Постоянни и непостоянни величини

Размишление

Съвременните хора се стремят към сила, затова казват: „Правото е на страната на силния“. По какво се отличава силният от слабия, ученият от невежия?

Сега, като задавам известни въпроси, отговаряйте в себе си, не е нужно всеки да даде мнението си: за вас е важно да мислите. Само онзи може да даде мнението си, който знае Истината – по този начин той ще помага на ближните си. Обществото, в което се движите, не е религиозно – то е свободно общество: кой каквото върши, трябва да го върши по свобода, по любов, а не по някакво външно задължение или чрез насилие. Това общество е за здрави хора, а не за инвалиди. Ако е въпрос за помагане на бедни хора, светът отдавна е научил това изкуство и го прилага. Който има любов в себе си, той свободно може да помага на своите ближни. Турите ли правила как и доколко да помагате, вие нищо няма да направите. Заповядате ли на някой човек да ви люби насила, той не може да даде любовта си. Можете ли да кажете на въздуха да бъде чист и да влиза в дробовете ви? Можете ли да кажете на светлината да ви осветява? Можете ли да кажете на Любов¬та да ви облива с топлината си? Не можете: изворът сам проправя пътя си.

Често, като се говори на хората, личните им чувства се засягат. Щом се засегнат личните чувства, всякакво развитие на човека спира. Много ангели, много велики духове са паднали поради своите лични чувства, поради гордостта си. Адам сгреши и излезе от рая поради своето непослушание; учениците на Окултната школа падат често поради своето особено мнение върху нещата. Окултният ученик не може да има особено мнение: рече ли един ученик да се отдели от съучениците си поради своето особено мнение, той се е спънал вече. Щом има особено мнение, нека каже каква е разликата между постоянните и непостоянните величини. Щом се постави пред този въпрос, той не може да даде истинско определение за тия величини. Непостоянната величина всякога се увеличава и намалява, докато постоянната величина нито се увеличава, нито се намалява – тя е неизменна величина. В този смисъл Бог е постоянна и абсолютно неизменяема величина във всичките си отношения.

И тъй, истинският живот произтича от постоянни величини, а материалният, физическият – от непостоянни, променливи величини. Същото нещо виждаме и в умствения, и в чувствения свят. Следователно има постоянни мисли, има и непостоянни, преходни мисли; има постоянни чувства и желания, има непостоянни, променливи чувства и желания. Коя е причината за това? Естеството на самите мисли, чувства и желания. Например водата минава за непостоянна величина. При обикновена температура тя е течна. Обаче щом се намали външната температура, водата замръзва и се превръща в лед. Ако ледът се постави при температура над нула градуса, той постепенно започва да се топи и се превръща във вода.

Значи външните условия стават причина да се прояви естеството на веществата, на величините. Мнозина запитват не може ли без лед в света. Не може: щом има студ и ниска температура, и лед ще има; щом има топлина и висока температура, вода и пара ще има. Студът и топлината са две състояния, които неизбежно съществуват. От студа телата се свиват, т.е. материята се свива, сгъстява; изключение прави само водата, която от студа се разширява. От топлината пък телата се разширяват. В съществуването на студа няма никакво зло. Както има добро и зло, светлина и тъмнина, радост и скръб в света, така трябва да има студ и топлина. За да се развива правилно, човешката душа трябва да минава именно през две противоположни състояния. Като минава през такива състояния, човек трябва да пази вътрешното си равновесие. Тъй щото опасността за човека не седи в това, че минава през противоположни състояния или течения, но в това, че има възможност да изгуби своето равновесие. За да пази равновесието си, човек трябва да има будно съзнание, да разбира естеството на своите радости и скърби: като се радва или скърби за нещо, той трябва да знае защо се радва или защо скърби и колко време може да трае известна радост или скръб. Човек се стреми към радостта, защото произвежда разширяване, а избягва скръбта, защото причинява свиване. Ако разбираше законите на Природата, той еднакво би се радвал и на радостта, и на скръбта. Човек не може да живее само с радостта, т.е. да се намира под постоянно разширяване: и най-сладките неща, като се употребяват дълго време, произвеждат втръсване. Радостта подобрява кръвообращението на човека и му съдейства за възприемане на добри мисли.

Изобщо нормалната радост и нормалната скръб са условия за растене и развиване на човека, но анормалните радости и скърби спират всякакъв умствен процес в човека. Тия анормални състояния в човека създават ред отрицателни прояви като гняв, отмъщение, злоба и т.н. Щом попадне в една анормална скръб, човек желае да отмъсти на онзи, когото той счита за външна причина на неговата скръб. Отмъщението в човека не е нищо друго освен желание да се освободи от товара си, да го прехвърли на гърба на друг някой. Кой ще бъде този човек? Това ще бъде онзи, когото той мисли за виновник на своята скръб. Отмъщението само по себе си не е толкова страшно: страшното седи в това, че човек излива гнева си тъкмо там, дето няма никакво право. Почти във всички случаи отмъщението на хората не почива на реална основа.

Като ученици вие трябва да се стремите към придобиване на повече светлина, за да не се спъвате от противоположните състояния, през които неизбежно минавате. Ако не можете да се справите с тях, вие ще изпаднете в пълна индиферентност. Докато сте в радостта, вие ще имате стремеж към Бога, към великото в света; влезете ли в скръбта, вие веднага ще изгубите разположението си и можете да се усъмните във всичко: в Любовта, във вярата, в красивото в света. Дойде ли до това положение, човек тръгва вече по утъпкания път, по пътя на обикновените хора: това е живот на индиферентност, на пълно обезсърчаване. Като дойде до това състояние, човек казва: „Исках да стана добър, но не можах. Тогава лош ще стана“. Като говори така, вътрешно той има желание да дойде някой при него, да го подеме, по някакъв начин да му помогне: той не иска да остане в това положение – Божественото в човека иска да се прояви. Колкото и както да пада човек, Божественото в него е в сила да го повдигне. Всеки човек – прост и учен, цар и обикновен, минава през големи борби, но в края Божественото начало в него взема надмощие.

Човек трябва да дойде до положение да разбира своите вътрешни състояния, да се справя лесно с тях; не ги ли разбира, той постоянно ще преживява обиди, огорчения, смущения. Това е естествен път на развитие. Не само човекът, но и животното преживява подобни състояния. Опи¬тайте се да ритнете някое куче или котка без причина, за да видите как ще се обидят. Гълъбът, който е приет за символ на кротост, може да те клъвне, ако го закачиш – и той се обижда. Ще кажете, че животното, пък и човек, трябва да се защитават. Искате да кажете, че обидата е особен род чувство на самозащита. В пътя на човешкото развитие и обидата, и самозащитата имат своето място. Естествено е, че докато човек се защитава и обижда, той иска хората да се интересуват от него; обаче като иска това за себе си, трябва да отдава същото право и на другите – и той трябва да се интересува от хората. Това е естествен процес в Природата – процес на поляризиране. Според закона на поляризирането каквито са мислите на човека, такива ще бъдат и неговите желания; и обратно – каквито са желанията му, такива ще бъдат и неговите мисли. Следователно ако иска да измени едно свое желание, човек трябва да знае каква мисъл, какъв образ произвежда това желание. Щом намери мисълта и я измени, с нея заедно ще измени и желанието си. Като знае този закон, човек може да го прилага при самовъзпитанието си: само по този начин той може правилно да се развива, иначе ще изпадне в процеса на натрупването. При механическите процеси всякога става външно нарастване, натрупване и увеличаване; при органическите процеси обаче става вътрешно растене и развитие – това значи да разбира човек законите на своя ум и на своето сърце.

Съвременните хора искат да бъдат обичани и уважавани. Това желание е естествено, но за да бъде обичан, човек трябва да има такива качества, от които окръжаващите се нуждаят. Ако един силен човек влезе между слаби хора, всички ще го обичат и уважават, защото се нуждаят от него; ако един учен влезе между невежи хора, всички ще го обичат, ще му се радват, защото той ще им бъде полезен, ще отвори очите им. Всеки човек, който носи известно изкуство в себе си: било музика, художество, пеене, той ще бъде добре приет между хората, защото всички обичат изкуството. Някои хора, без да имат особени качества, искат да бъдат почитани и уважавани; те казват: „Ние имаме достойнство, искаме да бъдем уважавани“. В какво седи достойнството на човека? Достойнство има онзи човек, който разполага със своето добро сърце и счита, че всички хора са създадени добри; човек с достойнство е онзи, който има обработен ум и схваща правилно отношенията на нещата. Гледайте и вие на хората като на добри по естество, а не по прояви. Ръката на човека е добра дотогава, докато е свързана с тялото и функционира правилно. Следователно човек е добър, докато е свързан с цялото и правилно изпълнява своята служба.

Оттук изваждаме два важни закона: закон за цялото и закон за частите. Законът за цялото включва в себе си закона за частите, но законът за частите не може да обхване закона за цялото. Законът за частите може да има някои специфични закони, които да не се отнасят към закона за цялото, но всички закони за цялото са едновременно и закони за частите. Тъй щото добър човек е онзи, който функционира правилно в Божествения организъм. Ако човек вярва в Любовта на Бога, той трябва да вярва, че по естество всички хора са добри: това е отношение към Цялото, което същевременно трябва да бъде закон и за частите. Който вярва в Бога и Го обича, той трябва да има същите отношения и към хората: вън от Цялото човек не може да обича. Това значи: докато ръката на човека е свързана с тялото му, тя може да работи, да прави добро, да милва хората; откъсне ли се от цялото, тя престава да бъде добра – не може вече да изпълнява своите функции.

Следователно докато човек е свързан с Цялото, с Божествения организъм, той функционира правилно, изпълнява всички негови заповеди – този човек е добър, любещ. В който момент човек се откъсне от общия организъм, от Цялото, и престане да изпълнява неговите заповеди, той губи своите качества, губи доброто в себе си: той не може да бъде вече полезен нито на себе си, нито на окръжаващите. Отделянето, откъсването на човека от Божествения организъм наричат „грехопадение“. Това отделяне е отчасти само подобно на отделянето на ръката от човешкия организъм. Откъсне ли се веднъж ръката от тялото, тя не може вече да се прилепи, обаче човек може повторно да се прилепи към Божествения организъм. Както вещият хирург може да залепи обелената кожа на ръката на човека и да я направи да зарасне, така всеки човек се прилепва към Божествения организъм и продължава да се храни от Него.

Отделянето на човека от Първата Причина, от Божествения организъм, и връщането му отново към Него, е въпрос на съзнанието. Тия процеси се изживяват в съзнанието, затова човек винаги трябва да бъде буден. Няма ли будно съзнание, той всеки момент може да прекъсне връзката си с Божественото съзнание. Щом се усъмни в Първата Причина, човек се отделя от Нея; щом започне да мисли лошо за хората, той пак прекъсва връзката си с Божественото съзнание. И тъй, ако намерите, че някой човек е лош, знайте, че той се е отделил от Божествения организъм, затова направете опит да му помогнете отново да се прилепи към Него. Щом се върне на мястото си, той моментално става добър: това значи да обърнеш човека към Бога. Когато искате да обърнете човека към Бога, вие трябва да поставите съзнанието му на мястото, отдето се е отделило. Всяко нещо трябва да се постави на мястото си: постави ли се там, хармонията сама по себе си се възстановява.

Някой човек е касиер на банка, той изпълнява добре службата си. Един ден материалните му работи се объркват. Като брои парите на банката, той започва да се изкушава и взема една златна монета, за да посрещне нуждите си, но с намерение да я върне на мястото Ă. На другия ден взема още една монета, после – трета, четвърта, пета и т.н. Докато се улесни материално и може да ги върне, дохожда инспектор на банката и прави внезапна ревизия. Оказва се, че стотина златни монети липсват. Кой е виновен? Касиерът. Веднага го уволняват от служба, за да му докажат, че никой няма право да бърка в касата на банката. На същото основание казвам: никой няма право да бърка в Божествената каса, да взема златни монети и да ги туря в своя джоб. Ще възразите, че човек е свободен да прави, каквото иска. Не е така: ако наистина човек е свободен да прави, каквото иска, никакъв закон не би трябвало да го хваща. Щом законите – човешки или Божествени, го хващат, той не е свободен.

Какво представлява свободата, как и в какво се изразява? Свободата се изразява в доброволно и съзнателно ограничаване. Когато изкушението дойде и кара човека да яде, а той не яде, човекът е свободен; когато има желание да пие, а не пие, той е свободен. Когато има желание да бръкне в чужда каса, за да вземе пари, но се въздържа, той е свободен. Докато задоволява желанията си да яде, да пие, да се облича, човек не е свободен, той е роб на своите желания. Когато жадният се откаже от водата, той е свободен; когато гладният се откаже от хляба, той е свободен; когато бедният не поглежда към отворената каса на богатия, той е свободен. Това са психологически моменти в живота на човека, които определят свободата. Ще възразите, че човек не може да живее без вода, без хляб, без пари, без дрехи и т.н. Това е друг въпрос. Човек не може без тия неща, но временно, 40 дни, може да прекара без вода и без хляб. Следователно поне 40 дни човек може да бъде свободен. В това време в него ще се роди вътрешна борба между желанието му да яде от страх да не умре от глад и желанието му да издържа, да бъде свободен. Най-после човек ще дойде до заключението, че трябва да яде, за да живее. И като яде, човек пак не е доволен: намира, че животът е тежък, няма смисъл да се живее. Ако цели 40 години човек е ял и пил и намира, че животът няма смисъл, че тежко се живее, какво е придобил от това ядене и пиене? Не е въпрос човек да не яде и да не пие, но яденето и пиенето трябва да се осмислят. Щом те се осмислят, и животът на човека се осмисля: той трябва да знае защо яде и защо пие.

Свободата, към която човек се стреми, е извън времето и пространството. На физическия свят свободата има различни прояви. Детето е свободно, докато майката се грижи за него: тя поема всичкия му товар, а то е свободно да ходи, да играе, за нищо да не мисли; когато майката престане да се грижи за детето, на свой ред то се ограничава. Изобщо желанията ограничават човека. Ограниченията биват различни, по-големи или по-малки. Има степени на ограниченията. Когато гърлото на човека е пресъхнало от жажда и той пие толкова вода, колкото да набави изразходваната енергия, в този случай желанието му е нормално; пие ли вода повече, отколкото трябва, желанието му е анормално. Ако човек яде толкова, колкото е нужно за подкрепа на организма, желанието му е нормално; яде ли повече, отколкото трябва, вследствие на което разстройва стомаха си, желанието му към ядене е анормално.

Човек трябва да изучава законите на яденето: той трябва да яде умерено, да ходи свободно, да не туря букаи на краката си. Който яде много, той трябва да бъде богат човек, външно и вътрешно, да може да носи. Всеки човек иска да бъде богат, но не знае как да печели богатството: придобиването на богатството е незавършен процес в Природата. Обаче хората искат да станат толкова богати, че да нямат нужда от по-голямо богатство; с това те искат да превърнат този процес от незавършен в завършен. Това е невъзможно! Тази е причината, поради която между Природата и човека се заражда борба. Например богат баща изпраща сина си в странство и всеки месец го осигурява с пет хиляди лева. Синът е недоволен, иска още пет хиляди лева; бащата не му изпраща и започва да се сърди, иска сметка от сина си къде харчи тия пари. Най-после синът дава точна сметка на баща си. Последният изпраща на сина си още пет хиляди лева, но се отнася вече към него с недоверие. Така се явява разногласие между бащата и сина, както между Природата и човека.

Когато човек слиза на Земята, той намира, че бюджетът, който Бог му е отпуснал, не е достатъчен, и започва да иска повече: той намира, че баща му е богат и трябва да задоволи неговите нужди. Ако бащата е богат, трябва ли да даде всичките пари на сина си? Син, който харчи много, той не обича баща си, нито го уважава: отношенията между този син и бащата не са правилни. Когато синът икономисва от парите, които баща му изпраща, това показва, че той обича баща си, има правилни, синовни отношения към него. Отношенията между бащата и сина трябва да бъдат такива, каквито са отношенията между цялото и частите. Бащата представлява цялото, а синът – частите.

Следователно, когато между хората съществуват вътрешни, духовни отношения, те трябва да бъдат правилни, хармонични. Ако отношенията на хората, които живеят на Земята, не са правилни, как ще бъдат правилни отношенията им към Небето? Ако хората на Земята не са научили да ценят вътрешните отношения помежду си, на Небето никак не могат да ги оценят. Защо? Защото там отношенията са вътрешни само. В духовния свят красотата е вътрешна, а не външна, както на физическия свят. В духовния свят видимо съществува голямо еднообразие. Влезете ли в този свят, всички неща ще бъдат непоносими за вас: светлината, топлината, водата ще бъдат съвсем различни от тия на Земята и вие ще гледате час по-скоро да слезете долу. Ако в духовния свят човек изпита най-малкото недоволство или противоречие, веднага го изпъждат, заставят го да слезе на Земята. Грехът съществува на Земята само: загнезди ли се някъде, мъчно можеш да го изпъдиш навън; в това отношение той е подобен на кърлеж.

Дойде ли до духовния свят, човек трябва да бъде готов за него, да има прави мисли и действия; няма ли прави мисли, чувства и действия, той ще се спъва на всяка крачка – такъв човек не може да прекрачи границата на духовния свят. Човек трябва да знае, че се намира под влиянието на закона за общността, който има отношение и към доброто, и към злото. Следователно по силата на този закон лошите или добрите мисли на един човек се отразяват върху всички хора. Всички хора в света, които се съмняват, образуват едно общество; всички хора, които имат Любов в себе си, които любят, съставят друго общество. Тъй щото човек трябва да знае, че като се усъмни, той вече не е сам: около него дохождат по-големи майстори на съмнението, които започват да го учат. Допусне ли човек някаква отрицателна мисъл в ума си, чрез нея той се свързва с всички хора, които живеят със същата мисъл: около него се групира цяло общество. В това общество той среща учители, майстори, които започват да го учат на законите на Черната ложа, които до това време той не е знаел. Същият закон се отнася и за доброто: допусне ли човек една добра мисъл в ума си, той се свързва с общество на добри хора, които живеят със същата мисъл.

Съвременните хора не са се научили още да говорят, както трябва. Като срещнат някой безверник или някой грешен човек, те казват: „Този човек е голям безверник или голям грешник“. Не, срещнете ли такъв човек, вие трябва да кажете: „Този човек се нуждае от повече вяра, онзи пък трябва да води чист и свят живот“. Невежият не трябва да казва за себе си, че е невежа, но да каже: „Аз трябва да бъда учен човек“. Да каже човек за себе си, че трябва да бъде учен, това не подразбира, че може изведнъж да стане учен, но да внесе в себе си подтик към придобиване на знание. Да говорите положително, да си служите с положителен език, това значи съзнателно да се самовъзпитавате.

Човек трябва да се научи да говори истината. По какъв начин трябва да говори истината? Да кажете за човека, че не вярва в Бога, че обича да лъже, да краде – това още не е истина; да кажете за човека, че вярва в Бога, че обича правдата, че обича хората – това е Истината. В естеството на човека са вложени Доброто, Истината, Любовта и т.н. За предпочитане е човек да си служи с положителен, а не с отрицателен език, понеже той не знае крайната цел на миросъзданието. Той не знае защо един човек е лош, а друг – добър, нито знае всъщност кой човек е добър и кой – лош. Например плодовете на ябълката първоначално са кисели, после узряват, стават сладки, но като поседят известно време, те започват да гният и миришат лошо. Когато ябълката е кисела, това не значи още, че тя е лоша; когато узрее и стане сладка, и това не значи, че е добра. Има добродетели в човека, които постоянно се менят – те са подобни на ябълката. Някой човек казва за себе си, че е добър. Той е добър, докато го ядат; не го ли ядат и оставят ли го известно време да седи на открито, той започва да се разлага, да се вкисва и мирише неприятно. Друг пък казва за себе си, че е кисел: радвай се, че си кисел, защото ще се запазиш да не те изядат преждевременно. Докато гроздето не е узряло, пчелите и осите не го нападат; узрее ли, те разкъсват ципата и изсмукват соковете му.

Хората искат да се повдигнат, да бъдат обичани и уважавани. За да бъде обичан и уважаван, човек трябва да има добро сърце и светъл ум. Всеки обича добрия, силния, любещия, разумния човек: силният всякога се отзовава в помощ на слабия. В този смисъл слабите заповядват, а силните изпълняват. Детето например плаче, вика, заповядва на майка си, иска от нея хляб, мляко; щом се нахрани, успокоява се: тогава започва да се смее, прегръща майка си, баща си, иска да им покаже, че тяхното щастие зависи от него. Замине ли детето на онзи свят, родителите стават нещастни. Детето, което насилва майка си, е насилник, не е разумно: това дете не може да стане велик човек. Както се проявява човек в обикновения живот, така ще се прояви и в духовния. Ако един насилник влезе в едно духовно общество, и там ще се прояви като насилник: той ще иска да заповядва, навсякъде да бъде пръв; обаче той скоро ще се натъкне на противоречия, ще види, че на Любовта не може да се заповядва – Любовта е свободен процес. Когато създаваше света, Бог беше абсолютно свободен, никой не Му се налагаше – Той доброволно създаде света; Той даде добри условия на всяко живо същество правилно да расте и да се развива. Като знаете това, вие трябва да използвате тия условия разумно. За тази цел човек трябва да се върне към Първичния живот, за да види какви условия са предвидени за него и да почне правилно да работи: той ще намери името си записано в първичния план на Живота и ще види отде трябва да започне своята работа.

Като ученици всеки от вас трябва да намери плана на своя живот и да го реализира; щом намерите този план, вие ще придобиете вътрешен мир, вътрешна радост. Да реализирате плана на своя живот, това значи да работите с постоянни величини. Днес повечето хора работят с непостоянни величини, вследствие на което един ден се чувстват добре и мислят, че напредват; на другия ден казват, че не са добри, че не прогресират. Прогресирането е подобно на процесите, през които ябълката минава. В първо време тя е кисела, постепенно зрее, докато един ден напълно узрява и става сладка, след това презрява и започва да гние. Това са процеси, през които и човек минава. Като изучавате плодните дървета, вие казвате, че дървото се познава по своя плод; обаче в плода се крие и друго нещо – живот. Когато изядете един плод, вие придобивате неговия живот, който започва постепенно да расте във вас, да се увеличава. Животът, който сте приели от ябълката, представлява нейния капитал, който един ден тя обратно ще получи. Тъй щото прогресът, било за човека, било за всяко живо същество, има смисъл дотолкова, доколкото запазва живота, придобит чрез него. Следователно някога, в близкото или далечно бъдеще, човек ще плаща за всички блага, които днес даром получава: за светлината, за въздуха, за водата. Как ще плаща човек за светлината? Много просто: той обработва светлината, която приема в себе си, и един ден тази светлина ще излиза от него, ще осветява пътя на страдащите, на заблудените, на обременените. Каква по-голяма заплата от тази може да се иска? Няма по-голямо благо от това, да осветиш пътя на човека, когато той броди, търси изход в тъмна, бурна нощ. Това означават думите: „Даром сте взели, даром давайте“.

Сега, като изучавате процесите в Природата, ще видите, че всеки уд, всяко живо същество е натоварено с известна служба, която неизбежно трябва да извърши. Същото се отнася и до човека: когато той намери своята служба, животът му се осмисля и човекът започва постепенно да се усилва, да се проявява като душа. Ние наричаме този процес „новораждане, раждане от вода и дух, или разцъфтяване на съзнанието“. Докато не е дошъл до този процес, човек е недоволен от себе си, от всички окръжаващи. В който момент съзнанието му се разшири и цъфне, той се повдига над окръжаващата среда и разбира, че причината за неговото недоволство се дължи на сблъскването му с Божественото съзнание. Само при това положение човек разбира причините и последствията на нещата. Свързването на човешкото с Божественото съзнание е велик вътрешен процес, а не външен, механически, както мнозина мислят. Нищо в живота не се придобива по външен начин: учителят може да съдейства на ученика за развиване на неговите способности, но иска ли да придобие знание, ученикът трябва да учи, да разбира това, което му се преподава.

И вие като ученици вървите от непостоянните величини към постоянните. Постоянните величини се намират в постоянно, в непрекъснато движение. Например Любов¬та е постоянна величина и като такава тя е в постоянно движение. Който се опита да спре движението на Любов¬та в себе си, той се натъква на големи страдания. Вярата, надеждата, милосърдието, кротостта са постоянни величини; като постоянни величини и те са в непрекъснато движение: следователно никой човек, никоя сила не е в състояние да спре тяхното движение. Никой не може да си даде отчет защо вярва в нещо: някой вярва в своя приятел, но същевременно вярва и в своите близки – жена, деца. Срещате един човек и казвате, че вярвате в главата му. Защо? По главата на този човек виждате особени ъгли, особени черти, които ви карат да разчитате на него: вие виждате, че този човек никога няма да ви излъже. Срещате друг човек: веднага се спирате върху ръката му – тя ви прави впечатление, казвате: „Този човек има здрава, мускулеста ръка“. Вие веднага вадите заключение, че той е силен човек.

Съвременните хора съдят за нещата по външната им форма, вследствие на което изпадат в големи противоречия. Как могат да се ръководят от външната страна на нещата, когато тя е подложена на постоянни промени? Човешкият живот постоянно се мени; с него заедно се менят всички величини, чрез които той се проявява. Например доброто в човека също така се мени: то непрекъснато расте и се увеличава. Като изучавате човешкото лице, ще забележите, че линиите в него постоянно се изменят: едни се продължават, други се скъсяват. И в мозъка на човека стават промени: удължаване на известни линии, вдлъбване на някои мозъчни възли и т.н. През времето, докато стават тия промени, човек е изложен на ред страдания. Понякога е нужно едно малко, микроскопическо удължаване на линиите на носа, за да може деятелността на човешкия ум да се прояви нормално; понякога едно удължаване на линиите с една стотна част от милиметъра е в състояние да внесе подобряване на човешкия живот. Такова удължаване на линиите става изобщо и в областта на сърцето, на ума и на волята на човека.

И тъй, за да разбира и познава както себе си, така и своите ближни, човек трябва да бъде добър хиромантик, френолог, физиогномист. Познава ли тия науки, по лицето на човека той ще чете като по книга. Великите, гениалните хора носят в себе си тази наука и като погледнат човека, те веднага го познават. Тази е причината, поради която те гледат на хората спокойно, философски: кой какво прави, как се облича, какво говори – това не ги смущава. Великият, гениалният човек има за задача да прокара вода през пустинята, дето хората са изложени на големи страдания. Като не разбират задачата на гениалния човек, хората го считат за смахнат. Обаче един ден, когато видят, че през пустинните места на техния живот тече вода и напоява, подобрява цялото им благосъстояние, тогава едва ще разберат какво е направил този човек за тях. Гениалните хора идат в света, за да дадат тласък на обикновените хора; те внасят подтик, нова струя в техния органичен живот. Освен външно проявление гениалните хора оказват и вътрешно, органическо въздействие върху човешкия живот. Въз основа на същия закон ученикът трябва да знае, че и неговата задача не е само във външното изявяване на неговите идеи, в написването на някоя книга или на някое музикално произведение, но и в онзи вътрешен подтик, който той би могъл да внесе със своите идеи в цялото човечество.

Сега, като ученици, вие ще знаете, че ученикът не е като гения, но със своята чиста мисъл той може да даде поне микроскопически тласък на човечеството. Може ли да направи това, той изпитва доволство в себе си; той има одобрението на висшия свят, на напредналите същества. Задачата на ученика е да възприема Божествените мисли и да ги предава: по този начин той се свързва с хиляди напреднали същества, с един колективитет, какъвто Божественият организъм представлява. В този смисъл геният не е израз на възможността на една душа само, но той представлява колективно усилие на множество души, които от векове работят в известно направление. Като намерят един подходящ организъм, те се проявяват чрез него: ние наричаме този човек гений. И Доброто не е резултат на една човешка душа, но на множество души, на цялото Небе. Каквато велика мисъл мине през вашия ум, вие трябва да Ă дадете ход; щом Ă дадете ход, вие се свързвате вече с този велик колективитет, отдето тя е излязла. Като знаете това, не се смущавайте какво ще стане с вашите велики мисли: великите мисли имат Божествен произход, следователно има кой да се грижи за тях. И да заминете за онзи свят, те пак ще продължават да текат, да проникват в човешките умове.

Често хората се запитват какво могат да направят. Казвам: човек може да направи всичко и нищо. Когато е свързан с Божествения свят, той може да направи всичко; откъсне ли се от него, както ръката от организма, той е осъден на смърт – при това положение той нищо не може да направи. За да бъде цигуларят гений, ръката му трябва да бъде на мястото си и да се движи със светкавична бързина по струните на цигулката. С цигулката си само гениалният музикант трябва да представя едновременно и китара, и флейта, и пеене – цял оркестър. Гениите са първите прелетни птици в света, които съобщават на хората, че пролет иде, че още много птици като тях ще дойдат. Значи всеки човек може да бъде гениален – за това се изисква работа, усилие. Ако за гения са нужни десет години усилена работа, за обикновения човек са нужни 102 години усилена работа и труд.

Сега моето желание е да бъдете истински ученици, да разбирате онова, което Природата е вложила във вас: то трябва да ви служи за подтик. Школата, която следвате, изисква от вас вие сами да се подтиквате, а същевременно да давате подтик и на другите хора: това значи да бъдете верни на Бога, верни и на себе си. Щом сте верни на Бога, и Той ще ви бъде верен: неговата вярност към вас се изявява с благословението, което Той всеки момент ви изпраща. Божието благословение се предава чрез хората – те са носители на великите Божии блага. Всички дарби, всички таланти, всички блага идат отгоре, от великия свят. Достатъчно е човек съзнателно да погледне нагоре, към небето, за да се учуди на техниката на великите майстори, които са създали хиляди слънца. Какъв велик вътрешен строеж представляват те, каква велика закономерност ги управлява! Те са в постоянно движение и всяка звезда или всяко слънце върви по строго определен път. Достатъчно е човек да насочи вниманието си към своя организъм, към външните и вътрешните си органи, за да види каква велика функция изпълнява всеки от тях, за да разбере величието на света, в който е поставен.

След всичко това човек се осмелява да говори за себе си, че е грешен, че нищо не може да направи и т.н. Ти си грешен човек, без дарби, само защото си се откъснал от Първата Причина. Свържеш ли се с Нея, всичко в тебе ще потече, както е текло някога: тогава ще познаеш себе си, своите дарби и способности, които Бог е вложил в тебе. Който иска да бъде даровит, гениален, той трябва да работи – така са работили всички велики музиканти и художници, всички велики хора. Всеки може да бъде гениален: това е въпрос на време. Гений е всеки човек, който изпълнява Волята Божия и дава тласък на цялото човечество. В какво отношение? В музика, в поезия, в наука, в изкуство, в религия. Гениален човек е всеки, който понася страданията и мъчнотиите в живота си с радост. Бедният Лазар, който живееше пред вратата на богатия, беше гениален човек: той поглеждаше към своите рани и не роптаеше, през всичкото време се молеше за богатия да го просвети Господ. Затова именно Лазар отиде в лоното на Авраам, а богатият – в ада. Големи бяха страданията на Лазар, заради което го възнаградиха. Невежият не може да влезе в лоното на Авраам. Следователно за да се повдигне, човек трябва да мине през големи страдания. Ако човек разумно понесе страданията, без протести и роптания, големи блага го очакват. Тъй щото, страда или се радва, човек трябва съзнателно да живее, да използва благата и на страданията, и на радостите. Желая ви да имате характера и търпението на Лазар!

Желая ви сега, като мислите и прилагате постоянните величини в живота си, да направите вътрешна връзка с Първата Причина на нещата. Работете върху себе си така, че ангелите да ви носят и в този, и в онзи свят. Мнозина се страхуват да не дойдат ангели да ги вземат. Не, ангелите могат да носят само онзи, който е свързан с Бога: само онзи може да се повдигне, да развие своите дарби и способности, който се е свързал с възвишения свят, с Всемирното Бяло Братство. Който иска да се развива бързо, той трябва да се свърже с Великия свят. Тази връзка може да превърне простия в учен, обикновения – в гениален. Възстановяването на тази връзка не става чрез насилие, но доброволно, по любов. Кога може да стане това? Всякога, когато човек искрено пожелае. Да направите съзнателно тази връзка – това значи пробуждане на вашето съзнание; да се пробуди съзнанието на човека, това значи възкресение. Когато всички хора направят връзка с възвишения свят, т.е. когато съзнанията им се пробудят, това значи светът да се запали от всички страни, от четирите си краища. Всички лъжливи теории и учения ще паднат, всички съмнения и заблуждения ще изчезнат и хората ще се освободят от черния дим и сажди, от влиянието на Черната ложа. Те ще започнат да се хранят с чистата храна на Словото, ще дишат свеж и пресен въздух, ще пият чиста, кристална вода, ще възприемат Божествената светлина и ще се радват на Новия живот, на новата наука, на новата Любов, на новата Мъдрост и Истина.

Стремете се към възстановяване на вътрешната връзка с Бога, с разумния свят. Новата 1929 година, която иде, благоприятства за връзки с напреднали същества, със същества от Божествения свят.

Бог е Любов. Божията Любов носи щастие.

Бог е Любов, Бог е Мъдрост.

Божията Любов и Божията Мъдрост носят пълното щастие.

Бог е Любов, Бог е Мъдрост, Бог е Истина.

Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина

носят всичкото щастие.

 

14. лекция, 21 ноември 1928 г., София, Изгрев

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube