Буча Бехар

В СТРАНАТА НА МЕНЗИТЕ

Когато най-младият син на великия владетел на еспертите Бен-Ир навърши десетата си година, царят го повика при себе си и му каза:

– Сине мой, утре ще напуснеш страната на твоя баща и на твоите деди, ще отидеш в царството на мензите! Там ти ще станеш прост овчар и с пот на челото си, ще изкараш своята прехрана!

Малкият, десетгодишен Ир изслуша внимателно баща си, сложи малката си ръка върху своето туптящо сърце и, с тих но твърд глас, отговори:

– Да бъде според твоята воля, татко! Благослови ме и аз ще отида да се приготвя за дългия път.

– Върви! – каза царят и изви лицето си настрани, за да скрие сълзите, които думите на детето извикаха у него.

– Бог да те благослови и Неговата десница да бъде над теб! – завърши той и изпрати момчето

Мъдреците които бяха повикани, когато се роди Ир бяха казали: "Необикновено е това дете, странна и пречудна е неговата съдба, светла страница ще впише в историята на човешкия живот. Заради това след десетата си година, той ще трябва да напусне страната на своя баща и ще замине в страната на мензите, в най-високата планина; и там, всред нейното велико мълчание и красота, всред царството на чистотата, ще крепне неговият дух, ще расте неговата душа, докато в сърцето му цъфне прекрасният цвят на това което земните жители наричат любов.

На другия ден младият принц беше готов за път. На тръгване той влезе при майка си. Коленичи пред нея и сложи глава върху нейните длани. Тя трепна, като усети горещите сълзи на малкия Ир; но майката не пророни сълза, макар че очите ú горяха; тя стана и тихо рече:

– Сине мой, бъди горд и силен! Не забравяй никога, че си царски син, и че царска кръв тече в твоите жили! Не забравяй, че ти отиваш за една велика цел! Бъди достоен и готов за великата мисия! Не забравяй, че твоят живот трябва да бъде една светла диря, по която народите ще тръгнат. Върви, сине мой!

Той стана, погледна я още веднъж, неговият поглед потъна в нейния, и образът ú остана жив и трептящ в неговото малко сърце.

Пред царските врати го чакаше скора колесница, която щеше да го отнесе в царството на мензите Придружаваше го само царят и неговият пръв съветник. Колата тръгна бързо, карана от три чифта коне, които леко се понесоха, по тихите улици на престолния град. На последното седалище седеше царският син, чиито очи сега бяха устремени към улиците, които изчезваха в предутренна мъгла.

Пътуваха дълго време. Повече от тридесет пъти слънцето изплаваше от изток, като от океан и пръскаше милиарди червени и златни зрънца по цялата земя, обвиваше я със своята светла и топла дреха, галеше я сутрин и вечер със своите огнени багри.

Вечер земята се покриваше със здрач и покой. Нощите биваха лунни и светли. Непобедим чар изпълваше равните полета, където те спираха на почивка.

На тридесетия ден те стигнаха бреговете на широка и пълноводна ръка. Тя мъкнеше своите спокойни води, разливаше се нашир, извиваше се като сребърна ива и разсичаше полетата. Там имаше хижа. Ония, които пазеха чертата на двете царства, отдадоха нежната почит на високите гости и стегнаха своя сал, с който щяха да прекарат принца. Скоро всичко беше готово. Бен Ир се качи на сала. Никой не го придружаваше. Царят остана на брега на реката и гледаше блестящата водна повърхност, по която безшумно се носеше салът. Бен Ир стоеше прав и махаше с ръка. Когато те стигнаха срещуположния бряг, царят още гледаше. Няколко минути по-късно една кола се отдалечаваше от брега и отнасяше принца; царят дълго не откъсна погледа си от там, докато царедворецът не му напомни, че е време да вървят. Отпочиналите коне бяха впрегнати и след малко, колата тръгна по обратния път.

На другия ден Бен Ир осъмна в едно голямо полско селище. Там той прекара първата си нощ в царството на мензите. След това те тръгнаха навътре в страната. Тя се разкриваше пред неговите очи, в чудни и прекрасни картини. Те нощуваха тук, или там, почиваха, отседнали в спретнати къщурки, където приветливи домакини усмихнато им поднасяха кокосово мляко в големи дървени паници и портокалов сок.

След дълго пътуване те стигнаха подножието на планината, където стар овчар чакаше малкия Ир. Няколко дни след пристигането си, той беше оставен на почивка. Когато умората изчезна, старият овчар го взе със себе си. И всеки ден от тогава Бен Ир излизаше сутрин със стадото и се връщаше вечер. Старият овчар му показваше омайните хубости на планината и изкуството да пази и гледа добре стадото, учеше го да разчита чудния език на природата. Така Бен Ир, царският син. започна своята служба в страната на мензите.

Какво, наистина, можеше да научи всред пазвите на планината, по нейните рътлини и усои, по нейните свежи и пъстри поляни, заслушан в музиката на планинските потоци, които разказваха вечната и нестихваща приказка на великото чудо? Цялата планина в своята мощна и страхотна снага, в своята дивна и вечна красота за Бен Ир се превърна на жива книга, която криеше дълбока мъдрост и несметно богатство. Така той зачака деня, когато неговата сила и неговото знание ще закрепне, за да бъде готово за онова, което му предстоеше. Той чакаше, той бдеше, той учеше. Неговият взор беше отворен за всяка краска на небосвода, за всяка багра, която пъстреше цветето, за всяка тревица, за всяко камъче. До неговия слух долиташе всеки звук, що идеше от тихия зефир, от песента на щуреца, от мълчанието на дивните планински вечери, от вълшебното небе, което го гледаше през милионите си очи.

Готов ли беше Бен Ир след десет години за великия ден, когато ще остави светла диря по пътя на човешката душа?

Десет години се бяха минали от тогава. Бен Ир беше двадесетгодишен. От малко дете с нежна снага, сега се беше развил висок и хубав момък със стройни нозе и широки плещи. Очите му бяха дълбоки и чисти като планинските езера, които отразяваха лазура на чисти небеса.

Беше дивна пролът. Бен Ир пасеше стадото си. Царуваше чудна тишина. И ето, изведнъж, мълчанието и покоят на планината се наруши от конски тропот. Бен Ир видя в далечината една свита от богати конници и между тях една млада жена на бял кон. Те идеха към него и търсеха удобно място за почивка. Бен Ир подкара овцете към другата страна на планинската поляна, където бяха вече спрели и слизаха от конете си.

Стадото се пръсна по рида. Бен Ир седна на един камък, извади своята свирка и започна да свири Той не видя кога младата жена, заслушана в свирнята му, тръгна към него. Тя гледаше на вси страни и очарована от красотата на планинските цветя, се отдалечи от свитата си. Скоро тя се приближи до младия овчар. Едва тогава Бен Ир вдигна очи и видя, колко прекрасна беше тя, но в същия миг той видя, как една отровна змия изпълзя близо до нея и преди той да успее да викне, тя беше вече ухапана. Бен Ир се завтече при нея, знаеше, какво я чака и какво требваше да направи. Тя беше млада, двадесетгодишна жена с омайната хубост на мензите, но що от това? Тя беше в страшна опасност и трябваше да ú се помогне. Бързо той се наведе над нея, впи устни в нейната наранена ръка и засмука отровата, която напълни неговата уста. И в тоя миг, когато Бен Ир още не беше успял да откъсне устата си от нейната ръка, онези, които я придружаваха и които бяха тръгнали да я дирят видеха това, което Бен Ир правеше. Да, те видеха всичко, едно, обаче не видеха, змията и смъртната опасност за девойката. Когато Бен Ир вдигна глава, много огнени очи го стрелнаха със своите светкавични погледи. Тя беше царска личност, единствената дъщеря на царя на мензите, прекрасната Хуа-Нита, а те - нейни телохранители. И в качество на такива, те не можеха да оставят ненаказан този прост овчар, който пред очите на всички се подигра с царската дъщеря и оскърби нейното царско достойнство. Никой смъртен не би понесъл това. Нещастникът требваше да умре. Тогава един от телохранителите опъна своя лък, една отровна стрела профуча край ухото на спасената царкиня и се заби в гърдите на Бен Ир. Тя отвори очи и разбра, какво стана. И на свой ред, без да мисли, без да види, че раненият беше млад и хубав момък, наведе се над него, разкъса ризата му и впи устните си в неговите наранени гърди. Когато отровата беше изсмукана, животът на Бен Ир беше вън от всяка опасност, така както и нейният след ухапването. Телохранителите веднага дойдоха при нея и разбраха всичко.

Бер Ир, следователно, требваше да дойде в царския дворец, като скъп гост. Тя искаше това, а тя беше дъщеря на мощен владетел.

Надвечер, към столицата редом до нея, яздеше млад човек с проста овчарска дреха, но с царско достойнство. От неговите очи се струяха светлини. Бен Ир изпитваше неземна наслада и мир.

Младата царкиня разказа всичко на своя баща. Царят на мензите беше мъдрец. Той знаеше за тоя час. И сега, той сети красотата на тоя свещен миг и прочете светлите слова, които Бен Ир вписа в книгата на живота.

Бен Ир разказа своята история. Царят на мензите не искаше да изпрати Бен Ир в своята родина. На земята беше станал един велик съюз. Никоя земна и небесна сила не можеше да го разруши. Бен Ир трябваше да остане при царкинята. В тяхното лице, двете царства требваше да образуват едно могъщо и велико царство. В тоя съюз светът трябваше да познае една велика истина - истината която побеждава всичко и е непобедима. Светът трябваше да познае любовта, която спаси младата царкиня от отровата на змията - символ на изопаченото женско сърце, пленено в лъжливите пътища на човешкото и любовта, която спаси Бен Ир от страшната отрова на човешката стрела - символ на човешкия егоизъм, разраснал се в ума на мъжа.

По пътя на човешкото възземане имаше една светла и блестяща диря, по нея залутаните деца на света можеха вече да тръгнат, за да намерят правите пътеки. Тази диря беше оставена от Бен Ир - син на царя на аспертите и от Хуа-Нита - дъщеря на царя на мензите.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube