G. N.

ПО КОЛЕЛОТО НА ЗОДИАКА

ДЕВА

Печална и суха като пустиня е земята без обич! Ридаят хълмовете, плаче вечерният късен повей от планината, а звездите – високо, високо, тръпнат замислени и мълчаливи, зачакали с векове да цъфне едно цвете в сърцата ни.

През деня зреят житата, а вечер потрепват тънките им стволи сякаш жални струни – издали едва дочут шепот.

В среднощния час, забулена с тъмно наметало, с влажни очи, бди над света чистата небесна жена, която роди самотното и бездомно дете, привито в чужди дворове, замръкнало по незнайни друмища.

Кога ще се завърне ? Ще дойде ли то никога в топлите скути на своята майка, навела скръбен лик над долините? До кога по неговите сирашки сълзи ще се отразяват далечните блясъци на късните съзвездия?

Ти чуваш ли го, чиста небесна жено, когато то проплаква в нощта? Не е ли пълно с отровна скръб сърцето ти, че то не те познава, а ти не можеш да го приближиш и да избършеш с топли устни тия едри, много печални сълзи?

Навън бушува късния повей от планината и ридае, защото без обич е останала земята!

Сирак е човек без тебе, любов небесна! Трънаци са пътищата му, рани глождят нозете и сърцето му, безответна хладина го огражда!

Прекрасна девице! Ти, която ни роди през огъня на сърцето си, ти, която чакаш да те позовем, да откъснеш узрелия житен клас от нашата нива и да го отнесеш в небесната житница, преминала чертата и синора, които отделят живота от смъртта. Ти, небесна майко, която ще ни направиш силни, ти, която ще ни направиш безсмъртни . . .

Тъжна е земята без обич! Бродници без радост са людете без теб. По мрачни друмища стъпва ногата им, защото ти още не си запалила светилника пред тях. Корави и студени камъни са сърцата им, защото ти не си ги докоснала с пръст, за да рукнат пробудени и шумящи водите на нов живот!

Капки кръв има по камъните на земята. Затова са скръбни долините, и хълмовете ридаят, затова са тъжни и песните на прибиращите се жътвари.

Ти ще слезеш, велико небесно сърце! Видиш ли там, сред черните угари на изоставените ниви, по които минаха мрачни конници, там, небесна майко, един ранобуден младеж, с млада още като нова фиданка снага, впряга едри бели воловци, за да оре земята, да пръсне семето – златното жито, хлябът и животът!

Тогава, когато детето и семето на нивата се възправят, преминали през земята, вятъра, водата и огъня, ти ще откъснеш най-хубавия клас от богатата нива и ще го отнесеш през колелото на зодиака към небесната житница, като дар от новия, възродения човек.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube