ЧОВЕКЪТ

Б. Бехар

Вековете се нижат един след друг. Никой не сеща времето, което е отломка от вечността. Миг и година, година и век, кой може да проумее великата тайна на това, което хората наричат време!...

В безкрайността лежи мигът, когато Всевишният създал земята. Оттогава един вечен скиталец обикаля земята, кръстосва я надлъж и нашир, неуморно и вечно, гонейки своята цел – един паднал ангел, чиято история носи белега на една тъмна загадка. – Казва се Луцифер. Разказва се за него, че някога е бил жител на небето и в деня, когато земята била сътворена, той напуснал небесното си жилище и негова родина станала земята. По чия повеля? Дали сам той пожелал да слезе при синовете на земята и ден и нощ да бъде за тях камък на препъване?!

Оттогава всички хора на земята се питат: „Защо Луцифер е слязъл на земята ?"

Защо? Защо от хиляди години всякога и всякъде зад всяко добро начинание стои винаги той? Историята на човешкото възземане много добре познава фаталната му сянка. Тя винаги се мярка, когато човек прави стъпка към своята съкровена цел. Нито едно истинско дело на добро не е било реализирано, без да срещне неговия напор, нито една благородна мисъл и желание не са били проявени, без да бъдат спъвани от него – тоя вечен противник на всичко, което носи знака на любовта, светлината и свободата. Това го знаят всички, защото всички са срещнали по своя житейски път тоя паднал жител на небесните простори.

Нестихващ в своите зли помишления, той иска да владее царството на светлината, да го подчини под своята власт и да направи човека жител на своето царство. – Защо – се питат милионите хора, защо тая вековна борба с човека и с онова велико добро, внедрено в него, като вечен стремеж?

В безкрайния друм на хилядолетия вървят тези две съвършено различни същества, идещи от различни сватове, с различни цели и идеали. Неуморен в своя възход, човекът пита:

„Защо ме гониш, какво искаш от мен, до кога тази борба?"

„Да те подчиня, да ми се поклониш. Да ти отмъстя!"

„Каква вина имам аз – рожба на Всевишния който ме е създал. Какво ти причиних, с какво заслужих твоята омраза?"

Страхотният смях на Луцифер еква в пространството.

.................................................................................................

Бе никога, когато Творецът създал земята, – един от безкрайните светове, които красят небесната шир. Тогава на небето се събрали представители на всичките светове на вселената, за да видят последното творение на Бога. Велико е било тържеството на небето. Земята блестяла като диамантно зърно, окъпана в слънчев дъжд. Творецът показвал на всички хубостта на новия свят. Ръката на Господа е била над земята и Неговият Дух се носел над нея, Луцифер също бил поканен. И той, заедно с всички други, разглеждал творението на Бога. Гордо той се движел заедно с всички.

На едно място той видял едно дребно същество, толкова дребно, колкото синапово семе. Един блестящ лъч само излизал от него и малкото семенце блестяло като капка сребърна роса.

„Незначително и дребно, – си помислил Луцифер, – не заслужава да се спра на него", – и той тръгнал нататък, без да обърне какво да е внимание на това мъничко семенце, което блестяло като капка роса.

Творецът видял, че Луцифер не обърнал никакво внимание на това малко същество, светло като блестяща капка и го запитал:

„Видя ли човека?"

„Видях едно малко, дребно същество, колкото синапово семенце, но не се спрях да го разглеждам; не заслужава!"

„Вярваш ли, че от него ще излезе нещо?"

„Не вярвам, от такова мъничко нещо нищо не може да излезе. Такова нещо представя човекът в моите очи – едно нищо!"

„Много нещо ще излезе от него".

„Не вярвам!"

И понеже цялата вселена е едно велико училище, Всевишният изпратил Луцифер на земята да провери, дали това, което казал, е вярно. И, за да научи, че неверието не се позволява, Луцифер бил изпратен да слезе на земята, да проследи живота на това малко същество и да разбере истината, която Всевишният му бе открил.

Заради това малко същество, той напуснал небето, изгубил своето щастие и започнал да се скита по земята, докато един ден видял едно същество, което притежавало грамадна мощ, преустройвало цялата земя и създавало чудеса.

Почудил се Луцифер и попитал:

„Кое е това същество? Как се казва то?

„Човек!"...

Разбрал тогава, че онова малко същество, което преди хиляди години не му вдъхнало никакво доверие, днес било вече един мощен и велик творец, който творил не само със своите ръце. Той видял и се уверил, че от малкото семенце е излязъл велик човек, когото Бог е поставил да живее в рая и там да се развива.

Разгневил се Луцифер и от тоя миг той си поставил за цел да изкара човека от рая, да му отнеме щастието и си казал:

„Навремето човекът стана причина да ме изпъдят от небето, сега пък аз ще стана причина да го изпъдят от рая!...

И стъпка по стъпка по пътя на човека тръгнал той, въоръжен със своята опитност и знание; ден след ден той реализирал своята цел, упорито и неуморно.

– Заради неверие бях изпъден от небето, заради неверие Адам ще излезе от рая. Такъв бе моят изпит, такъв ще бъде и неговият", – мислел си той.

Целта на Луцифер била да внесе неверието между първите человеци. И той успял в желанието си. Той можал да разкаже на Ева един епизод от своя живот – една своя опитност, от която той научил един велик закон, защо и тя да не използува неговата опитност.

„Не повярвах тогава, че от едно малко създание ще излезе един ден знаменит човек, който да бъде господар на рая. Научих един велик закон, че от малките неща излизат великите. Погледни, тоя великолепен плод е наглед малък, но веднъж да го вкуси човек, става велик, по-велик от създателя си!"

Когато Ева изяла плода, Луцифер изчезнал. Неговата работа била свършена. Адам бил изпъден от рая. Адам не могъл вече да върви по пътищата, начертани от Всевишния. Адам не могъл да се нарече Син Божи. Той не послушал; затова неговите пътища тепърва ще се кръстосат с тия на Луцифер. И в тъмната нощ, която покривала земята, Адам разбрал, че имаше да извърви страшен и трънлив път.

Така и стана...

Луцифер не го остави вече. Той тръгна по неговите следи. Ден и нощ човек усеща зад себе си фаталната му сянка. С кървави слова се пише историята на човека. Тя е тъмна и мрачна. Луцифер управлява земните му помишления, на него от край вековете се плаща скъпа дан.

„До кога?" – се пита човекът. До оня велик час, когато там, в пустинята, той каза на Сина Божия:

„Поклони ми се, и аз ще ти покажа, кой съм".

Когато Той издъхваше, Люцифер добави:

— Видя ли, кой съм аз? Предлагах ти всичко, не иска; сега виж, какво съм аз!

— Видях, но сега пък ти ще видиш, кой съм аз, – отговори Синът Божи и предаде Богу дух.

И Луцифер видя – това бе човекът. Човекът, който стои на границата между небето и земята и има власт да бъде и тук, и там. Човекът, който не е ангел, а може да направи нещо повече от него. Човекът, който притежава великото изкуство да поправя своите погрешки, да прави грахове и да ги изкупва, да мрази и да люби, да причинява страдание и да го лекува. Тъкмо там бе неговото величие, затова Синът Божи проля своята кръв и показа, на какво е способен човекът. И също така потвърди, че великата мисъл на Твореца е вечна и че думите, които някога е казал на Луцифер, са твърди и прозрачни като диамант.

От малкото семенце ще излезе голямо нещо – знаменит човек, който ще наследи царството на Отца и ще вкуси от плодовете на Любовта – тъкмо това, което Луцифер не повяярва и за което Син Божи дойде на земята, пожертва своя живот, раздаде своето богатство, защото Той повярва, че Човекът е велико творение на Бога.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube