ЦВЕТЯТА

G. N.

Варварството следва човека като мрачна сянка от незапомнени времена – от дните, когато той е живял като звяр в пещери и хралупи, до днешно време, когато електромагнитните вълни свързват континентите за по-малко от една секунда.

Успоредно със самото развитие, и варварството е променяло своят облик, за да е пригодно да следва човека в многовековния му път.

Прародителят на варварството е жестокостта. В една или друга форма, тя е била винаги на арената на историческия развой и е играла изключителна роля. Ще бъде банално да се изброяват примери, за да се види, колко малко е променен вътрешният образ на човека, колко незначително са коригирани контурите на духовното у нас, вследствие на което ние сме си останали все още много жестоки, коравосърдечни понякога в мярка, която даже няма равна на себе си в мрачното шествие на столетията.

Да изоставим войните, революциите, масовите кланета и погромите. Не ще споменаваме и начина, по който се отнасяме и с животните в нашата съвременност. Да се спрем при една най-фина и най-деликатна жестокост, която има облика на мила, благородна привичка, минава като израз на твърде възвишени чувства. Това е убиването на цветята и поднасянето на недоумрелите им още стволи, като акт на нежно и трепетно внимание.

В тоя миг разбирам мисълта, която ще се породи от тия редове. И ироничната усмивка виждам, как свива в лека гримаса изтънченото лице на „приятелите на цветята". Бързам при това да отхвърля и баналното остроумие, че и картофите и салатата изпитват същите .страдания", когато ги късаме за ядене. Тук не става дума за усещането на самото растение, което бидейки на особена степен на развитие в органичния живот, не усеща страдания при неговото откъсване от живота, както едно животно или един човек. Не може да става сравнение между жестокостта при късането на едно цвете с жестокостта в градската кланица, където много от животните дават явни признаци за съзнаване наближаващата жестока смърт. Думата е за начина, по който ние даваме израз на най-фините си чувства и най-трепетната нежност.

Поднасянето на цветя е един изтънчен култ към смъртта, а не към живота. Ние говорим за цветята с умиление, с подчертана нежност, дори някога с афекти. Ние ги съзерцаваме като прекрасен, мълчалив живот, имаме към тях уж чисто естетично отношение, а ги оставяме да изгният в нашите вази или да изсъхнат в бутониерката ни, след като сме ги отделили от живота. Защо ги убиваме?

Някой може да възрази, че това е вече прекалена и превзета хуманност. Признавам, наистина, че писаното тук не се покрива с конвенционалния курс за третиране цветята, но пак ще поясня, че въпросът не се свежда до усещането, което има растението, когато го откъсваме, а до самите нас, които и при моменти на най-голямата нежност в живота си, биваме жестоки и унищожаваме! Ние се радваме на живота, а поднасяме като дар смъртта.

Често ще чуете за някоя дама, че от всичко на света най-много обичала лилии, друга – бели рози, трета – хризантеми, но нито една от тях не е отделила поне един час от живота си за отглеждане на тия цветя. Те ги обичат във вазите си, осъдени на смърт, обичат ги дотолкова, доколкото те освежават със своя прощален аромат, зашиващата и душна атмосфера на техния живот.

В съвременния култ към цветята има нещо неискрено и превзето. Чуваш някой да разказва с патетично умиление за любимите си цветя и мислиш, че няма по-милостиво, по-състрадателно същество от него, но не след дълго, някаква неочаквано груба проява на жестокост ти разкрива само една куха театрална поза на умиление, защото, невъзможно е човекът, който искрено обича цветята, да е жесток и коравосърдечен спрямо хората.

Спомням си оригиналните и мъдри приказки на един възрастен човек, вече покойник, който пръв ми обърна внимание върху смисъла на повечето от детските стихотворения и песнички. „Във всички почти от тях" – казваше ми той – „четем думите": „берем, берем", „късаме, събираме" и пр., и никъде няма „садим" „поливаме" „копаем". – Защо се чудите – се провикваше тоя човек – че хората обичат да грабят, да присвояват, да унищожават. На това ги учим от ранната им възраст.

Много пъти от тогава съм си задавал въпросът, защо хората не си подаряват цветя в саксии, за да им се радват? Би било от друга страна, прекрасно, да види човек една от възторжените обожателки на теменугите, лилиите, розите и хризантемите с мотичка в ръце и на работа в своята малка градина. Там да приложи нежната си обич към цветята, като им създаде по-хубави условия за тяхното отглеждане.

Цветята обичат въздуха и слънцето. Те се хранят със слънце и са. красиви само там, под неговите лъчи, а не осъдени на смърт във вазите из душните салони.

Правилно ли е да поднасяме цветята – осъдените на смърт и екзекутирани вече мълчаливи създания – като израз на най-фините трепети на живота? С умрелите ли цветя, ние даваме израз на нашата обич?

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube