Georg Nordmann

ПОСВЕЩЕНИЯ

I Дървото

Душата на човека беше като плод на дърво, преди да я отрони вятърът, що превиваше гранките в небесните градини. Когато се откъсна, тя политна като рееща се звезда и падна наземи.

– О, дихание на божествените уста, защо ме откъсна от клона на широкото дърво? – плачеше падналия плод. – Студената земя плаши, тя ще изпие моите сокове I

– За да станеш това, което ти пожела – отвърна един глас. – Ти искаше да бъдеш дърво и плодове да раждаш. Сега ще дойде младенец – невръстен и палав. Той безгрижно си играе по пътя и щом те зърне, ще те вземе в ръка. Ще забие бели, остри зъби в тебе и ще те изяде лакомо. После небрежно ще захвърли семената в градината и ще припне пак по своите игри.

Земята ще покрие тия семена. У тях ще се събуди споменът за широкогранното дърво и те с мъка и копнеж ще пробият коравата почва, за да видят слънцето. Ще се молят тия семена за капка дъжд и за целувката на светлината. И вятърът на пролетите и тъжните есени, които ще минат край тебе, ще огъват твоята слаба още снага, доде израсне дърво като това, от което падна, защото сам ти пожела това.

Не помниш ли?

II Морето

Морето се гневи. Невидима и страшна буря издига неговите мощни плещи, а сред него плува кораб. Боговете долу в бездните водят жестока бран. Белите платна на кораба се пукат, наклоняват се мачтите, умират един след друг смелите мореплаватели.

Един от тях стои като безумен, прегърнал с ръка кормилото, дрипав, с разтворени очи и със засъхнали, напукани устни. Като фосфор е бледо лицето му. Той няма вече път в морето, нито небесния купол за молитва. До стенещия кораб са зинали тъмни гробове, в които пропадат бесните вълни, а други нови се отварят. Кормилото се не поддава вече на ръката отпаднала и бледа.

Прелитат огнени стрели, трещи в черните облаци, и на тоя трясък се отзовава морето със своите разпенени уста.

В гърдите на оня там при кормилото угасва и последната надежда. Там се пренася бурята. И там се трошеха мачтите и неговата вяра потъваше като малка ладийка сред разгневената водна пустиня.

В сетния миг, пред прага на смъртта, пред зиналата бездна на морето, оня с безумните очи и бледото фосфорно лице зашепна, впил поглед напред в ревящата тъмна далечина:

"Море, море, ти беше мое царство, моя радост, моя най-добър приятел! Защо ме погубваш? Не бях ли аз, който от ранно детство те гледах с жадни, копнеещи очи? Не беше ли моето сърце, което тръпнеше влюбено в тебе: в твоя изумруден блясък, в сребърните потоци, които слънцето изливаше над твоите стихнали талази?

Не ти ли пях песни цял живот, не стоях ли свит като малко дете, пълен със свещен страх в тия часове, когато ти се сърдеше и вълните се разбиваха с тежки въздишки в скалите на моите родни брегове?

Помниш ли, когато първи път те доближих и пуснах книжна ладийка? Ти мируваше тогава и ми се усмихваше. Ладийката плуваше едва люляна. Ти я галеше, а аз се смеех щастлив и доволен. Не беше ли тогава нашето запознанство и първият ни поздрав? Не ме ли ти примами с твоя чар и не останах ли ти верен до сега?

Ето, ти ще ме погълнеш заедно с моя кораб, но изпълни моята сетна молба. Нека твоите вълни ме вземат и ме изхвърлят там, на пясъка, до родните скали, до бялата висока кула, където събирах камъчета и мидени черупки, откъдето старата ми майка ме прибираше в бедната ни хижа.

Кой ме прокле за тоя ден?"

– Ти сам – отвърна оня глас. – Ти сам искаше да станеш плувец. Сам остави тихата стаичка на рибарската хижа, сам се откъсна от кротката милувка на своята добра майка и обикна по-пътния вятър. Та има ли достоен плувец в морето, който не е видял ликът на смъртта?

Не беше ти мореплавател до часа на тая буря? Не познава морето оня, който не е видял неговия гняв и не е чул провикванията на смъртна, сграбчила кораба в своите костеливи ръце. Не е мореплавател тоя, комуто не са угасвали звездите, за да загуби и път и надежда...

Стани сега и вслушай се. Гласът на бурята ще се превърне в глас на песен. Ти не ще се плашиш вече като малко, безпомощно дете, защото от тая нощ ти си плувец преминал детството на своя избран път.

Хвани кормилото и когато настъпи новият ден, ти ще видиш златни брегове, скали и една скромна рибарска колиба, която те чака с обич.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube