БЕЛЕЗИ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

(Из „Сигнали")

Georg Nordmann

Една епоха със сподавено сърце! Стигнал до крайната граница на анализа и диференциацията, съвременният човек се стеснява от проявите на едно спонтанно, често подтискано усещане на своята емоционална природа, която той счита за отживял романтизъм. Освен грубо чувствените ерупции, които имат не особено висш произход, всяко друго проявление на сърцето, той счита за такъв отживял романтизъм. Нещо повече. Много сурови и егоистични прояви днес се оправдават с така нареченото съзнателно бягане от сантиментализма и изработване качествата на „положителни" и „делови" човеци.

Едно голямо множество хора в нашата съвременност живеят в небостъргачи. Какъв страшен лабиринт от бетонени кутийки, пръснати като клетки на огромен колос, представляват от себе си тия модерни сгради! И колко са чужди един на друг тия хора под „общ покрив". Каква бездна от ледено-студено пространство има между трагедията на една от тия кутийки на тридесет и петия етаж и партера! Един грамаден куп от мравки, на които е отнет и мистичния инстинкт към общия организъм, като вместо него са оставени да дирижират живота, отблъскващи се една с друга съобразителности, родени от егоистичния напън на уморени мозъци. В живота на мравките има нещо неуловимо и изумително велико. То е онова спояващо единство в живота на обществената им организация, която със светкавична бързина преминава през целия мравуняк и вдига всички срещу опасността. Човешките общежития са лишени и от тоя усет, защото ако у животните той е нещо като инстинкт, или една колективна душа, при хората би трябвало да бъде любов.

Улицата е море от черни, движещи се същества, връзката между които постоянно отпада, като се заменя с една враждебна отчужденост. И тъкмо днес, когато светът е ужасно зажаднял и изсушен от липсата на тая сърдечна влага, хората бягат един от друг, защото всеки бърза. „Много съм зает" – това е най-популярната фраза в наши дни. Всеки гони нещо или някого. Не му стига времето. Обхванат от страшната стихия на скоростта, всеки гледа да свърши много на брой, макар и повърхностно започнати неща. Не е рядкост сега да срещнете писатели, които фабрикуват романи с много листа, трупат хартиен материал, кух откъм идеи, ненаситен с живата кръв на нещо премислено и преживяно. Те бързат, защото си мислят, че по числото на написаните страници ще се премери дарованието им. Няма вече написани неща, които имат значение на сентенции от човешката мъдрост и страдание. Има само пробягващи мигове, краткотрайна ярост, която лесно се утолява с шума на няколко по-едри банкноти.

Животът е разкъсан на часове, минути и секунди. Тия сиви и студени късчета от времето са маркирани с етикетчета. Всяко от тях е предназначено за нещо и пропущането му е причина за гняв, нерви и ужас.

Колцина са днес хората, които се залавят за някое спокойно и голямо дело, за осъществяването на което се иска потъване в тишината на дълбок размисъл? На пръсти се броят такива, които могат да отделят пет, десет или двадесет години за едно дело. Такива като че не са от нашето време!

Днес човек трудно може да се заседи на едно место. Ревът на фабричните свирки ще го сепне, клаксонът на автомобила ще го убоде, бръмченето на мотора и писъкът на радиото ще го прогонят на улицата, където хиляди гласове ще му шепнат: бързай, бързай!

Някога се случва да сложим уморената си глава с някакво малко доволство и блещукаща радост. Ние не можем да си дадем сметка как ни посетиха тия редки и скъпи приятели, но когато се размислим добре, в лабиринта на нашето аз откриваме причината. През деня нас ни е облъхнала простата и трогателна сърдечност на някое същество, което живее без установени планове, без катадневни принципи и излъчва от себе си простата и велика правда на живота, заедно с чистите непритворни трепети на едно ценно човешко сърце. Споменът за тия две простодушни зеници са като едно далечно приветствие, долитнало от сърцето на всемира. Вечността сякаш ни е поздравила през тия човешки очи и ние сме обнадеждени и щастливи. В нашия разум няма място за това, но в подсъзнанието ни – тоя лабиринт от набрани горчивини, мрачни сенки, бисери и чист звезден трепет, нещо се е отзовало и раздвижило забравените струни.

От наблюденията на нашата действителност ние долавяме явните признаци, че времето, през което живеем, е граница на два важни и съществени етапа в развитието: единият под знака на личното търсене във всички области на човешката деятелност, а другият – към интуитивизъм, колективност и синтетичност. В някои много високи върхове на нашата съвременна култура се забелязва сменяването на механичното светогледане с едно ново усещане за света, което можем да наречем нещо като неопантеизъм. Биомеханистичното гледище се заменя с едно неовиталистично, което представя природата и извършващите се в нея процеси като продукт на една скрита космична интелигентност. Днешният голям световен конфликт, който се разстила като съдба над човечеството, ще разоре по-дълбоко браздите на световната душа и в тоя рохкав чернозем, напоен със сълзите на милиони човеци, лесно ще покълне семето на една нова философия, която не ще стои занемяла в големите и прашни томове, а ще затрепти като пееща струна във всички човешки сърца. Тогава, като из под земята, ще се пробудят ония народи, които най-много са чакали и най-силно копнели със своите събудени сърца.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube