Georg Nordmann

ПОЕМА ЗА ПЛАНИНАТА

На планината се родих. Планината ме закърми с ромона на буйните потоци, с чистия блясък на снежните върхове и със страшния грохот на бурята, когато по тъмното небе прелитат мълнии и канарите тръпнат от тътнежът.

От ранно детство аз слушам как шумят листата на букаците, зовът на пастирската цев и сладките удари на хлопките в часа, когато стадата се прибират.

Аз не познавах хората, нито големия град, нито палещата мъка, която носи той, защото на моята родна планина всичко беше ведро, ясно, окcпано в прекрасна и чиста простота.

Веднъж старият пастир, който много години не бе слизал от планината, хвана рамото ми със своята едра длан, протегна другата ръка в далечината и кротко ми каза:

– Синко, хей там живеят хората.

В чезнещата далечина, всред маранята на летния ден, аз видях как тръпнеха чертите на града.

– Когато идеш там, ще ти вземат всичко хората, но ти, сине, запази сърцето си за планината, която те роди.

Планинският вятър отнесе тия думи. но аз ги запомних. Запомних и това, че старецът имаше едра рошава гуня, главата му бе обраснала като на пустинник и цял миришеше на борова смола, на ръжен хляб и мляко, защото скоро бе доил овцете.

Още много дни и нощи преживях на планината. Научих се да разбирам думите на вечерника, който слиза по склоновете и навежда главите на цветята, научих да се вслушвам в среднощното мълчание, когато Ралицата се показва на югоизток, гномите излизат от земята и гледат със своите загадъчни очи.

– Не излизай от колибата в тоя час - казваше ми старият, защото сега ушите на праведните слушат гласа от хлопките на небесните кервани, а Господ приема молитвите на чистите души...

Сутрин, когато в далечината се показваше огромния диск на слънцето, аз разтварях ръце, напълвах гърдите си с хладния кристален въздух и, препълнен с една необяснима радост, исках да литна при малките позлатени облачета в далечината. В ушите ми звъняха далечни гласове, а пред очите ми играеха капчиците роса, из които се стрелваха пеещите цветове на дъгата.

Планината е моята щедра, благодатна майка. При нея познах музиката на утрините, дълбокия син купол на пладнето с белите къдрави облаци, които леко преминават над мене и чезнат зад върха, и нощите, които гледат с тъмни влажни очи.

Планината ме роди, планината е моята прекрасна майка.

– Разкажи, как идват горе времената на годината – молеше ме веднъж тъжния глас на едно дете, което имаше горестни очи и бледо лице. И когато му разказвах, страните му зарумянеха и усмивка се яви на устните му.

Пролетта идва с един далечен звън. Вятърът потропва бодро на разкривената врата на колибата и дорде излезеш, той хуква към снеговете и преспите. Ручейчетата, като сълзи избликнали от радост, започват да блестят на слънцето, потоците издигат глас под едрите камъни, раздира се облачната покривка и сърцето примира от радост.

О, добре дошла - шепнеш ти и очите ти я търсят. Къде е пролетта? Тук ли, там ли? Ти я търсиш взираш се, искаш да видиш очите й сияещи като небето, а чуваш изведнъж радостният ù смях в сърцето си.

През деня, в който слънцето изгрява над острата скала, старият пастир има усмихнато лице. Той казва, че отново се ражда слънцето и денят е равен на нощта. Над главите ни прелитат жерави, после щъркове и най-после ятата на лястовиците. От земята се издига бяла пара, слънцето премрежва своя блясък, небето свива вежди и проехтява далечен грохот.

– Годината ще бъде плодородна, сине - казва старият с уверен и кротък глас.

Лято е. Пътуват бели кервани по синия купол. Слънцето гори. Овцете се свиват една в друга, тежко дишат, а пастирската цев гали като милувка. С жажда гледат очите в далечното поле, където се люлеят нивите.

Краткият дъждец е преминал. Между върховете е метната висока ярка дъга. Цветовете ù са музика. Една сърничка се подава от гората. В устата ù има стръкче зеленина. Очите ù са големи и умни като на дете.

Това е лятото на моята родна планина.

Есента има невидими ръце, с които усява всичко в злато и тъмна мед. Вихрушката, която гони падналите листа, е като шепот на тъжна приказка. По клоните има бяла паяжина. Жеравите си отиват с кратки подвиквания, а по лицето се търкаля една сълза.

Дните са стихнали и угасват в златен прах. Вечерникът донася хладни тръпки и Ралицата изгрява много рано. Планината е замислена.

През зимата вятърът свири и планината е сурова и настръхнала. Само през ведрите нощи от небето са нависнали скъпоценни камъни. Белият ангел на планинската смърт слиза от звездите и търси залутани друмници. Само на Бъдник, в хладния дъх на нощта, има скрита радост и когато задремеш при огъня в топлата землянка, сънуваш овчари, които отиват във Витлеем.

– Тая нощ няма зли духове на планината, сине, казва старият със същия самоуверен и кротък глас. – Човек може свободно да ходи където ще. Любовта, която се роди тая нощ, побеждава всичко.

На планината се родих. Планината е моя родна майка и когато слизах по склоновете ù, очите ми бяха насълзени като при майчина раздяла.

Отидох при хората. Те бързаха край мене като сенки и аз не виждах лицата им. Градът ръмжеше като алчен звяр. Пътищата бяха шумни и високите стени ми пречеха да виждам звездите. Само стени, стени и шум.

Сърцето ми проплакваше за планината. В сънищата си чувах нежния глас на хлопките, и очите ми плачеха.

Погубваха ме очите на града. От тях излизаше омайваща, но душна светлина. Грехът и мъката ме гледаха през тях.

– Ти още ли тъгуваш за твоята планина? – питаха ме тия огнени зеници.

В града имаше затворени, душни стаи, където миришеше на увехнали цветя и на човешка скръб. И в тия затворени стени ме гледаха очите му и тука ме докосваха горещите му длани. Тия очи се приближаваха до мене и оня въпрос пак започваше да пари моето сърце.

– Ти още ли живееш с планината?

– Още – шепнеха изнемощелите ми устни,

Градът е като море. Когато веднъж усетих с нозете си неговото дъно, аз паднах ничком и повиках планината. Чух как тя ми се обади. В ушите ми екнаха гласовете на събудените ù води, чух как пееха вършините на бориките и лая на пастирското куче.

– Ти си отиваш вече – питаше ме градът с неясния си грохот.

– Да, отивам си, зове ме моята майка!

И майката отново прегърна своето дете блудните синове знаят как посреща планината след дълга раздела. Тя ликува с нас. Лястовичите ята играеха в дълбините на лазура, реката забумтя по-силно, облаците се усмихваха.

Стъпките ми бяха леки като на сърна, аз летях по канарите. а моето сърце се разговаряше с планината.

– Сине, ти пак си дойде, каза тихо и просто старият овчар, а очите му се усмихваха. Лицето ти е нажалено, но ще се развесели. Утре е денят, когато отново се ражда слънцето. То ще изгрее над острите скали. Ти помниш ли ги още?

Старият пак миришеше на бор, на черен хляб и на млеко, защото скоро бе доил овцете.

Тихия, сърдечен зов на хлопките ме събуди в ранното утро. Аз бях забравил, че има утрини на тоя свет. Кучето покорно близна ръката ми.

Излязох, напълних гърдите си с прохладния въздух и през бликналите сълзи на радост видях огромния диск на новото слънце.

Нищо не беше се случило.

Аз въздъхнах и планината чу моята въздишка.

О, моя майко, моя родна планина, колко е хубаво в твоите обятия!

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube