НЕЩО ВЪРХУ МИСТИЦИЗМА В НЕМСКАТА ПОЕЗИЯ

Немското литературно творчество е до такава степен оплодено от философска мисъл, че не бихме схванали напълно същината на някое творение, било то шедьовър на класическата или романтична литературна школа, ако не сме запознати по-обстойно с историята на философията. Корифеите на тези школи в своите най-завършени творби са дали художествена интерпретация на философски концепции, съществуващи в древните школи на Гърция, Египет, Индия. Кой би се домогнал до същината на великото Гьотево творение „Фауст", ако не би познавал учението на Платон и питагорейците? Енигма би станала великолепната драма „Емпедокъл" на Фридрих Хьолдерлин за този, който не би бил в състояние да открие в нея чудното съчетание на източната философия с идеите на християнството.

Редица още други творения в немската литература представляват художествено претълкуване на философски идеи. А този факт е естествена последица от натюрела на немския творчески гений, защото неговата поезия не е израз само на непосредствено изживяното, но в много по-голяма степен е отзвук на оная философска размисъл върху изживелицата, поднесена му от сетивния свят.

В това философстващо съзнание се корени и оная склонност на немеца към трансценденталното, метафизичното, плод на която се явява мистичният момент в неговото творчество. С охота плеяда немски поети, писатели черпят от рудницата на мистичния Изток, респективно Индия, за да вложат тия ценности като основни ингредиенти в произведенията си. Колко често Гьоте, Лесинг, Хьолдерлин, Ничше, Новалис, Херман Хессе живеят в поетичните си творби приобщени с някоя идея, отхранена в душата на източния светосъзерцател. Това говори за онова живо у немеца мистично начало, проявено в дълбокия му стремеж към единение с Първопричината. И в резултат от това възниква и мистицизъм на немска почва. Достатъчно е да проучим ученията на Спиноза и Яков Бьоме, за да се проникнем от глъбината на миросъзерцанието у немеца. Внушителен момент в немското поетично творчество представляват страниците, отразили в себе си трепета на мистичния копнеж по общение с Бога.

Религиозната емоционалност на немското средновековие е само по себе си един от сюблимните моменти на мистичната изживелица на немския дух. Красноречиво доказателство за това са поетичните творби на монахинята-поетеса Хилдегарт фон Бинген или на Мехтхилд фон Магдебург, написала поетичната сбирка: „Гехуцата – Божествена светлина". Тяхната поезия е опит да се съхрани в слово онова, що духът е съзерцавал в момент на мистично откровение. През 17 век поезията на Ангелус Силезиус е вдъхновена от копнежа по Божествено откровение. Той застъпва мистичната концепция за човешкото „Аз" като носител и откривател на Бога. Така на едно место той казва: „Зная, че без мене Бог не може нито миг да съществува."

А през 18 век тоя мистичен копнеж намира класическото си осъществяване в безсмъртното Творение на царствения ваймарец. Не е ли мистичният копнеж, който води Фауст през макро – и микрокосмоса, за да го сроди с идеята за висшето щастие като дейност за благото на другите? Въплътяването на тая идея в живи дела не е ли плод на неговия копнеж по опознаване Бога като вечно дейно начало? Не изхожда ли от тук и онова мистично преклонение у немеца пред труда, което се подчертава като неотменна същина на немския характер.

След Гьоте школата на романтиците въздигат култа на мистичното до жизнен принцип. Те изцяло са отдадени на тоя тайнствен копнеж по единение с онова универсално съзнание, което слива в себе си пъстрото многообразие на всички жизнени форми. Пред тяхното съзерцаващо магията на творческата праволя съзнание вселената възниква като най-висшето художествено творение.

Измежду всички тях едному се отдава да изрази с вдъхновено слово и поетични видения онова, що е вълнувало копнеещото по Божествената красота романтично сърце. Той е онзи, когото всички зоват пророк на немския романтизъм – Фридрих фон Харденберг – или както той сам се нарича – Новалис, по името на една старинна родова линия. Богата емоционалност с кристална чистота, задълбочена философска размисъл, обширни познания из областта на естествените науки и математиката, въображение, граничещо с визионерство – ето накратко отличителните черти на тоя романтичен поет. Даже окултистите го считат за преродения Рафаело. Казват, че Новалис е притежавал способността да се вглъбява в своя вътрешен мир дотолкова, че е възкресявал не само спомени за своите предци, но е съзерцавал и своите по-раншни прераждания. Така че законът за прераждането у Новалис не е само философска идея, но жизнен опит, лична изживелица. Нейно високо художествено тълкуване представлява незавършеният му роман „Хайнрих фон Офтердингенъ".

Като парадокс към тоя краткотраен земен живот с крайно опростотворена външна линия се разкрива шеметната спирала на интензивен вътрешен живот.

Роден е на 2 май 1772 г. в Обервидерщедт, гдето получава строго религиозно възпитание под влиянието на своя баща, привърженик на хернхутизма. Това е особено духовно течение в Германия, което цели да вглъби религиозната преживелица, подкрепена от волята да осъществява в живи дела учението на Христа.

Завършил гимназия в 1793 г., той постъпил в Йенския университет, за да следва право. С по-голям интерес обаче се задълбочава в философията на Кант.

В 1795 г. среща тринадесетгодишната София фон Кюн. Нейната свръхземна красота, одухотворена от необикновено висока за възрастта ù интелигентност, пленява въображението на 23 годишния Новалис. Говорейки, мислейки за нея, той става поет.

Скоро, обаче, след една тежка и несполучлива операция София отлита в онова тайнствено „отвъд", по което чезнат романтиците. Безгранична, но творческа е скръбта на поета по любимата. Бавно и ритмично неговите „Химни на нощта" отронват мъката и копнежа му по царството на смъртта, онова мистично лоно, гдето обитават душите във вечно, ненарушимо общение.

Постепенно образът на любимата загубва във въображението на поета очертанията на своя земен образ, за да засияе в ореола на Божествената майка. Така София се възвръща към своята метафизична прасъщина – вечно женственото начало – съд на благославяща любов. „Духовните му песни" са израз на това негово свето преклонение пред Божествената Майка – вестителка на Божествената Любов.

През 1797 г. Новилис встъпва в Фрайбургската академия, гдето става ученик на прочутия геолог Вернер. Като продукт на неговата научно-геоложка дейност се явява романът – фрагмент „ Учениците от Саис".

Пред нас се възправя светлата фигура на Учителя-Мъдрец, под чието ръководство група изследователи се стремят да открият тайните на природата. Основната идея на романа е разработена в майсторски вмъкнатите в него приказки за „Хиацинт и Розенблютхен". И там се казва, че природата открива своята тайна само ономува, чието сърце е станало съд на Любовта.

Не след дълго прегаря в творчески огън и земният образ на Новалис. На 25 май 1801 г. той тихо напусна сферата на земното, за да прелее живота си в диханието на Бога.

Красива алегория е земното битие на този, който е могъл да освети живота си с вдъхновената мисъл: „Целият наш живот е Богослужение".

В.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube