СЕЯЧЪТ

Д-р Ел. Р. Коен

Всеки е прочел или слушал притчата за Сеятеля, която почти еднакво ни се предава от тримата евангелисти Матей, Марко и Лука. Тази притча, както и всяка мъдрост събужда у всекиго най-различни чувства и мисли, В това седи истинската магия на Словото и Истината. Словото на Истината се приема фактически според подготовката на всеки човек. Затова и Христос ни разкрива в тази притча тези разни категории хора - тяхната, по-право, подготовка за възприемане на Истината, на „Словото".

Много въпроси събужда в съзнанието на човека тази притча за Сеятеля. Тя разгръща цялото човешко битие, живота му, пътя му, неговия растеж, стремежите му, душевните му копнежи и потребности.

Вие слушате някой проповедник отворил библията и чете: „Ето, излезе сеятелят да сее и когато сееше, едно падна край пътя и дойдоха птиците и озобаха го. Друго падна на каменисти места, дето нямаше много пръст. Скоро изникна, защото нямаше дълбока земя. А като изгрее слънцето припламна и изсъхна. Третото падна всред трънете. Пораснаха трънете и заглушиха го. А друго падна на добра земя и даваше плод едно сто, друго шестдесет, а друго тридесет.

Вие прочее, чуйте притчата за сеятеля. На всекиго, който слуша словото на царството и не го разумява идва лукавият и грабва посятото от сърцето му: той е посеяното край пътя. А посеяното на каменистите места - той е, който слуша словото и го приема скоро с радост. Корен, обаче, в себе си няма. Привременно е всичко. И когато настане скръб или гонение за словото, тоз час се съблазнява.

Посеяното в трънете, той е който слуша словото, а грижите на този век и измамата на богатството заглушава словото и бива безплодно. Посеяното на добрата земя, той е който слуша словото и го разумява, който дава плод и прави един сто, друг шестдесет, а друг тридесет."

След тази притча, слушана в своята естествена среда, както Христос я е изрекъл край брега на морето - при тази обстановка, която предразполага към по-голямо углъбяване, човек би се замислил дълбоко върху всичко. Той ще види едно огледало на самия себе си. Един път на себепознанието: път и сила към възход.

Ала вие слушате да се говори за притчата на сеятеля от някой проповедник, някой свещеник или пастор. Той почва своята реч: Често към нас християните се отправя упрека, че от две хиляди години откак Христос биде разпнат за света, светът не възприе Христа и не тръгна по вярата Христова. Кой е причината за това - Християнството или светът? Христос, който е бил най-големият психолог на земята, ни дава разрешение на този въпрос в притчата за святеля. Той разделя душите на четири категории. Едната категория са „душите-път". Върху тях пада семето на Словото, но не може да се задържи и птиците го клъвват. "Пътят", продължава проповедникът, е място където всичко става. Там има всякаква нечистота, корист и зло. Пътят е царството на злото. Затова доброто семе не може да се задържи там. Там, както и самият Христос казва, има достъп лукавият. Кой е виновен, че в тия „души-път" няма място за Христа, за Словото - Християнството или светът? Отговорът е ясен, всеки го разбира.

Проповедта минава върху другата категория души – „души-камък". Върху тях пада семето и понеже няма достатъчно почва, скоро изгаря от лъчите на слънцето. Това са души със закоравели сърца, там има малко почва, затова нищо не никне. Те са толкова безразлични към всички, че и на доброто не обръщат внимание. Кой е виновен, че и тази категория души не може да възприеме християнството? Безспорно светът. Защото всички тия души живеят в него.

Третата категория души - това са тия, които представят добра почва, ала са покрити с тръне. Семето пада всред трънете, пониква, но трънете го заглушават. Това са души заети така много със славата и богатствата на света, че за Словото не остава място. Всяко външно нещо, всяко удоволствие е в състояние да ги спъне и съблазни, да убие семето на Словото. Кой е виновен за това - християнството или светът? Явно е и това - светът.

А четвърто падна на добра почва и даде многоброен плод. Добрата почва, това сме ние верующите, казва проповедникът. Ние, които сме разбрали разпетия Христос, който се пожертвува за нашето спасение, ние истинските християни, сме възприели и последвали Христа, ние сме добрата почва и даваме плод стократен. Ние верующите, завършва пасторът, които сме възприели семето на словото, трябва да говорим навсякъде, всякога, за да освободим света от ръцете на лукавия.

Съпоставяте в глъбините на душата си една и съща притча, слушана при две различни обстоятелства. Веднъж на брега на морето от устата на Христа и друг път от устата на Христов последовател, служител в някоя от безброй многото църкви, разделили безцеремонно, безсрамно тялото на Христа, неговата, божем духовна същност. При първия случай, вие си отивате в дома с едно повишено разположение на духа. във вас се събужда доброто намерение да направите от себе си „добра почва" за Словото, за благородното, възвишеното, разумното. Вашето сърце се отваря, вие имате прозрения и откровения. Добивате сили. Зад вас остава едно минало, което никога вече няма да се върне. - Едно минало на угнетение, на свито сърце, на песимизъм, на мизантропизъм. Вие се чувствувате свободен от едно бреме, което не ви е давало възможност да мислите за нещо по-хубаво, по-светло, по-възвишено и благородно; вие се чувствувате способен да вниквате в същината на нещата. Изживявате всичко това, сякаш за един миг, ала този миг ви дава крила, дава ви сила, дава ви светлина, вие го имате вечно пред себе си. И всеки ден вие се освобождавате от грешките си, вие растете, ставате друг човек - човек живеещ в духовна пълнота и познание. Вие всеки ден възлюбвавате все повече и повече живота, хората, света. Виждате, че те са чада Божии, а светът - велико училище за растене в мъдрост и любов.

Съпоставяте в съзнанието си речта за сеятеля на проповедника със словото на Христа. Били сте в църква, отишли сте там за утеха, за смисъл, за просветление. Слушали сте проповед за сеятеля в горния дух. Вие се чудите от кои хора сте. Във всяка категория се намирате. Защото сте член на този свят, с всичките му нужди, с всичките му необходимости - добри и лоши. Вие не можете да се причислите към абсолютно вярващите, както нашият свещенослужител счита себе си и пасомите си. Не можете, следователно, да се считате предварително спасени за вечни времена, само защото вярвате в Разпетия Христос. Не можете, следователно, да се считате в пълен смисъл на думата „добра почва" за Словото Божие. Във вас има добро, във вашето сърце гори пламък на благороден стремеж и жертва. Вие чувствувате, че всеки ден се разрастват те във вас. Ала вие чувствувате, че навремени отстъпвате от това светло и добро в сърцето си. Защото в живота има коравини и хлъзгави места. И след всяко подхлъзване, нов още по-голям огън се разраства във вас. Чувствувате дъхът, присъствието на Бога до вас. Неговият нов импулс и творческа радост.

При всяко вглъбяване в себе си, след всяка грешка и след всяко страдание, вие чувствувате, вие изживявате, разбирате, че във вас има една друга същност, която не греши, която е абсолютно разумна, която е абсолютно чиста, която е част от Бога и „едно с Бога" - както е казано в Писанието. Това е вашата собствена душа, вашето същинско аз, което е неизменно, чисто, разумно, което не може да върши престъпление и не може да бъде ни „път", ни „каменлива почва", ни „трънеста почва". Вие, вашата душа сте само добра почва за всичко разумно, възвишено, благородно! Тя, живият Бог във вас, е която се проявява в света и която превръща всяко зло в него в добро. У всеки човек и най-лошия наглед работи душата, Бог. У всеки човек се проявява тя и го издига. Чрез всеки човек се праща добро на земята.

Има една привидна, но красива поляризация на земята на добро и зло, на духовно и светско, на душа и материя. Много философски учения са създадени върху тази красива, дълбока и неразбираема същина на живота. Много красиви и мъдри слова са изречени върху нея през всичките дни на земния живот. И тези най-важни въпроси останаха и остават все неразрешени. До тяхното пълно разрешение идва всеки човек сам, когато разбере своето истинско естество, когато разбере, че „той е дух" и всичко, в което се изявява човек не е нищо друго, освен една проява на самото негово естество." Че неговият ум, сърцето му, неговата материална същина не са нищо друго освен етапи на съзнанието, или по-право казано, различни сфери на пречупвания на проявата на духа. Когато пречупването на тази проява на духа, на душата, стане в по-гъста среда, каквато е светът на физичното, тогава се явяват ред помрачения, недоразумения, неясноти, невъзможности за постижения, с една реч зло. Такива, тъй да се каже, дисхармонични пречупвания се явяват и в още по-високите светове - световете на чувствата и на мисълта. В тия по-сложно устроени светове спънките, заблудите, злото, може да бъде много по-голямо. Ала както светлината прогонва мрака, така и познанието за самия себе, за човека в пълнота, разсейва всяка представа за зло, за страдание. В светлината на едно истинско духовно разбиране злото изчезва, или по-право - то престава да бъде страшно. Защото всичко това придобива своята истинска стойност на нещо преходно. В това отношение светът, широкият свят представя мястото, където стават всички тези процеси на пречупване на духовното, където духът се проявява и преработва твърдата, грубата материя в благородна почва. Най-лесното нещо е да отречеш нещата. Да отречеш, обаче, света като нещо отделно от човека и специално от християнството, това е явно недоразумение. Че днешният свят е едно велико дело на самото християнство! Злото не е изчезнало от земята, страданията не са престанали, ала днес човек е по-пригоден да разбере великата Христова мисъл, отколкото в миналото. Металът се пречиства, когато мине през огън. Светът трябва да мине през огън. Тогава ще бъде друг. Съзнанията на хората ще се преобразят, ще бъдат годни за други по-висши възприятия и прояви. Ала във всичко това е Христовият дух. Той работи на земята днес. Той не е напуснал никога земята. Защото нашите души са едно с Него - Духът на любовта.

Има една дълбока тайна на земята, неразбулена още за човешкия мозък. Тя е мистерията за човешката душа - тази искра Божия. Нейното преобразяване в световете на материалното, на чувствата, на мисълта. Тя е светлата нишка, що свързва всички тия светове в едно. Неясна е още за човешкия мозък тази единна връзка, но тя е жива, тя съществува. За този, който я е намерил, той е намерил себе си, той е намерил смисъла на своя живот, който е вечен.

В вашето съзнание избликват всички тези мисли, когато съпоставите истинската проповед на Христа за сеятеля и човешкото тълкувание, което може да ù се даде и ù се дава. Питате се - как може да се понижи душата на човека до положението на „път", на „камък", въобще на същност, която е зла и таи зло в себе си? - В бистротата на вашето разсъждение виждате голямото неведение и неразбиране на духовното, а още по-малко на християнството. Душата, светът на душата, на духа е свят на живия Бог. В него няма зло.

Вие разсъждавате върху притчата изречена от Христа. Виждате, че Той е прав. Христос прави един дълбок анализ на човешкото сърце, на човешките чувства. Те могат да бъдат твърди като камък. Те могат да бъдат така безцеремонно разпуснати и всеки и всичко може да гази и бърка там. В тях може да намерят место тръне и бодили. Христос намеква за мислите на човека, които се движат в една широка амплитуда между „зло" и „добро". Христос намеква за волята на човека, която ту е пригодна да прави зло, ту е воля за благородни и възвишени дела. В своята цялост волята, чувствата и мисълта в човека правят неговия характер. Христос сигурно намеква за характера на човека, който се поддава на толкова много колебания и следователно, на класификация и поделение. Вероятно в притчата на Христа трябва да доловим трите главни прояви на характера, на неговите прояви като темпераменти. Те са жизненият (сангвиничен) темперамент, витивният (лимфатичен) темперамент и динамичният (холеричният и меланхоличен) темперамент, който някои автори поделят не безоснователно на две. И Христос препоръчва „добрата почва", онзи човешки тип, в когото е всичко уравновесено, в когото живеят всички добри качества на всеки споменат темперамент. В същия този смисъл и Учителят, в лекцията си за темпераментите, говори да се вземе доброто от всеки един от тях.

Има път, начин за това. Лишеят, който се прикрепя здраво о скалите, ни показва, как да обръщаме нашите корави като скала чувства и мисли в ползотворна почва. Бистрият поток разронва всяка набита земя и я обръща на златна почва.

В пътя на работа над себе си, човек става добра почва и дава плод - едно тридесет, друго шестдесет, а друго сто.

Той намира себе си, познава Бога, възлюбва света, хората, в които Бог се проявява.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube