Georg Nordmann

ПРЕЗ ВРАТАТА НА ТОПЛИННИТЕ ЯВЛЕНИЯ

Понякога хората изпитват особен страх за съдбата на света. Интересно е това, че те в такъв случай, придобили никакво странно космическо съзнание, съвсем изпущат от погледа си някои много по-конкретни и по-осезателни опасности, чието отстраняване най-често лежи в човешката власт и които пренебрегнати, биха могли да превърнат живота на отделния човек, на обществата и народите в печална развалина.

Тоя специален страх и световна загриженост проявяват най-често, кабинетните учени. Те, между другото, придобиват цифрено статистическо съзнание и сливат своят живот с него. Разбира се, науката никога не пита, кое е по-важно, кое – по-маловажно Науката само търси, разкрива и нарежда. Науката, така да се каже, иска само да знае и нищо повече. Тя има само задачата да събира отделните факти, да ги класифицира, да ги свърже в закони и да отговори на вечното, нестихващото питане на будния човешки дух.

Често се срещат в научните страници на вестниците и списанията сведения, че каменовъглените басейни на земята се изчерпват, че ако върви така, светът ще живее още само толкова и толкова хиляди години, че запасите на каменното масло ще се свършат и т.н. Като че мисълта на тия наши съвременни статистици иска да проникне в мрачната панорама на бъдещите столетия, за да предпази човешкия род, па и целия живот от някаква грозяща го опасност и гибел. Интересни и забавни статистики, но в тях от едно друго гледище, липсва нещо, и затова те изглеждат малко наивни.

За да отговорим на въпроса, кое ги прави такива, ще се спрем на един факт в науката, известен под името ентропия. Знае се, че основните закони на живата и мъртва природа са закони за съхранение и превръщане на веществото и тоя за съхранение и превръщане на енергията. Ще изоставим първия закон за веществото и ще се спрем твърде накратко, върху закона за превръщане на енергията. Цялата мъртва природа се дирижира от тоя закон. Всички процеси в природата са частни случаи от него. Всичко е превръщане на енергията от потенциална в кинетична и обратното, както и от един вид в друг:от механична в електрична, от електрична в светлинна, в химична и в топлинна. Един калейдоскоп на тия енергетични промени представлява света, в който живеем. В планината някъде бумти обилен планински поток. Той се спуска надолу по склонове, урви, камънаци, шуми, блъска се и бяга към морето. В склона на планината, човек е хванал тоя поток, направил е огромен язовир, а оттам е пуснал мощните му струи да падат с грамадна сила по специални тръби. Там долу те движат перките на водната турбина, а на тая турбина е окачена грамадната ос на динамомашината.

Святкат искри, в кантона нещо бучи, огромното колело се върти със светкавична бързина, а по дългата жица до града бягат електричните демони и осветяват булевардите, ресторантите, аудиториите, работилниците и тихата стая на учения.

Ето това е един от многобройните примери за превръщането на механичната енергия в електрична, светлина, топлина и пр. от всички видове енергии, които на длъж и шир по света образуват тая калейдоскопична "игра" на живота, особено място заема топлинната енергия. Тая особеност се състои в това, че тя е последната инстанция в процеса на деградирането на енергията и е врата към едно незнайно, неизследвано царство, в което ние настаняваме като най-мощен властелин смъртта. До топлината, по пътя на енергетичните трансформации, се стига лесно и безпрепятствено. Тя е последната спирка по нанадолнището, където свършват градациите и започва някаква страшна, неизбродима и неизвестна област. Връщането назад е трудно, придружено с големи усилия, с грамадни загуби. Преведено на обикновен език, то ще рече, че всяка енергия в света лесно може да се превърне в топлина И дивакът знае да запали огън, като трие две дървета, но от огъня само гениалният ум на Джеймс Уат можа да получи механична енергия, като изобрети парната машина. Изобщо превръщането на коя да е енергия в топлина е лесен, естествен и прав процес, но превръщането на топлината в каква да е друга енергия, е трудно. То съставлява един неестествен, обратен процес. Ето как топлината се явява като граница на енергетичните превръщания, каквито представляват всички процеси в природата. Ще видим и друго нещо, а именно, че топлината е врата и към разсейването на енергията, за което споменахме в началото. Да вземем следния пример:

В стаята е студено. Ние запалваме печката и изгаряме в нея 25 килограма каменни въглища. Въздухът се затопля, защото запазената енергия в въглищата при горенето се освобождава под формата на топлина. От къде са взели каменните въглища тая енергия? Ние трябва да си представим някаква геологична епоха, отдалечена от нас на милиони години. Тогава по земята са расли грамадни дървета. Те са имали своите корени дълбоко и крепко сраснали с богатата почва на още младата земя, а буйните им корени са черпили енергията на слънцето, която знаем много добре, чрез дишането и асимилацията, се превръща в най-съществения градивен елемент на материята. Така тия складове на слънчева енергия един ден биват срутени и засипани от страшни землетресения и урагани, каквито ние не можем да си представим. Те падат под дебелите пластове на земята и стоят ь засипани с милиони години, овъглени, загубили някогашния си облик, запазили само енергията на слънцето. И след тия милиони години, човек ги открива и впрегна отново в работа запасената в тях енергия.

И така, ние затоплихме въздуха на нашата стая с енергията на слънцето, превърната при горенето в топлина. Ако след като стаята е затоплена, ние отворим прозореца, тя ще изстине. Ние неправилно казваме, че студът е нахлул в нея, защото истината е, че топлината, която се намираше в стаята, излезе Законът за термичното равновесие гласи, че топлината се предава от място с по-висока, към място с по-низка температура. Какво стана с топлинната енергия? Къде отиде тя? В какво се превърна? Стана ли вън по-топло от това, че ние пуснахме там топлината на нашата стая? Нито един термометър от тия, които показват външната температура, не е помръднал нито с една милионна от градуса от това явление. Тогава законът за съхранение и превръщане на енергията не е верен, щом в нищо се превърна онова количество топлина, което напусна стаята, щом като то не създаде никакъв нов процес. Тая топлина се разсея във въздуха и мировото пространство, без да причини никакви промени, както не произвежда никакви промени чаша с кипяща вода, която ние изсипваме в морето. Това именно крайно разсейване на енергията през вратата на топлината, наричат в науката ентропия. Тъкмо ентропията е, която създава тая загриженост относно съдбата за света, защото се мисли, че всички енергии ще минат през фаталната врата на топлината и светът ще се приближава все повече и повече до своята бавна смърт.

Научно погледнато, това проследяване на световната енергетична деградация има своята интересна страна. То е стройно и логично построено въз основа на знайното за свата, но е лишено от светлината на една истина, която се крие в незнайното, а това незнайно е огромно. То е, както казва великият Нютон, цял океан, а онова което знаем, представя няколко камъчета край брега на океана. Кой познава съвсем добре тайните лабиринти на природата, където тя върши мълчаливо своята работа ?

Ето например, някой стои на прозореца набързо движещия се влак, а в мрачината на нощта излитат малки бягащи искри. Те отбелязват една мораво карминова черта и угасват. За окото на наблюдателя, те съществуват един кратък миг и безвъзвратно изчезват. Но изчезват ли наистина? Всичко ли, което изчезва за нашето око, изчезва наистина? Тъмнината на тая непрогледна нощ скрива от окото малките въглеродни частички, които падат на земята и стават пак част от нея. Къде могат да отидат тия мимолетно пламнали частици? Не ги ли държи земята в своята гравитационна власт? Не ще ли станат те отново част от чернозема, който ще храни посадените в него зърна? Тази земя не ще ли вземе отново това, което е дала? Така и океанът на енергията взема по някакъв начин невидимите енергетични зърна и ги събира отново в грамадния си резервоар. Някой ще запита, по какъв начин енергията се връща в своя първоизточник. Този въпрос е неуместен и малко дързък, защото ние не знаем изобщо, що е енергия.

Великият английски физик Максуел казва, че е възможно да се спре фаталният процес към смъртта на света, ако допуснем съществуванието на някакви "демони", които биха сортирали молекулите на един газ, когато той преминава от едно състояние в друго. Но такива "демони" няма – заключава съвременното знание за материята и енергията. Разбира се, ако се касае за демони с такава физиономия, както ги очакваме ние, няма ги, но ако е въпросът за съществуванието на някаква целесъобразност и закономерност, продукт на разум в природата, тогава въпросът е лесно разбираем. Тогава ще заключим, че онова, което за нашето умозрение е невъзможно, за непознатите сили на творческата природа е възможно. Светът не върви към смърт, а живее претворбите на своето безсмъртие. Това безсмъртие се манифестира всеки миг край нас. Това, което наричаме смърт, то е угасването на искрата в тъмната нощ, а това, което е безсмъртие, то е скрито за наблюдателя от вагонния прозорец, това е раздялата между черната въглеродна частица, която отива към земята с енергията, която носи тя, и която енергия отива в океана на енергията.

Животът е един грандиозен процес. Ние участвуваме в него и затова е много трудно да се отдръпнем настрани и да проследим ходовете му, неговите задачи и неговия цялостен план. Светът ще загине! – това е един повик на уплашената човешка мисъл, която се лута в частичните случаи, изследва парциалните процеси, без да познава общото в неговия грандиозен мащаб. Светът се разширява! – се провикват модерните космографи, които напоследък, особено в Англия, със средствата, които им дават новите телескопи, наблюдават как се отдалечават небулозите в световното пространство и светът расте, издува се като балон. Това увеличение на вселенския "обем" става за сметка на гъстотата му. Излиза, че светът отива към едно "разредяване". Материята бавно се руши, минава в друго състояние, а освободената енергия, през вратата на топлината, отива в други, по-фини състояния, за да породи нови, неподозирани процеси, които ще съставляват динамизма и същината на бъдния живот.

Кой може да противопостави друго твърдение освен това, че най-вероятно е за бъдещия живот, за бъдните му прояви, когато сигурно човешкото съзнание, подхвърлено и то на еволюция, ще бъде на много по-високо стъпало, материалната обвивка на света ще бъде по-рядка, енергията ще се намира в друго състояние? Твърде вероятно е, бъдещето на нашата земя да представя едно "размразяване", едно отпущане на интраатомните сили, за да се прояви животът в една по-рядка и по-фина материална среда. Тогава ще отслабне властта на гравитацията и тия вериги, които държат формите на живота, ще се отпуснат до известна степен. Тогава поле за жизнените процеси няма да бъде само водата, коравата почва, подземните недра. Това поле ще се разшири до неподозирани размери. Тялото на земята, като тяло на едно огромно същество, ще се разшири извън коравата ù граница и нейната материя в много по-рядка и рафинирана форма, ще обладава по-голямо пространство. За да се стигне до това, сегашната земя трябва да мине през "чистилището". Всички процеси в живата и мъртва природа водят към това чистилище, към тоя "термичен ад" – вратата на топлинните явления, към ентропията, от която толкова се боят учените теоретици.

На нас тоя страх се струва неоснователен и малко наивен, защото ние се присъединяваме към ония, които заменят думата смърт с тясна врата, през която се отива към една нова фаза на живота, към царството на едно ново, неизвестно за нас бъдеще.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube