметиката е остатък от миналото, от далечните времена, когато хората са се намирали в първобитно състояние. Козметиката не е достояние само на хората, главно на жените, но и на животните, и на птиците. Жената ще направи косите си, ще се парфюмира, ще сложи червило и пудра на лицето си, а птицата ще намаже крилцата си, ще ги разпери. Съществено нещо ли е козметиката? Не, тя е нещо, което лесно се губи – тя не придава нищо особено на човека. Достатъчно е човек един-два пъти да измие лицето си, за да изчезне всякаква козметика. Всяко нещо, което се придобива и губи, не е съществено – в този смисъл и козметиката не е съществено нещо.

Защо човек се спира върху несъществените неща? Защото няма възможност да придобие вътрешна красота. Следователно когато човек не може да се домогне до вътрешната наука за живота, която го прави вътрешно красив, той се ползва от външните придобивки на науката, които могат да го направят външно красив. Докато дойдат до вътрешната красота, хората прибягват към средства, които могат да ги направят външно красиви. Кои прибягват до външна козметика? Децата: само децата си служат с козметични средства. Що се отнася до възрастните и старите, и въпрос не става за козметика: който е отминал периода на детството си, той не мисли вече за външна козметика. Когато децата прибягват към външна козметика, това е естествено за тяхното развитие, обаче ако възрастният и старият мислят за своята външна красота, те сами се натъкват на противоречия. Противоречията в живота се раждат всякога, когато човек не поставя нещата на техните места. За детето е естествено да върши детински работи; за възрастния – да върши неща, които отговарят на възрастта му.

Влезе ли в Божествения път, човек трябва правилно да разбира вътрешните прояви на Природата. Природата има свой език, в който всяка буква, дума и мисъл са поставени точно на мястото си. Като знаете това, вие не можете да имате различни мнения за явленията Ă. Разглеждате ли едно явление, вие ще имате за него точно определено разбиране. Яденето в Природата е също намясто. Докато живее, човек трябва да яде, но умерено; като приеме 15-20 хапки, той трябва да спре. Не спази ли този закон, човек дохожда до пресищане, което се отразява вредно върху организма. Природата е щедра, но разумна и взискателна – като срещне някой лаком човек, тя заповядва да му дадат всичко в изобилие, за да се задоволи. Всяко нещо има своя тежест, която някога ще се отрази върху организма. Следователно като даде на човека повече, отколкото може да носи, с това Природата го наказва. Тя не прави това нарочно, с цел да измъчва човека, но го учи, показва му как трябва да живее.

Когато се казва, че човек не трябва да има много желания, това подразбира освобождаването му от тежестите на живота. Не спазва ли човек този закон, без да иска, Природата го мачка. Същият закон може да се формулира по следния начин: не желай това, което може да те смачка. Когато Природата мачка някого, той казва: „Нищо не искам, нищо не ми трябва“. Това е крайност. Като погладува няколко дни, той казва: „Гладен съм, дайте ми малко хлебец. Аз се задоволявам с малко“. Друг пък ще каже, че иска много хляб. Колко малко иска единият и колко много – другият, това са неопределени величини: малкото и многото е в зависимост от това, колко може човек да носи. Ако носи по-малко, отколкото може, човек запазва енергиите си; ако носи повече, отколкото са възможности¬те му, човек губи енергиите си. В първия случай човек печели, а във втория – губи, но и в двата случая се получават два крайни резултата. Когато чувате някой да казва, че нищо не иска от живота, ще знаете, че неговите чувства са накърнени; когато казва, че много иска, той е във възходящо състояние на чувствата си. В първия случай човек страда, а във втория се радва.

Като ученици вие трябва да имате ясна представа за скърбите и за радостите. Щом е дошъл на Земята, човек неизбежно ще страда и ще се радва. Ако знае смисъла на радостите и страданията, той ще се радва и в двата случая. Закон е: когато един страда, друг някой се радва; когато един се радва, друг някой страда. Например радостта на господаря е скръб за слугата. Последният се е облякъл добре и се готви да отиде на разходка. Господарят го извиква: иска да му донесе чиста, прясна вода от близкия извор. Слугата взема стомните и отива за вода, но през целия път роптае, недоволен е, че разходката му се е развалила; господарят пък с нетърпение и с радост го очаква да му донесе чиста изворна вода. Значи недоволството на слугата е доволство на господаря. Ето защо, когато страдате, знайте, че в този момент друг някой се радва; когато се радвате, в същия момент някой страда. При това положение радостите и страданията са на мястото си. Обаче ако човек мисли, че радостите и скърбите му са само за него, той е на крив път.

Докато не схванете отношението между вашите радости и скърби и тия на вашите ближни, вие нямате дял в общите блага на човечеството. Това е закон за физическия свят. Влезе ли човек в Божествения свят, там законът е обратен: в Божествения свят радостта на едного е радост на всички; скръбта на едного е скръб на всички. Законите на физическия свят са точно обратни на законите в Божествения свят. Защо е така, днес не може да се обясни – има неща, които колкото и да се обясняват, все необяснени ще останат. Има неща, за които човек не трябва да пита – ако пита, няма да получи никакъв отговор. При известни условия на живота човек може да пита защо нещата стават така, а не иначе; при известни условия обаче той не трябва да пита.

Представете си, че хващате един човек за врата и го потопявате във водата: може ли той да пита защо го потопяват във водата? Докато е във водата, нищо друго не му остава, освен да рита и да се брани; щом излезе от водата, той е свободен вече да пита защо са го потопили във водата. Ако беше си отворил устата още във водата да пита защо го потопяват, смърт го очакваше. Значи има известни страдания, които човек трябва да носи, без да пита защо идат. Щом не пита нищо, това показва, че той е под водата и не трябва да отваря устата си. Докато е във водата, човек има право да рита, да прави движения, за да се освободи, но през всичкото време трябва да мълчи. Лесно е да се каже, че човек трябва да носи страданията си, но важно е да знае как да ги носи. Страданието не е нищо друго освен малко дете, което носиш на гърба си, докато порасне. Щом порасне, ти ще го свалиш от гърба си и ще го оставиш на земята свободно да се движи. Като израсне и стане на 21 години, ти ще ходиш рамо до рамо с него, ще се разговаряте приятелски; като се умориш, ще се качиш на гърба му да те носи. Както ти си носил страданието на гърба си, така и то ще те носи: като те носи на гърба си, ще те учи, ще ти обяснява защо идат страданията в света.

Сега, като говоря за страданието, аз си служа с фигуративен език, с езика на Природата. Тази промяна в отношението на човека към страданието се обяснява с превръщането на страданието в радост. На физическия свят както страданието се превръща в радост, така и радостта – в страдание. Това показва, че физическият живот се движи между полюси: Природата поставя човека ту в единия, ту в другия полюс, вследствие на което човек сам не може да смени положението си. Този, Който е поставил човека на известно положение, Той сам ще го смени. Ако човек сам е създал положението си, сам може да го отмени, обаче ако друг някой го е поставил на известно положение, колкото и да е недоволен, той ще чака, докато дойде времето да го сменят. Има страдания, за които човек сам може да си помогне; има страдания, за които друг някой човек може да му помогне. Например ако някой счупи ръката или крака си, той сам не може да си помогне – трябва да дойде някой лекар отвън, да намести счупената ръка или крак. Щом се намерят в мъчнотии и страдания, хората казват: „Човек трябва да бъде търпелив“. Кой може да търпи? Само разумният човек понася всичко с търпение. И през най-трънливи пътища да минава, разумният човек остава незасегнат: тръните, т.е. страданията, го познават и не одират кожата му – той минава и заминава край тях без никаква повреда. Нетърпеливият човек е подобен на електрически волтаж, от който постоянно се отделят искри, които създават неразположение на духа. Искате ли да се справите с един нетърпелив човек, вие трябва да дадете нещо от себе си, с което да уравновесите енергиите на организма му. Докато не смекчат характерите си, хората не могат едни други да се търпят; за да се търпят, те трябва да бъдат на известно разстояние един от друг. Хора, които са дисхармонично разположени помежду си, никога не трябва да спят на едно легло.

И тъй, за да се справи с мъчнотиите и противоречията в живота си, човек трябва да следва Божествения път. За тази цел той трябва да бъде разумен, да изучава първичния живот. За да се домогне до първичния живот, човек трябва да изучава своя характер, както и характера на ближните си. Докато не се познава, човек има крива представа за себе си: той мисли, че е много добър или много лош човек. Когато в него се проявява красивото и възвишеното, той се чувства добър; щом се прояви нисшето начало в него, той казва за себе си, че е лош човек. И в единия, и в другия случай в човека се изразяват ред сили, на които той трябва да бъде господар.

Като ученици вие трябва да се занимавате с Божествената наука, която дава абсолютна представа за всички неща; без тази наука човек живее в относителността на нещата. Тази е причината, поради която за едно и също нещо хората имат няколко мнения. Например за един и същи човек едни казват, че е добър, други казват, че е лош. За обикновения човек въглеродният двуокис е вреден, задушлив газ; за растенията обаче същият газ е полезен – те се хранят с него. Ако адептът, който познава законите на Божествения свят, попадне в атмосфера, пълна с въглероден двуокис, той веднага се превръща в растение, поглъща въглеродния двуокис, усвоява го като храна и след това отново става човек: за адепта и лошото е добро. Ако човек не може да излезе от човешкото царство и да влезе в растителното, да използва благоприятните условия за растенията и отново да се върне в положението на човек, той няма никаква наука в себе си.

Каква наука е тази, с която човек не може да се справи с болестите си? Някой човек заболее, краката му отслабнат и той не може да излезе вън от стаята си, да си донесе вода. Той се моли ден, два, три да дойде някой да му донесе вода, но никой не се явява. Болният се чуди защо не получава отговор на молитвата си. Той не се вглежда в положението си, не разбира, че е получил отговор на молитвата си. Отговорът седи в това, че краката му са развързани вече и той може сам да си услужи. Онзи, на когото той разчита да дойде отвън и да му донесе вода, е вътре в него – той трябва да вземе стомничката и сам да си донесе вода. Болният изпада в противоречие: защо не е получил отговор на молитвата си. Това противоречие се дължи на неговото криво разбиране – той очаква да получи отговор на молитвата си точно така, както си е намислил; той очаква да дойде някой човек отвън във вид на ангел, изпратен от Небето, да отвори стаята и да му донесе вода. Болният трябва да благодари, че молитвата му е приета, че краката му позволяват сам да си услужи – ангелът, на когото разчита, е вътре в него. За Бога всичко е възможно – Той може да изпрати не само един, а няколко ангели даже да ви помогнат, но човек трябва да бъде разумен, да не заставя Бога да прави неща, които не влизат в порядъка на Природата. В ума и в сърцето си човек си поставя такива неща, които изменят целия ред на Природата. Някой казва: „Аз имам толкова силна мисъл, че като се помоля, вярвам, че молитвата ми ще се чуе. Със силата на мисълта си аз мога да спра движението на Земята“. Какво ще стане с хората, като спреш движението на Земята? „Да става, каквото ще, това не ме интересува.“ Този човек иска да се задоволи, да докаже, че неговата молитва се е чула, а какви ще бъдат резултатите по-нататък, той не се интересува. Земята все ще спре своето движение, но не от човешката мисъл. За да спре движението на Земята, човек трябва да знае какво е представлявала тя първоначално и какво представлява днес; същевременно той трябва да знае през какви фази е минала Земята.

Разумност се иска от човека, за да мисли право, а не да дохожда до крайни идеи и заключения. Като се намери в някакво затруднение, за свое оправдание той казва: „Аз така разбрах“. Не е важно какво разбира човек, важно е да мисли право. Апостол Павел казва: „Като бях младенец, мислех по младенчески; като станах възрастен, другояче мисля“. Следователно като се произнася върху нещата, човек трябва да бъде искрен в себе си, да знае като дете ли мисли, като възрастен ли, или като стар, като мъдрец. Той никога не трябва да настоява на своето убеждение, което всеки ден търпи промени. Само Божията мисъл е абсолютна и неизменна, обаче човешката мисъл е относителна, тя предстои на промени.

Тъй щото пита ли ви някой дали сте добър човек, кажете: „Днес съм добър; как ще се проявя в бъдеще, не зная“. Това значи: работата, която свърших днес, е добра; започвам нова работа, която ще поставя на нейното място. Втората работа ще бъде по-добра от първата, третата – по-добра от втората, и т.н. Така ще излагам своите работи една след друга, докато всички хора ги одобрят. Ако първата изложба не излезе сполучлива, ще направя втора, трета, четвърта. Всеки човек трябва да прави ред изложби – да покаже на хората, че носи изкуство в себе си. Следователно, за да се произнесете за даден човек, гледайте какви са проявите му във всеки момент на неговия живот. Той може да е морален човек, но какво се ползва от своя морал, ако не е готов в даден момент да направи една услуга? Човек се определя от проявите на своя живот, а не от това, което не може да прояви. Истински човек е онзи, който може да схване нуждите на своя ближен в даден момент и веднага да му се притече на помощ.

Днес хората са изгубили доверие един към друг, вследствие на което се въздържат да си помагат; те са изопачили своя живот, изгубили са ония естествени отношения помежду си, оная естествена обхода. Срещате един човек и казвате, че не ви харесва. Защо не ви харесва? Защото мигал лошо. Този човек е изгубил онзи правилен ритъм, по който отваря и затваря очите си. Да мига човек правилно, това не значи бързо да отваря и затваря очите си. Най-късият период в Природата наричаме миг: с този миг, с тази мярка ние определяме нещата, като им даваме съответна стойност. Мигането, мигът е такт, музикална мярка в живота. Ако мисълта на човека е права, и мигането му ще бъде правилно, ритмично; ако мисълта му не е права, и мигането няма да бъде правилно. Когато чувствата и постъпките на човека не са прави, и мигането не е правилно. Следователно когато мислите, чувствата и постъпките на човека са прави, и мигането е правилно. Като погледнете очите на този човек, приятно ви е да гледате: от очите му излиза мека, приятна светлина. Не само в мигането, но и в отварянето и затварянето на устата, във всички движения трябва да има известна правилност; изобщо правилността в движенията е в зависимост от правата мисъл.

Когато изучавате чертите на човешкото лице, спрете се върху формата на устата. Когато устата на човека е приела форма на права линия, това показва, че той е работил усилено върху волята си, вследствие на което е придобил голяма твърдост. Казват за някого: „Този човек е много твърд“. Той е много твърд, но в чувствата си е фалирал, обеднял. Устата на човека трябва да образува красиво огъната линия, да не бъде нито много отворена, нито много затворена; устните му трябва да бъдат слабо допрени, за да могат соковете на живота постоянно да прииждат. Освен това устните трябва да имат известна червенина, признак на чиста кръв; придобият ли син цвят, това е признак на нечиста, венозна кръв. От формата на устата, от цвета на устните зависи състоянието и на сърцето, и на чувствата в човека. Когато формата на устата и цветът на устните са нормални, те отговарят на естествените мерки в Природата. Без да разбира тия мерки, като види такава уста, човек изпитва нещо приятно в себе си.

Като е дошъл на Земята, човек има задача да пресъздаде себе си, да извае своето тяло, да го направи съвършено. Казвате: „Човек трябва да има чисто сърце“. Чистото сърце е като чистата вода. Който има чисто сърце, той вярва на всичко. Като се казва, че човек трябва да стане като дете, това подразбира той да има сърце, чисто като на детето, да вярва във всичко. Да има човек чисто сърце, това значи да се намира в здравословно състояние на своя организъм. За предпочитане е човек да бъде лъган, но да има вътрешен мир, отколкото да не вярва на никого и да бъде постоянно смутен и разтревожен. Когото лъжат, той всякога печели; когато праведният се лъже, той трупа капитали в своята банка: ако някой го излъже и вземе от него хиляда лева, от друга страна той ще получи повече от това, което е дал.

Чистото сърце е извор: колкото повече дава, толкова повече изтича от него. Давай, за да получаваш! Този закон се отнася само за чистите сърца – за нечистите сърца той не работи. В хора с чисти сърца канализацията никога не се запушва; в хора с нечисти сърца канализацията е вече запушена, вследствие на което тук-там е пропукана – за да се избегнат пакостите, които тя може да причини на човека, непременно трябва да се изправи. Когато се натъква на своите дефекти, човек не трябва да се стеснява, но да прояви готовност да се изправи: докато не се изправи, той не може да се докосне до някое светло, съвършено същество. Разумните напреднали същества са много снизходителни към хората – като видят, че някой обикновен човек се отправя към тях, те се усмихват и определят степента на неговото развитие; след това му посочват къде какво му липсва и как може да се изправи. Не само това, но те всякога му се притичат на помощ: те помагат на човека незабелязано, като че той сам прави всичко. Разумните същества са най-добрите приятели на човека – те го познават такъв, какъвто е в действителност; те знаят за него това, което той и не подозира даже.

Мнозина не успяват в живота си, защото искат да знаят всичко. Има неща, които човек трябва да знае, но има неща, които не трябва да знае. За всеки даден случай човек трябва да знае за себе си добър ли е, или лош, добро ли прави, или зло; и като знае това, той трябва да се радва, да е доволен, че знае нещо за себе си. Това не значи, че той трябва да се радва на лошото в себе си, но да се радва, когато вижда погрешката си, когато различава доброто от злото и може да се изправи. Като вижда погрешките си, човек може да се изправи; докато не ги е видял още, никакво изправяне не може да стане. В човека има нещо, което само вижда погрешките – това е Божественото начало в него. Вслушва ли се човек в този глас, той има вече условия да не греши; ако пък е сгрешил, той има условия да се изправи. Божественото в човека е готово всякога да купува неговото зло, неговите погрешки, и да ги обработва, да ги превръща в скъпоценни камъни. Що се отнася до доброто обаче, Божественото не се занимава с него, т.е. доброто остава капитал за самия човек – да работи и да се прехранва с него. Следователно дойдете ли до злото, ще знаете, че то всякога може да се продаде, но доброто – никога. „Кой купува злото?“ Мъдреците, великите адепти и светиите: само силният може да се справя със злото.

Като слушат да се говори така, мнозина ще цитират стиха „Бог е Любов“. Те искат да кажат, че щом е Любов, Бог не трябва да допуща злото и страданията в света. Питам: при какви условия изпрати Бог Своя син, да благува ли дойде Христос на Земята? Христос дойде на Земята да понесе греховете на човечеството, да ги купи и да ги обработи. Ако Синът Божий пое греховете на човечеството, защо вие очаквате за себе си друго нещо? С живота си на Земята Христос показа пътя, през който всеки човек трябва да мине. На същото основание иска ли човек да бъде Син Божий, той трябва да понесе греховете на човечеството и да мине през страдания. „Само аз ли трябва да страдам?“ Не, всички хора страдат. Който страда съзнателно и понася страданията с любов, той може да се нарече Син Божий. Щом си Син Божий, ти ще служиш: служенето е първото задължение на човека. Който страда по необходимост, той е грешник.

Щом е дошъл на Земята, човек неизбежно е изложен на страдания. И като Син Божий, и като слуга, и като грешник той все ще страда, но като Син Божий ще страда съзнателно, с любов; като слуга ще страда по задължение, а като грешник – по необходимост. Които не разбират смисъла на страданията, питат не може ли без страдания. Без страдания не може; защо страдате, не питайте: колкото и да питате, никакъв отговор няма да получите. Вие можете само да си изберете начин, по който да страдате: по закона на Любовта, по закона на задължението или по закона на необходимостта. Обаче докато сте във водата, не питайте защо страдате: отворите ли устата си, ще погълнете много вода и ще се удавите. Приемете страданията по закона на Любовта, за да изпълните великата задача на живота си и да научите много неща – това ще ви даде свобода в разбиранията и в отношенията ви. Като страдате съзнателно, вие ще видите, че всичко, каквото се случва в живота ви, е за ваше добро.

Сега, като ученици, вие трябва да излезете от вашето тесногръдство и да придобиете дълбочина в разбиранията си. Като не може да излезе от известно затруднение, човек казва: „Грешен съм, в грях ме зачена майка ми“. Това, че сте родени в грях, ни най-малко не показва, че и душата ви е грешна. Всяка душа, облечена в материя, има възможност да се огреши, но това още не показва, че душата сама по себе си е грешна. Когато казвате грешна душа, вие изнасяте своето човешко разбиране; от Божествено гледище обаче душата е чиста, безгрешна. Следователно каже ли човек за себе си, че е грешен, в ума му трябва да изпъкне идеята, че някъде дълбоко в него живее един голям праведник; и тогава големият грешник ще направи връзка с големия праведник в себе си и ще му продаде половината от своите грехове. Това, което става в човека, става и в Целокупния живот, както и в Природата: грешните хора в света трябва да направят връзка с праведните, да им продадат половината от своите грехове – така ще се уравновесят силите в живота. Същия закон наблюдаваме и в Природата: върху нечистия тор растат чисти, красиви цветя. Те смучат сокове от тора, обработват ги и в края на краищата от тях излизат красиви цветя и доброкачествени плодове. Ето и Христос, най-големият праведник, дойде в света да повдигне грешните: Той направи връзка с грешните, а не с праведните.

Казват някои, че Бог нарежда нещата, както разбира и както иска. Не, Бог – най-свободният в света, никога не върши произволи: Той нарежда нещата според великите закони на Битието и Вечността. Бог никого не съди, обаче влезе ли вътре в човека и се ограничи, Той започва да го съветва и му казва кое е добро и кое – не. Божественото в човека постоянно му нашепва кое е добро и кое – зло, като му казва, че като същество, което се движи между два полюса, трябва да бъде внимателен, да се контролира. Ако от човека се изисква себеконтрол, колко повече това е нужно за възвишените, разумни същества! Всички хора говорят, но говорът на всички не е еднакъв. Колкото по-високо седи човек в умствено и духовно отношение, толкова и неговият говор се отличава с по-голяма мекота и точност в думите. Много хора могат да свирят и да рисуват, но всички не свирят и не рисуват еднакво. Достатъчно е музикантът да вземе лъка в ръката си и да започне да свири, за да познаете кой е майстор и кой – обикновен цигулар. Същото може да се каже и за различните художници: обикновеният художник се различава коренно от великия художник.

Всички хора могат да изговарят думата любов, но тя ще звучи различно: един влага поезия, ритъм в тази дума; втори я произнася така, че пробужда съзнанието на заспалите за Любовта същества. Събудите ли съзнанието на тия същества, те веднага ще ви се притекат на помощ, ще искат да ви услужат. Това значи да произнесе човек една дума намясто и навреме. Затова и апостол Павел казва: „Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам, нищо не съм“. Любовта е Божественият език. Ако човек говори с ангелски език, но Любов няма, той е мед, що звънти, и кимвал, що дрънка. Който владее езика на Любовта, само той е готов да буди човешкото съзнание. Всеки човек трябва да изучава този език и да си служи с него. Който владее езика на Любовта като език на Разумната Природа, той е силен, велик човек; не знае ли този език, той е хилав, слаб човек. Като четете Свещеното Писание по механически начин и цитирате различните стихове, вие си служите с човешкия език; когато започнете да чувствате смисъла на тия стихове, вие сте дошли до ангелския език. Но има и друг език, на който Бог и Природата говорят – той е Божественият език, който и вие трябва да изучавате. Колкото и малко думи да научите от него, започнете да ги съчетавате, да образувате от тях цели изречения. Научите ли се да ги прилагате намясто и навреме, вие сте влезли вече в правия път на живота. Това значи да дойде човек до новата наука, която обяснява нещата по вътрешен път.

Следователно, за да дойде до новата наука на живота, човек трябва да върви постепенно от човешкото към ангелското и от ангелското към Божественото. Ще кажете, че докато дойдете до Божествената наука, ще остареете. Оставете старостта настрани: вие отсега нататък трябва да се подмладявате. Старостта е за мъртвите хора – само мъртвите хора говорят за старост; живите хора обаче могат да говорят за подмладяване. Затова е казано в Писанието: „Оставете мъртвите да погребват своите умрели“. Нека мъртвите се занимават със своите умрели: как да ги обличат, какви молитви да им четат, какви речи да им държат и т.н. Остане ли този въпрос на живите, разрешаването му е лесно. Ще дойде някой да разправя, че сънувал покойния си баща бос, със скъсани дрехи, гладен – и не знае какво да прави, за да облекчи положението му на онзи свят. Много просто: щом искаш да помагаш на баща си, ще извикаш в дома си един беден и гладен човек и ще го нахраниш добре; отгоре на това ще го облечеш с нови дрехи, ще му купиш нови обуща. Чрез този беден ще помогнеш на баща си: баща ти ще бъде доволен, че си го нахранил и облякъл. За да не бъде гол, бос и гладен на другия свят, човек трябва да се приготвя още докато е на Земята – така той ще влезе в съгласие с всички ония, които служат на Бога. Той е минал вече през положението на бедните хора на Земята и в невидимия свят, опитал е и е познал техните страдания и няма защо да минава повторно през тях.

Като ученици вие трябва да работите съзнателно за своето подмладяване. Употребявайте всеки ден по няколко минути да мислите върху младостта. Представяйте си, че сте в положението на малко дете, което всеки момент може да придобие нещо. Като работи по този начин, човек постепенно се подмладява и се готви за по-велика работа. Казвате: „Деца ли ще ставаме?“. Колко ангели, колко възвишени същества са дошли на Земята с единствената цел да станат деца, да придобият условия да растат и да се развиват. Апостол Павел казва: „Да съблечем старите си дрехи!“. Това значи: да съблечем дрехите на старостта и да облечем новите дрехи на младостта, т.е. да се подмладим. Детето е символ: то представлява скрити сили, скрити възможности, които чакат момента на своето проявяване. Ще дойде ден, когато всички заложби и дарби в детето ще се развият и вие ще видите пред себе си велик, голям човек. Такова нещо представляват цветята, мушичките, пеперудите, животните. Вие трябва да ги видите в техния свят, да разберете какви сили са вложени в тях – те чакат момента на своето развитие. От вас обаче се изисква да имате широки възгледи върху нещата, които могат да предадат вътрешна свобода на ума и на сърцето ви. Това се изисква не само от вас, но от всички ония, които се учат във Великата Школа на живота.

Божията Любов носи пълния живот.

 

49. лекция, 31 юли 1929 г., София, Изгрев

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube