Georg Nordmann

ПОЕМИ

1. Човекът, който събуди сърцето

Кой си ти? Понякога си мисля, че си ми приятел, в погледа на когото грее скъпа обич, а други път – че ми си враг, защото очите ти мълчат и не зная помислите ти.

Аз помня деня, когато гласът на твоята флейта пробуди сърцето ми. От тогава времето потече като приказка; очаквам нещо и тръпнеща се вслушвам.

Каква беше тая песен, която премахна слепотата на моите очи? До тоя ден аз не бях видяла лазура на небето, не знаех, че толкова са пъстри пеперудите, не се опивах от дъха на цъфналите вишни. Когато чуех стъпки по каменния път не повдигах глава и сърцето ми не трепкаше.

Кой си ти, дето събуди с гласа на твоята флейта сърцето ми? Защо намазвам косите си с благоуханна вода в денят, когато безмълвен минаваш край нас? Защо приемам просяците в моя двор, когато по-рано не чувах ни техните песни, ни тяхната жалба?

Приятел на моето сърце те наричам, защото с радост бих настлала пътя ти с дарове от моминското ми руво, а враг, защото ти отне покоя от детските ми дни.

Кой си ти?

По-рано, щом слънцето се скриеше зад планината, аз не смеех да покажа лицето си в тъмнината, а сега мога да бродя самотна в нощта и не се боя от сенките

Приятел на моето сърце, защото всичко бих ти дала; враг, защото бих се скитала бездомна в широкия свят по твоите неспирни стъпки.

Аз бях малка и сънлива. Ти веднъж изсвири на ранина своята песен за слънцето и моето сърце се пробуди. Сега минаваш край нас мълчалив и със замислени очи. Ти не знаеш, че тогава е моят празник. Гълъбите имат най-много зърна, цветята са полети, просяците тихо почиват в широкия ми двор, а мойте грижливо вчесани коси лъщят.

На зная нито името, нито земята, където си роден. И ти не знаещ нищо за сърцато, което тръпне зад тежката порта между тъмните грани на черницата.

Кой си ти, който ме научи да чакам слънцето в ранина?

Кой си ти, който взе дните, после нощите, а сега всички мигове на сърцето, което ти пробуди с песента на твоята флейта?

2. Песента на скиталеца

Аз простих на враговете си, целунах с прощална, братска целувка приятелите си, а лъжците и лицемерите отминах мълком, без да спирам око на тях.

Захвърлих всичко, което беше непотребно труфило в живота ми, а оставих само струните, по които ръката ми събужда припева на моите песни.

С тия тънки струни, изопнати на липовата гусла, аз тръгнах по лъкатушната пътека, чийто край се губи от очите ми. Водачи ще ми бъдат северните съзвездия на моето пеещо сърце.

Боя се от богатството на преситените, защото то прави тягостен живота и помрачава погледа.

Не искам леката звънтяща слава на голословеца, защото тя отминава като сянката на летен облак и изпразва душата.

Не търся силата на победителя, защото тя отдалечава деня за най-славната победа.

Страхувам се от властта на владетеля, защото носи тежък грях.

Възлюбих свободата на просторите, искам да ме лъха ветреца на широките поля, желая да запазя сърцето си волно, за да подарявам неговите песни.

Сега съм богат, защото нямам нищо лишно. Доволен съм, защото простих на враговете, прегърнах приятелите и отминах лицемерните.

Имам тънки струни в ръката си, греещи звезди над мен, пътека извила се в безкрая и едно пеещо сърце, което никому не давам!

3. Розовият храст

В твоята градина имаше храст с нацъфтели рози. Не помня, когато при изгрев, Tе се събуждаха и разтваряха румени устни.

Какво ли им шепнат лъчите? – питах се тогава. Розите не казваха тайната на изгревния час, но когато минавах край тях, в аромата им трептеше приказка за дванадесет царства, които обикаля слънцето.

В аромата на розите, слънцето познах. Неговата любов ухаеше в твоята градина!

4. Пролетта която идва

Сега е зима над света. Дебел, хладен покров лежи над полята, и песните на птиците са замлъкнали.

Ледовете са сковали земята и житното зърно заровено в нея, търпеливо чака звъна на пролетните утрини, за да подаде кълн към слънцето.

Ние ще бъдем будни тогава. Небето над нас ще бъде синьо, а по него ще пътуват облачета, като стадо агънца, поведени от пастир.

По дърветата ще зреят сочни плодове и пеперудите ще пърхат по цветята. Деца ще пеят, а въздухът ще звъни със звънтежа на златокрили пчелици.

Кой вярва сега в тая пролет? Искам да бъда между малцината, които я чакат с обич и копнеж. Искам да бъда между тия, които будни ще дочакат жребците на слънцето, които ще пробудят света с тропота на своите огнени копита.

Ще запее въздухът, водата, земята и огънят. Ще запеят всички сърца и седемте багри на дъгата. Ще си подадат ръце в мен и четирите страни на света,

Небесният Водолей ще ни умие в кристалните си струи и в земните градини ще цъфне голямо бяло цвете.

Сега е зима над света. Ледове са сковали потоците и житното зърно мълчи в недрата на тъжната земя.

Как искам да бъда между тия, които чакат идещата пролет!

Как искам да см буден в часа, когато запаленият светилник на една обич ще събуди света!

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube