УЧИТЕЛКАТА

Олга Славчева

Поискам ли в скръбни часове на бдения

В нещо да намеря утешения,

Не спирам се пред образ на светия,

Изписан по иконата, ни в тия,

Що славят ги с похвали гръмогласни,

Бойци прочути в боеве опасни.

Не ме плени и бледа монахиня,

Отшелница, избягала в пустиня,

Но погледа отправям във простора,

Където пред разплакани ми взори

Едно лице съзирам озарено,

Едно лице най-обично за мене,

Което ми се мярва в далнините

И прави да пресекнат ми сълзите.

То вдъхва ми в сърцето чудна сила,

Това е образът на дева мила,

Коя далеч живее в планината

На схлупена къщурка под стряхата.

Събрала е децата на народа,

По пътища ги кротко води.

Във малка стая с покрив нисък,

Где слънчев лъч едвам в прозора влиза,

И тя в задимения въздух диша...

Над бедните деца главица сниша,

Показва им и учи, наставлява,

И нежно им душите просвещава.

Бегливий лъч разкрива вътре само,

Че облак прахоляк е пълно тамо,

И в този прахоляк, гълчава

Последната си силица тя дава

На младите просвета да им вдъхне

И с чиста обич майчински да лъхне,

Да ги научи за борба в живота.

В сърцето си да найде всяко сила.

Така, о дево, твоят образ драги

Едничък мене в този час помага

И учи ме и тихо наставлява.

За жертва свята мене вдъхновява.

Да бих могла, девице, нежна, млада

Приживе теб светилище да сградя,

Безсмъртен паметник в света прекрасен

С образа ти ангелски, мил, ясен.


ДУХЪТ

Кажете ми, дали в света

Живее някой цигулар,

Па бил би той и най-велик,

Преди да вземе на ръка

Цигулка да засвири той,

Не би си струни нагласил.

Изпърво – всичко тури в ред;

Тогава чак ще почне той

По нея да изтегля лък

И дивни звуци зареди.

А може всичко да смени –

И лък, и гриф, и ключове.

И струни скъса до една,

Кои били са дотогаз;

Опъва нови от сребро,

Или цигулката завчас

Я хрясне, цяла я сломи;

Отпосле слепи я добре,

По-хубаво да зазвучи.

Тогава чак засвири той...

Така и ний, кога от век

Очакваме да дойде в нас

Светия дух да заживей,

Не би ли първо той дошъл

И своя дом да провери,

Дали е в него всичко в ред?

И почва да урежда той...

Ту болести и тук, и там,

Или беди безкраен рой.

Па и с това щом не върви,

Духът не жали, грабне чук

И хрясне, спити ни завчас,

Започва ново да строи,

Тялото ни с нов строеж

И чак тогаз се посели

Духът във нашата душа,

Започне радостно да пей.

ТАЙНАТА ГРАДИНА

Само слънцето знае моята малка градинка и Градинарят, Великият Градинар, който някога грижливо я оградил и посадил. И аз след Него я зная, защото тя е мое скъпо и единствено притежание.

Само слънцето и Градинарят следят от високо, как се развива животът в нея. По-рано и по-добре от мене те знаят, какви семена са посети във всяка леха, във всяко кътче и търпеливо чакат семената да поникнат.

Аз пък познавам само някои цветя, които са израсли вече и цъфтят. Познавам аз цветята в моята малка градина по чудните форми и багри, но най-вече ги познавам по тънкото нежно ухание, което излъчват. Макар и да растат под светлото лазурно небе на красота, макар и да цъфтят под знака на чистотата, най-често те са скръбни; затова ухаят. Защото всяка цветна пъпка крие в листенцата си свиден копнеж. Пространна и дивна е градината на човешката душа. Там над цветните лехи по всяко време като ефирно облаче се носи тъгата на цъфналите цветя – свидни незадоволени копнежи и блянове, които често се задушват в тежкия въздух на земята.

S.

МИЛУВКАТА НА СЛЪНЦЕТО

Една ръка с безбройни тънки пръсти,

Протегната от века е в безкрая,

Една ръка на всички що раздава

И радост, и блага, разкрива рая

На тез, които я познават.


Една ръка в света – и най-любяща!

Еднакво нежно милва болни, здрави,

Милувката ù възкресява, буди.

Не може нея никой да забрави,

Най-чистата и нежната в света.


Една ръка като бездънен извор

И мощна, щедра и вълшебна – свети

Като емблема на обич необятна –

Разкрила образ в милост над земята,

За тез, които я разбират.

S.

ДАЙ МИ КАПКАТА ДЪЖДОВНА

Д. Антонова

Дай ми капката дъждовна,

дай ми слънчевия лъч.

В песен аз ще ги превърна,

в песен те ще затрептят.


Дай ми малката снежинка,

дай ми бистрата сълза,

в огън аз ще ги превърна,

в жива, литнала искра.


Дай ми капка от блатото,

дай ми шепа от калта,

върху нея ще разцъфне

на нарциса бял цвета.


Дай ми бурята в морето,

урагана, що руши.

В тих зефир ще го превърна,

на цветята да шепти.


Дай ми ти нощта дълбока,

Аз из нейните недра

ще извадя, ще покажа

най-красивата зора.


Дай ми ти сълзата детска!

На невинната уста

ще я сложа, да разцъфне,

кат усмивка красота.


Дай ми ти врага вековен,

тоя враг от тоя свят,

в брат за теб ще го превърна,

в брат за теб, навеки брат!

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube