ИЗ ЖИТИЕТО НА АПОСТОЛА ПАВЛА

А Савел съизволяваше на убиването му.

Деяния на Апостолите 8 гл. 1 ст.

„Савле, Савле, защо ме гониш?

9 гл. 4 ст.

За личността на апостола Павла в християнските Писания имаме малко вести. Ала макар и малко, те се считат за достоверни.

Така, в Послание към Римляни (11 гл. 1 ст.) Павел заявява: „И аз съм израилянин, от семето Авраамово, от племето Бениаминово". Последното пояснение е конкретно - то сочи от кое Израелево коляно води потеклото си християнският апостол.

На друго място (Деяния, гл. 22, 3 ст.) Павел говори за себе си така: „Аз съм человек Юдеин, роден в Тарс Киликийски, и възпитан в този град при нозете Гамалиелови, изучен точно в отцепреданния закон".

В гл. 23 от Деяния, 6 ст. е дадена още една подробност: „Мъже братя, аз съм фарисей, син фарисеев, Съдят ме за надеждата във възкресение на мъртвите".

Тая подробност е подчертана още веднъж в 5 ст. гл. 26 от Деяния: „Понеже ме знаят отначало (стига само да поискат да свидетелстват), че според най-точното учение на нашата вяра живях фарисей".

Това са сведенията, които имаме за ап. Павла относно неговото родно място, произход, обществено положение, образование. Смята се, че те са излезли от собствената му уста. Резюмирани, те гласят:

Шаул (Саул, а по гръцка транскрипция Савел) или Павел - хеленистична форма на Шаул - е роден в Тарс, Киликия. Учил се е за равин в Иерусалим, в училището на Гамалиеля. Там е усвоил, между другото и един занаят - тъкане на килими - та като бъдещ мисионер, да си вади сам хляба.

(В Деянията това е споменато: 20 гл. 33 ст.)

Като юдей-хеленист, той е бил запознат с тогавашната култура. А като строг фарисей е преследвал безпощадно християните до момента на неговото „обръщане" по пътя за Дамаск (на 33-та си година).

Какъв е бил външният образ на Павла, не знаем. Да беше живял и се подвизавал в наше време, сигурно щяхме да имаме не десятки, а стотици негови ликове. И 1% от неговите слушатели да имаха фотографски апарати, пак щяха да се натрупат купове снимки на тоя пламенен говорител - в най-различни пози.

Една косвена представа за външния вид на Павла може да се получи от един пасаж из Деянията (14 гл. 11 ст.)

В Листра Павел, придружен от своя съратник Варнава, изправил на крака с едно само слово едного човека „немощен в нозете и хром от утробата на майка си". Народът - все езичници - удивен от това чудо, започнал да вика: „Боговете, уподобени на човеци, слязоха при нас". И наричали Варнава Юпитер, а Павла - Меркурий, „понеже той началстваше в словото".

Вярването, че Юпитер и Меркурий слизат заедно на земята за съвместна работа, е било твърде разпространено в древността. То почива на астрологичната традиция, според която Юпитер и Меркурий са взаимно допълващи се сили, подобно допълнителните цветове на светлината. Понятно е тогава, дето езичниците от Листра, които вярвали, че "Юпитер и Меркурий слизат дружно между земните люде. взели Варнава за Юпитер, а Павла за Меркурий. Навярно, не само защото Павел е „началствал в словото", а защото Варнава ще да е носел явно белезите на Юпитеровия тип, а у Павла ще да са били силно изразени чертите на Меркуриевия. Впрочем и от други места на Писанието поличава, че Павел ще да е бил не особено висок на ръст, пъргав, ловък, подвижен, не само умом, но и телом. А това са все характерни признаци на Меркуриевия тип. Разбира се, типът на Меркурия далеч не ще да е изчерпвал сложната личност на апостола Павла. Но може да се предполага, че той ще да е бил една от главните му съставки.

Даваме тия „гадания" за външния вид на Павла, не защото туй особено ни интересува в случая, а за да допълним скъдните, пръснати тук-там из Посланията на Павла и Апостолските деяния, сведения за безспорно интересната личност на най-културния апостол.

Тази тъкмо интересна личност в историята на християнството, този Саул или Савел, познат най-вече под името Павел, е преживял две особено важни събития, които са изиграли съдбоносна роля в живота му. Без съмнение, апостолът, в своя деятелен, пълен с подвизи живот, е преживял отпосле и други, не по-малко значителни събития, и физически и духовни1 , ала двете събития, за които е реч, са не само значителни, но и съдбоносни. Те определят един важен завой в живота на този изключителен човек, комуто е предстояла важна мисия в разпространяване на Христовото учение.

На тези, именно, събития искаме да се спрем.

Първото е: убиването с камъни на стареца Стефана, един от първите проповедници на новото учение, а същевременно и един от първите мъченици на новата вяра.

Кой е Стефан? – За него се казва, че бил един от седемте мъже, „изпълнени с мъдрост и Дух свят", които били избрани, по съвета на апостолите, да пристояват при всекидневното раздаване на „потребностите" в първоначалната християнска комуна. За да изпъкне по-ясно образът на Стефана, ще приведа един откъслек из 6 гл. на Деянията, още повече, че той ни разкрива и причината за неговата мъченическа смърт.

„А Стефан, изпълнен с вяра и сила, правеше големи чудеса и знамения всред народа. И повдигнаха се някои от съборището и препираха се със Стефана. И не можеха да устоят срещу мъдростта и духа, с които говореше. Тогаз подстрекнаха човеци да казват. Чухме го да говори думи хулни против Мойсея и против Бога. И подсториха народа и старейшините и книжниците, и нападнаха та го дръпнаха и докараха го в сборището. И представиха лъжливи свидетели, които казваха: Този човек не престава да говори хулни думи против това свето место и против Закона. Защото го чухме да казва, че този Исус Назарянин ще развали това место и ще измени обичаите, които ни предаде Мойсей. И всички, които седяха в съборището, като се вгледаха в него, видеха лицето му като лице на ангел".

А първосвещеникът попита: Така ли е това? А той рече: „Мъже братя и отци, слушайте!"

Препоръчвам на читателите да прочетат защитната реч на Стефана, защото е един хубав образец на вехтозаветно красноречие и на ораторски похват у старите евреи. Не е важно при това, че съчинител на тази реч е всъщност авторът на Деянията. Може, обаче, с увереност да се твърди, че речта на Стефана не се е много отличавала от нея, защото във всички подобни библейски речи има нещо стереотипно. Те започват изложението си едва ли не от Адама, или ако не от него, то непременно ще тръгнат от патриарха Авраама, и като преминат през по-главните събития, разказани в Библията, ще дойдат най-сетне на предмета. Очевидно, този по-пълен или по-бегъл преглед на библейските събития, отразяващи историята на Израилския народ, е имал за цел от една страна да припомни Свещеното Писание на една невежествена, неграмотна маса, която не е знаяла четмо и писмо, да повдигне нейното религиозно и национално самочувство, а от друга – да представи разглежданото събитие като логическа последица от онази низа предопределени свише събития, които съставят историята на Израилския народ.

Отпращам ония, които се интересуват от словата, що са. държали вехтозаветните „началници народни" пред множествата, към „Неемия" – една от книгите на Стария Завет. Тя е интересна между другото и поради това, че ни дава ясна представа за начините, с които са. си служили тогавашните водачи народни за да повдигнат религиозното и национално самосъзнание на своя народ, особено в дни на общи бедствия и национален упадък. Характерна е в това отношение 9 гл. от Неемия. В нея четем, че след като всички израилеви синове застанали в продължение на една четвърт от деня, та изповядали своите грехове и беззаконията на отците си, употребили друга четвърт от деня за четене на Закона. В същата глава е дадена една молитва-слово, която е напълно издържана в споменатия по-горе стил.

Но да оставим тия вехтозаветни слова и да се върнем отново към речта на Стефана, която е била последната негова реч. Ще предадем нейния край, когато тя достига върха на своя патос. „Твърдоглави и с необрезани сърца и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух – както бащите ви, така и вие. Кого от пророците не изгониха бащите ви, а още и убиха ония, които предизвестиха за идването на тогози Праведника2 , на когото вие сега станахте предатели и убийци – вие, които приехте закона чрез служение ангелско и го не удържахте".

Като чуват тия думи, силно разгневени, „скърцащи със зъби от яд", те се спущат настървени върху Стефана, извеждат го извън града и там го убиват с камъни. Казва се при това, че свидетелите сложили дрехите си при нозете на някой си момък на име Савел. „А Савел съизволяваше на убиването му".

При това, при голямото гонение, което се повдига веднага след убиването на Стефана против християните в Иерусалим, той взима дейно участие: „А Савел нанасяше голяма повреда на църквата, понеже влизаше във всека къща, влачеше мъже и жени, та ги предаваше на тъмница", както е отбелязано в Деянията.

В този си гонителски бяс, Павел, който е бил тогава заслепен религиозен фанатик и върл националист, отива дотам, че поисква от първосвещеника писма до синагогите в Дамаск, за да повдигне гонение против последователите Христови, да ги издири и да ги докара вързани в Йерусалим.

Но тъкмо когато вехтозаветната ревност на Павла достига своя връх и той гори от желание да извърши своето пъклено дело, по пътя за Дамаск се случва с него второто събитие, на което искам да спра вниманието на читателите. В Деянията (9 гл. 3–6 ст.) туй събитие е предадено накратко така:

„И на отиване, когато наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна той на земята, чу глас, който му говореше: Савле, Савле, защо ме гониш? А той рече: Кой си ти, Господи? И Господ му рече: Аз съм Исус, когото ти гониш. Не ти е лесно да риташ срещу остен. А той разтреперан и смаян рече: Господи, що искаш да сторя? И Господ му рече: Стани и влез в града и ще ти се каже, що трябва да правиш." Сам Павел го разказва много по-живо в 22 гл. от същите Деяния, към която отпращаме читателя.

Съвременните учени, които са склонни в подобен род преживявания да виждат все патологични явления, ще кажат дълбокомислено, че Павел е станал жертва на една зрително-слухова халюцинация. Че има халюцинации, това е факт. Но че всички явления от тоя род са все халюцинации, това е голям въпрос.

Ала както и да обясняваме това събитие, едно е важно – че то е било съдбоносно за този млад, високо интелигентен, пълен с енергия и воля за работа мъж. След туй преживяване, в съзнанието му настъпва коренен преврат, който изменя из основи целия му живот. Мощната енергия, която е текла у него и която се е движила дотогава в низходяща посока, изведнъж рязко променя направлението си – то става възходящо.

Павел е останал привидно същия: все същия буден ум, все същата висока интелигентност, все същия пламенен темперамент, все същата смела и непреклонна воля, все същата енергия, все същия мисионерски и организаторски дух, все същата жажда да работи за едно общо дело. Но докато преди обръщането си при Дамаск той е влагал всичките тия сили и способности за зашита на една стара, отживяла времето си религия, която само е спъвала развитието на човечеството, докато е бранил с кървави средства една мъртва традиция, която е обвързвала хората към едно отдавна надживяно минало, след „обръщането" си, той впряга същите тия сили и способности, озарени от една нова светлина, оживени от един нов дух, в служба на едно велико и светло дело, което разкрива велики бъднини на човечеството.

След обръщането на Павла, и в живота му всичко се обръща, приемайки сякаш обратен ход. Докато по-преди той преследваше, гонеше, биеше и оковаваше във вериги привържениците на новата вяра, сега него преследват, гонят, бият и оковават заради службата му на новото умение. Докато по-напред той причиняваше страдания на своите ближни заради една своя заблуда, сега нему причиняват страдания онези, които лелеят същата заблуда. Докато по-преди жертваше живота на другите, сега той жертва живота си за тяхното повдигане.

Ала той носи всичките тия страдания със себеотрицанието на истински апостол, с високото морално съзнание, че страда за една велика, божествена кауза.

В лицето на апостола Павла ние имаме един типичен случай на едно често наблюдавано обръщане в обратна посока на душевната енергия. При това обръщане човек запазва своите сили и способности, своя темперамент, своята волева мощ, но ги насочва в друга посока3. Така и Павел, от ревностен гонител и рушител на едно дело, става не по-малко ревностен негов апостол и съзидател. Вълкът – изтребител на овците, се превръща в овчарско куче – пазач на стадото.

Как става този процес. всъщност е една загадка за съвременната психология. Окултната наука, обаче, която познава видимият и невидим човек, видимият и невидим за хората свят, може да хвърли светлина върху този въпрос. Специално за Павловия случай тя дава едно интересно обяснение, което – знам – ще прозвучи странно за слуха на ония, които не са запознати с окултните истини,

Това обяснение ще ни разкрие и връзката между разгледаните по-горе събития в живота на Павла – убиването с камъни на Стефана, за което Павел „съизволявал" и просветлението му по пътя за Дамаск. Защото, наистина, външно погледнато, между тия събития няма никаква явна причинна връзка.

Но ако приемем като факт твърдението на окултната наука, че след убиването на Стефана, неговият дух се е вселил у Павла и че това става при просветлението му при Дамаск, връзката между тия две събития изведнъж става ясна. Требваше да умре Стефан телом, за да оживее духом Павел. Защото Стефан, въпреки своята мъдрост, въпреки силата на своя дух, въпреки безпримерната си вяра и самоотверженост, въпреки големите си психични дарби, не е могъл да играе сам в изграждането на християнството онази роля, която се е налагала от тогавашната историческа действителност. Преди всичко, той е бил вече стар. А най-вече, той е нямал ония дълбоки душевни връзки, които Павел е имал с тогавашния културен свет. Павел е бил не само млад, енергичен, ревностен, пълен с желание да работи, а е обладавал и онази широка култура – покрай мисионерските си и организаторски дарби – която го е правела годен да стане апостол на езичниците. С други думи – да стане апостол на една универсална религия, която седи над всякакви верски, национални и расови ограничения.

И тогава силният дух, самоотвержената вяра и волята за жертва на първия мъченик за Христовото учение, неговата ясновидска мощ и интуиция се съединяват с младата жизнена сила на Павла, със смелата му воля, с будния му ум, богат с обективни знания – проницателен за проблемите, които са вълнували тогавашните умове, способен да се приспособява еднакво към манталитета на светски и религиозни хора. Характерен е неговият израз: „С всички всякак, та да би някак." Израз, който говори за един гъвкав характер, за един пластичен ум, способен бързо да се поляризира.

Ние няма да се спираме повече на въпроса за тоя особен вид сътрудничество на две души, което се установява чрез процеса на вселяването. Искахме само да изтъкнем, че две на пръв поглед отделни събития в живота на един изключителен човек, какъвто безспорно е бил ап. Павел, между които не личи явна връзка, всъщност са дълбоко свързани. И че онова, което е противоречиво за нас – защото какво по-противоречиво от това, да се всели духът на Стефана у един човек, който е съдействал за неговото убиване – в разумния свет се осмисля по един дивен, макар и непонятен за нас начин.

Г.

 


 

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube