Буча Бехар

ПРЕД ВЕЛИКДЕН

Той живееше в село от много години. Още когато се запопи, бяха го изпратили в тоя край и ето, от тридесет години, от село не мръдна. Сега той беше близо шестдесет годишен, среден ръст, със сухо и слабо тяло, което се губеше в широкото му расо, с продълговато лице, гладко и умно, с прошарена брада и кротки очи, които гледаха и виждаха всичко, което ставаше край него, най-често, разбира се, хубавото и доброто, което го трогваше и радваше като дете. Ходеше още изправен и стъпваше твърдо и уверено. Казваше се поп Грую. В цялата околия той минаваше за един от най-добрите свещеници, а в село го обичаха и почитаха.

Но човешка слабост! Може ли да бъде човек винаги изправен, па макар тоя човек да бъде и поп Грую? Може ли да знае човек, що е право и що криво пред очите на Всевишния? Живее човек цял живот и до последния си ден все се учи.

Поп Грую не беше от ония, които си затваряха очите и махваха с ръка, когато трябваше да се направи нещо за другите. Имаше той будна съвест и очи, за да си дава сметка за всичко сторено и мислено. Искаше той да бъде изправен пред себе си и пред Бога, както често обичаше да казва. Но един ден поп Грую се върна от града, уморен и измъчен, с набръчкано чело, умислен и мълчалив. Попадията го вид още от пътната врата и си рече: "Има нещо, случило му се е нещо, каква ли неприятна работа ще е". И току се приготви да го попита, каква е работата, когато той затвори вратата след себе си, влезе в стаята си и рече на жена си: "Остави ме, зает съм!" Попадията беше умна, не обичаше много да се бърка в работите на мъжа си, познаваше го тя, влезе в другата стая и си помисли: "Нещо се е случило, но ще му мине".

Тая заран поп Грую бе тръгнал за града. Наближаваше Възкресение, та за вкъщи трябваше да се накупят някои неща. Облекло на жената и децата, обувки за него и други някои работи. Тъкмо на кръстопътя, до Стоянчовата мелница, където се събираха пътищата от близките села, редом с него тръгна един селянин, Михо Сиромаха, както му викаха, от съседното село, човек на средна възраст Поп Грую го познаваше, беше го виждал в село по сбора. Тръгнаха заедно, като разбраха, че и двамата отиват в града.

Беше приятен априлски ден. Пролетта отдавна беше разнесла своя сладостен дъх. Първите предвестници шумно летяха над полето, покрито със сочен, зелен губер. Поп Грую, като всички живи хора по земята, обичаше това примамливо и вълшебно годишно време. Той обичаше красотата, която щедрата ръка на природата разливаше навред. Той усещаше свежия прилив на жива сила, която извираше от слънцето и земята и съживяваше всичко живо; караше и него, стария човек, да усети как радостно тупа сърцето му, как меко и топло слънчевите лъчи галят лицето му, как бодро и леко стъпваха краката му по равния и чист път. Тая чудна и сладостна вълна, която се носеше покрай него през тая пролетна утрин, изпълни душата му с такова доволство, с такава неизразима благодарност, каквато не рядко поп Грую изпитваше. Тогава нещо у него се събуждаше, запалваше се, и едно стихийно желание да проповядва го обзимаше. И поп Грую не устояваше. Където и да се намираше, в църква, на гости някъде, на улицата, той започваше сладко и гладко да проповядва. В село това нещо беше познато и не малко пъти селяните се спираха при него и чакаха да заговори, да им каже нещо за Бога и за душата, за свята и за хората. Макар някои неща да бяха слушали много пъти, те, обаче, изслушваха приказката му до край. Дар слово имаше поп Грую, та селяните обичаха да го слушат. И тоя път, както винаги, поп Грую започна да говори на единствения си слушател. Започна най-напред своята реч за хубавата пролят, която, ето пак е дошла въпреки всичките грахове на хората, натоварена пак със своите земни блага, които извираха от сърцето на Всеблагия Бог, Който е само Любов. Ето пак позеленяха полята, пак ще никне хлябът, ще цъфне всичко, ще завърже плод, ще зреят плодовете, ще кънти равнината от песента на жетварите.

– Тъй отче, тъй! Право казваш. Ама хората лоши!

– Хората трябва да си отворят сърцата, да се обикнат като братя, да се не одумват, да не се лъжат, а то какво, брате, всичко живо плъпнало грях да прави. А така не може! Всеки трябва да обича ближния като себе си! Само така ще дойде Царството Божие на земята. Така ще се спаси и твоят дом!

– Тъй отче, тъй!...

Говори поп Грую цели два часа. Говори гладко, възторжено и пламенно. Думите му излизаха от устата, сякаш някой му ги подсказваше. Не се спъна, не се спря - като чешма кога я пуснат, така течаха думите от устата му. Говори ту меко и пламенно, ту твърдо и строго. Той вложи в тая двучасова реч толкова жар, сякаш пред себе си имаше пасомите на цялата околия.

– Ти също, какъвто и да си, трябва да работиш за идва нето на Царството Божие на земята. Да бъдеш готов за оня час, защото никой не знае в кой ден и час ще дойде женихът. Трябва да се покаеш, да простиш на всичките хора, да ги възлюбиш в сърцето си!

Слуша го Михо Сиромахът, вперил очи в него, не пропуща ни една негова дума. Такова нещо, наистина, той никога не беше слушал. Имаше и в тяхното село поп и черква, и той ходеше там от време на време, слушаше по светлите Христови празници, когато техният поп проповядваше, но такова нещо той не беше слушал. „Тоя си го бива, ще удари о земята и градските попове", мислеше бай Михо. „Така говори, че да се зачудиш, откъде му излизат думите". Цъкаше с език и казваше: „Много харно говориш, отче. Няма що, хубаво си се научил да проповядваш. Ако всичките като тебе приказваха, харни щяха да станат хората".

Върви той до възторжения поп, забравил и мъка и тегло, дърпа своята крава, забравил защо отива в града, не сеща вече какво е нависнало над главата му. Полъхва край него пролетният ветрец, носи се край него мирисът на прасна пръст и зелена трева, слуша възторжената песен на чучулигите и не сеща, как стигат в града.

– Ето, че наближихме, отче, рече той.

– В града ли?

– Да, отче.

Отдалече се мяркаха високите кубета на църквите и върховете на високите тополи.

– След четвърт час ще бъдем там.

– Тъй ли? И ти там отиваш, нали? По работа?

– По работа я.

– За Великден нещо?

– Не, отче, за тая крава отивам. Ще я продам и колкото взема ще посрещнем Великден, празници се рекло, къща, жена, дечурлига, всичко трябва, а пукната пара нямаме.

– Да не е болна кравата, че затова си решил да я продадеш, съчувствено рече поп Грую.

– Болна ли? Не, отче. На нея бяхме виснали цяла къща. Тегло, що се рекло. До гуша ми е дошло тая зима. Мъчна, тежка и студена като никоя друга. Едва оживяхме. Мина най-сетне. Сега пролет пукна, ще идем на работа, па каквото даде Бог.

До края на пътуването бай Михо разказа на поп Грую за живота си на село, за немотията, за теглото си и усилните дни. И сега, без тая крава какво ли ще правят? На нея чакаха. Тя им беше единственият добитък. Когато наближиха града, той млъкна и се сбогува мълчаливо с поп Грую. Тоя го гледаше, как се отдалечава нататък към пазаря, дърпайки кравата, която пък се дърпаше и извиваше главата към село.

Поп Грую се спре насред пътя между селото и града. Той не можеше да направи нито една крачка към едната, или другата посока. Той беше прекосен в краката, гледаше стреснато и не разбираше, какво става с него. Ръката му стискаше в джоба кесията, като че ли някой се готвеше да му я вземе. Той отиваше в града да купува дрехи за себе си и за семейството си, както и тоя селянин, с тая разлика, че той имаше пари доволно за всичко, без да продава единствения си имот, когато този човек трябваше да къса от залъка си, за да се облекат. Неговите пари стигаха за всичко и за тая крава дори, ако рече да я купи. Нещо неясно и тъмно смути неговия здрав разум, зачовърка сърцето му, което се свиваше от време на време. А най-лошото беше това, че той имаше едно усещане, ясно като ден, че всичко, което беше говорил в продължение на двата часа по пътя, не струва колкото изтърканата подкова на тая крава.

"И таз добра! Какво става с мен? питаше се поп Грую, след такова хубаво пътуване, след такива хубави приказки, които оня и през живота си не бе слушал!" Гонен сякаш от невидими неприятели, той прибра полите на расото си и с колкото сила имаше в здравите си нозе, забърза към чаршията. Минувачите се обръщаха и гледаха тоя разбързал се поп, който правеше големи крачки, не виждаше никого и очите му гориха като въглени. Набързо, като никога, той накупи наполовина от това, което трябваше и тръгна към село. Беше тягостно. Дълбоко в себе си той чувствуваше негодувание. Така той пристигна дома, влезе в стаята и до вечерта не излезе.

Работата беше там, че след хубавата проповед и след нерадостния разказ за теглото на този непознат селянин, нещо у него му подсказа, че той трябваше да помогне на този селяк, тъкмо пред светлите празници и да направи така, че тоя беден човечец да не се лиши от единственото си препитание. Просто и ясно! Такова нещо изпитват в един и същи час много хора на земята, но колко слушат тоя глас и изпълняват повеленията му? Наред с всички и поп Грую чу и разбра на часа, какво трябваше да направи. Но къде ръка да извади кесията, която беше потънала в неговия дълбок джоб, стискана от сухите пръсти на старческа ръка? Разбира се, той не искаше да направи нещо за тоя случайно срещнат сиромах, непознат и от чуждо село. Отде накъде! Малко ли сиромаси има по земята, та тъкмо на този да помогне. Че той не е някой голям чорбаджия! Един поп колко може да има, макар че имотецът се увеличаваше всяка година и парите му носеха добра лихва. Стиска зъби клетият човек, бунтува се, дано заглуши кроткия глас, който непрестанно му шепнеше: "Помогни на този човек, дай му нещо!" А поп Грую дума: "Не мога бе, не мога, как така ще ги оставя голи и боси за Великден".

Така поп Грую обърна гръб на себе си и се върна в село, натоварен с покупки, но и с един тягостен и неприятен товар на сърце. Всяка дума на сутрешната му проповед му тежеше като камък. Що му трябваше да проповядва! Мира си изгуби човекът. Цяла нощ поп Грую се въртя в леглото, бори се със себе си. Сънят бягаше от очите му. Току заспи, засънува лоши сънища, събуди се пак, ето тоя с кравата пред очите му. Едва на съмване той заспа. Когато се събуди, беше вече ден.

– Ще ходя пак към града, рече той на попадията. Измъкна малко пари от сандъка, тури и тези, които му бяха останали и тръгна към селото на Михо Сиромаха.

Поп Грую не беше обикновен човек. Имаше той божий огън, говореше разпалено за Господа, за доброто и за Царството Божие на земята, но имаше сърце и воля за това добро. Но какво да се прави, като всеки човек с човешки слабости, дърпа се наляво, надясно, когато този Божий глас нему проповядва. Изкара той една безсънна нощ, но не остави тъмно петно в душата си.

Намери селянина.

– Бай Михо, брате, в града ще отидеш. Ще си откупиш кравата, аз ще ти дам, колкото ти трябват.

– Аз похарчих половината.

– Да вървим, аз ще платя останалото!

– Отче, какво думаш? Истина ли е?

– Истина ти казвам. Аз на часа трябваше да ти помогна. Не биваше да те разкарвам. Тая работа не става така!

Гледа го Михо, звери се, не вярва на очите си, на ушите си. Где се е чуло и видяло, поп такова чудо да направи!

Надвечер, когато слънцето заливаше равнината с жълточервени пламъци и запад потъваше в червени отблясъци, близо до Стоянчовата воденица те се разделиха.

– На добър час, отче. Господ да ти дава здраве и живот.

– Иди си със здраве, синко!

Запътиха се на разни страни - единият, подпирайки се на здрав бастун, крачеше бодро и весело, обладан от една мисъл, никога да не чака времето да го изпревари, а другият, учуден и развълнуван и много благодарен, дърпайки подире си едра и хубава крава, с образа на поп Грую, отпечатан завинаги в душата му.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube