Georg Nordmann

РИТЪМЪТ – МУЗИКА НА ВСЕМИРА

Понятието непрекъснатост е родено и си остава само в мисловния процес. Всъщност, такова нещо не съществува нито в неорганичната, нито в органичната природа. Навсякъде – докъдето може да проникне и най-острият поглед на съвременния мислител, той вижда нещо друго, което се смята като основна същност на процесите на целокупния живот. То е сменяемостта или ритмиката. В макрокосмичния живот ние се натъкваме на тоя закон, когато наблюдаваме в обсега на вековете появата и изчезването на слънцата – вселенските центрове, около които кръжат планетни системи с многосложен живот, неизмеримо далечен по разстояние, а същевременно удивително еднакъв с живота, който познаваме тук, при нас.

Структурата на космоса е атомистична, като за атоми приемаме тия отделни ядра – галактични, слънчеви и планетарни, между които има безнадеждна за нашата бедна представа пустота, но всички свързани в една обща, първична аура от сили, която е също извън обсега на нашия човешки поглед.

Появата и изчезването на световете, както и тяхната промяна, не е нищо което може да се наблюдава за един, два, пет или хиляди човешки животи. Ние трябва да пребродим аналите на космоса, за да установим тая ритмичност във вселенския живот, нещо, което също не е в нашите сили. За това, най-често, за макрокосмичните процеси в науката се говори и с езика на аналогията.

Ако съберем съзнанието си в по-тесния обсег на нашия планетен живот, ще видим, че земята живее ритмично. Тя се върти около своята полярна ос за 24 часа, заобикаля около слънцето за 365 дни, люлее се либрационно за около осем хиляди години, а продължението на оста й описва в небесното пространство коническа повърхност за около 26 хиляди години. След свършването на тия периоди, тя ги започва отново, и все така, със същата последователност...

Ние срещаме на всяка стъпка ритмичната смяна в жизнените процеси, както у голямото, така и у най-малкото.

Един от основните и неизменни белези на материята е нейната инертност, а основен белег на силата е импулсът. Тая истина има грамадно значение. До тях: сила и материя, може да се сведе всичко в органичния и неорганичния свят, както до границите така и извън границите на нашето виждане.

С инертността на материята и с импулса на силата изглежда съграден животът в цялата си същност. С тия елементи е била изградена, както науката на древните за човека и за вселената, така и модерното знание за всички физико-химични и биологични процеси.

Навсякъде ние виждаме неспирната борба между импулса на силата и инерцията на материята. Импулсът се стреми да надвие инерцията, а последната да угаси импулса. Една предвечна воля е поставила в борба тия две начала – живот и смърт, в чиято смяна се гради калейдоскопичния и грандиозен световен живот. Под знака на импулса и на инерцията се дирижира разгледания в началото живот на макрокосмоса под същия ритъм се въртят електроните около централното ядро на атома. Пулсациите в живота на слънчевата система докарват периодичната смяна на годишните времена, които манифестират с удивителна точност и красота живота с неговите приливи и отливи.

Есен листата падат, животът се оттегля, и тия жълти, политнали към земята сълзи, напомнят за смъртта. Почвата поема тия загинали листа, преработва тяхната материя и пак я дава на корените за новия избликнал живот в пролетта. През зимата, която за дадено място на земята е отлив на живота, последният преминава "отвъд", за да се яви пак при нас. Смърт и живот – тъжен напев, едно сетно прощално ноктюрно на живота, което се заменя с ясния бодър вик на новороденото, което протяга ръце към слънцето и просторите, от където е дошло.

Нашето сърце, в тоя чуден и величествен организъм на човека, бие в ритъм и опреснява кръвта, пращайки я към "прозореца" на организма – белите дробове, откъдето влиза чистият въздух. Всеки удар на това сърце е колебание между два свята "да бъде" или "да не бъде" – между живота и смъртта. През камерите на тоя чуден орган всеки час преминават по 480 литра кръв. За да извърши тая грамадна работа, то трябва да притежава съответно грамадна енергия, следователно, то трябва да бъде в връзка с някоя космическа пулсация, която подържа и дирижира неговия ритъм.

Енергията, която получаваме от слънцето – нашият мощен склад на живота, също пулсира в максимуми и минимуми, които според научната статистика се сменят всеки единадесет и половина години. Тогава слънцето насища електромагнитното поле на земята, дава най-много северни сияния, най-пъпно плодородие, а после се отдръпва, за да поеме пак нов ритмичен тласък.

Положителната и отрицателна електризация на две тела е ритмична смяна на полярността вследствие на туй, че част от електроните на тялото преминават към съседното тяло или поради при ток на електрони от второто към първото тяло. Тия промени в изолатора създават електричните вълни и явленията свързани с тях.

Там, където няма периодичност и смяна, липсва животът, там настъпва хаосът, а след него небитието. Ние си представляваме възникването на живота като организация и ритмика на онова, което е било хаотично и нестройно. За това ни говорят всички символи в свещените книги.

Лъчистата енергия от 0∙76 микрона до 0∙4 микрона, както и зад тия граници, се излива в една ритмична последователност, от честотата на която зависи и произвеждането на съответното явление.

Немският учен М. Planck през 1900 г. се залови да открие формула, която да изразява енергията на лъчеизпускането като функция от дължината на вълната и температурата на лъчеизпускащото тяло. И след много усилия над тоя проблем, той даде на науката нещо, което може да се смята за епохално – квантите.

Според Planck, има определени центрове на лъчеизпускане, които се намират във вътрешността на лъчеизпускащото тяло, които той нарече радиатори. Тия същите радиатори са и центрове на поглъщането, ако върху това тяло падат отвън вълни, с дължина, на каквато то резонират. И Planck доказа, че лъчеизпускането т.е. лъчистата енергия не е един непрекъснат процес, а става на определени порции (капки). Това са, според Planck, атоми на лъчистата енергия, които той нарече кванти.

Planck даде една зависимост между квантите, изразени в ерги (ерг е единица за работа и енергия) и броя на трептенията на лъчеизпускащия център. Според тая зависимост, синият край на спектъра има по-големи кванти, отколкото червения. Затова тая част е по-енергична от червената, в която има известна термична деградация.

В съвременната физика, понятието за непрекъснатост постепенно изчезва. Материята е настанена в пространството някак зърнесто, атомистично. Това са твърдели и древни мислители, чийто мисловен пермеабилитет е бил мощен, и който е давал откровенията за световната същност направо, с едно вътрешно просветление, без истините да са били завладявани с такъв труд. Какъвто е необходим за аналитичната мисъл на нашата съвременност.

Нека обърнем очи към всички явления на окръжаващата ни природа: светлина, топлина, звук, електромагнитни вълни и пр. Те всички имат вълнообразен произход. А при образуването на вълните всякога имаме колебание на точки около един център. Все това "да" или "не", все тия замирания и нови импулси, които се преповтарят периодично.

Хармоничните движения, които можем да посочим като най-хубав пример за това, са движения около един център и стават в сложната смяна на замиращи (неравномерно забавящи се, достигащи до нула) движения, с тласъци към неравномерно ускоряващи се движения. Океанът на света, в който е потопено нашето отделно съществувание, е изграден от ритъма на живота и смъртта. Както едно цвете, което се явява в ранната пролет и изчезва след месец-два, както една еднодневка, която се ражда сутрин и умира вечер, така и човекът се "явява" и "изчезва", за да отбележи с това една безкрайно кратка фаза от огромния процес, за да удари само един клавиш от грандиозната клавиатура на космоса.

Линията на еволюцията е съставена от спирални навивки, от извитости от слизане и качване. Така са се появили културите, чрез които е дишал човешкият род и е оставил спомени на блестящ възход, а после на падение. В ритъм се е манифестирал и прогреса, за да твори историята ни човешката общност.

Оня, който знае ритмиката на нашия психичен живот, лесно си обяснява смяната на всички състояния на човека. Радостта и тъгата са двете компоненти на нашия вътрешен живот, които изграждат неговата същност. Ние живеем миньорните и печални часове на едно дръпване, на един отлив на живота, а други път възторжената радост на прилива, който ни донася усещането, че пулсираме заедно с великото едно.

Така е възникнала и музиката, в основата, в нейната същност лежи усетът за ритъм, който отпосле се облича в дрехата на мелодията. Човекът не е създал нищо по-велико, от времето на питекантропуса до наши дни, от музиката. Музиката отделя човешката душа от убийствената катадневност и я отвежда до висини, от където тя вижда, че сама е музика, хармония и красота. Ние още не знаем значението на тоя небесен дар, но ако се научим да живеем "музикално", ще бъдем здрави, щастливи и всякога доволни. Има музика в ходенето, в движенията, в храненето, в спането, дишането и мисленето. Чрез ритмичната смяна – музиката на дишането, посветените в това изкуство правят чудеса. Чрез музиката на говора се създава онова, което е ирационално в филологията, чрез музиката на тялото – паневритмията.

Да слееш съзнанието си с ритъма, красотата и хармонията в света, то е да познаеш блаженството – рая. Раят, това е едно музикално състояние на човека. Раят не е бездействие и инертност, а хармония в пълен ход, красота в пълна мярка, обич в пълна всеотдайност. Раят, това е най-висша деятелност на човешката душа.

Животът на безкрайно малкото – незримото, както и животът на космоса е изтъкан с "да" и "не" – между светлината и тъмнината, между топлина и студ, между омраза и обич. Ние сме всякога на кръстопът между смърт и живот.

Със смяната на противоположностите се тъче целокупният живот, който за окото на тия, които виждат, и за ухото на тия, които чуват, е хармония и музика на всемира.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube