Д. Антонова

НА РИЛА

От туй небе се сипаха лъчите,

по езерото пламваха искри.

И тих ветрец прибягваше минутно

и къдреше блестящите води.


Тук сипеи се спускаха надолу,

и преспи сняг, кат бели цветове,

ограждаха челото на водите,

запели химн от векове.


На този връх цъфтеше под лъчите

благоуханен цвят.

И странници отбиваха се тука

да дишат аромат.


Край тез води докосваше ги слънце,

и в техните сърца,

под преспите стопяващи се вече

поникваха цветя.

* * *

На твърдата скала самотно

израсло видях нeжно цвeте.

Намерило там пръст и влага,

извило крехко стъбълце,

в обилна, мека светлина

то къпе своето лице,

и цялото трепти доволно.


Замислена се спрях край него

и дълго гледах насълзена;

и сетих в себе си смирена

скръбта, що мълчаливо нося.

На себе си аз казах: чуй,

и виж и разбери, че има

за всичко живо мила грижа.

S.


Разбий веригите хилядолетни

на робството, живота що гнети.

Разбий ги, само ако знаеш как –

с един замах, ил с вяра търпеливо.


Какво от туй, че ти си волен друмник

по ширните полета на духа?

И в тайните градини на сърцето

отглеждаш дивни плодове, цветя?


Не си ли все пак прикован неволно

в една мечта, с един призив във душата?

Не виждаш ли в мираж и в сън години

заключения свят на свободата?


Разбий веригите хилядолетни,

герой бъди и в светло царство – цар!

И сам сложи на своята корона

най-бляскавия камък – скъп кристал

от всички сълзи в робството проляни.

S.

О. Славчева

Птичка пей на Рила тихо, нежно,

малка, сива над скали прелита,

кацва върху преспи белоснежни,

незабравката умилно пита,

 

Що е цъфнала край снеговете,

синя като сините лазури:

– Незабравке, мое мило цвете,

Още жива ли си подир тия бури,

гдето вяха ветри многогласни?

На ламя небето се обърна,

Гдето молнии светкаха опасни,

где градушка ля се едрозърна.

 

Аз едвам се скрих из камънака;

Там с краченца слаби се катерих,

страхъ ме беше, незабравке,

плаках, ужасена зъзнех и треперех.

 

Но огря ли слънцето, веднага скокнах,

литнах леко със крилцата.

Ти що стори, незабравке драга,

как можа да си спасиш душата?

 

– Ази, птичко, ето що направих:

Взех че си главата понаведох,

в Божии ръце се аз предадох,

Той нали над всички нази гледа?

 

Ето ме, след бурята съм жива,

не умрях, че Бог това не дава;

даже станах още по-красива,

тук цъфтя за Неговата слава.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube