ИСУС ОТ НАЗАРЕТ

(Продължение)

Често ще чуете да казват, че християнството е утопия. Така мислят хората с по-ярко подчертано социално чувство и от свое гледище, по особен начин, те са прави. Прави са по две причини: най-напред поради това, че в името на християнството трудно може да организираш някое човешко общество. Християнството няма блестящи, дразнещи възпламенителния и емоционален слой на човека, лозунги. То не действува като активен подбудител към външно дело. То не служи като реактив при енергичния наплив на катаклизмите в човешкия развой. То не е външна революция, а прелом и очарование на духа. Революцията е вътрешна и лична. Втората причина да бъде то отхвърлено и наричано утопия е, че е похабено откъм официалната си страна. Всеки днес изпитва известно смущение, когато трябва да цитира най-великите слова казани в света, защото те са повтаряни само кухо, без пример и без постижения. Зад християнството, като зад параван, са се криели толкова много хищници, които в едната си ръка са държали неговото знаме, а в другата – кинжалът и примката. Хората се боят от тая маска и от думите преситени от една няколко вековна лъжа. Смятат го утопия, защото не го осъзнават като път за възход, който път е необходим за всички времена, при всички общества по всички меридиани. В социалното преустройство на човешкото общество се обръща внимание предимно върху постижения от формален характер, които, обаче, не могат да бъдат дълготрайни, защото им липсва вътрешно осмисляне. Затова добре е да не се говори вече за християнство, тъй като тая дума е лишена отдавна от магическата си сила. Да не се говори е полезно и заради простия факт, че няма християнство, а има само една официална рубрика, в документите наречена вероизповедание, където няколко милиона от населението на земята слагат думата християнин, като конкретизират западно, източно или какво да е друго. И думата Христос е вече демагнетизирана, както и безсъдържателният символ на разпятието – едно най-често, неудачно скулптурно дело, което буди повече съжаление, отколкото приобщаване. Христос стана като някаква наемна ценност и фирма, която прикрепва, като с печат, автентичността на едно дело. При доскорошните, пък и за готвещите се човешки кръвопролития, Христос се вика като нотариус. В името на Христа, гранатите на няколко цивилизовани страни разкъсваха ръцете, главите и дробовете на няколко милиона човеци, чиито майки ги чакаха с премръзнал взор при вратите и се връщаха сами в безнадеждната мрачина на безсънните си нощи. Колко столетия маскираната с христовата мантия човешка жестокост убиваше, палеше и изгаряше по кладите тия, който дръзваха да стават по-близки приятели на Исуса. Ревът на оная зверска и фанатична тълпа под балкона на Римския заместник се чува и в наши дни, заедно с металическия звън, който накара нещастният касиер да се обеси, но тоя вик не смущава покоя и на съвременните негови служители. Утопия е християнството казват и с право, защото няма вече място, където не се лъже в името на Христа. Може би от съвсем други подбуди, но в последно време в Германия се говори за промяна на религията. Колкото и странно да звучи това, мисля, че по-справедливо ще бъде един народ, който смята да се закрепи на географската карта с якия си юмрук, да си избере една езическа религия. Тогава той няма да бъде в противоречие с себе си и няма да носи отговорността, поне външно, на християнските народи, тъй като с това той сам признава, че е трудно и несъвместимо със съществуващото положение да се върви по стъпките на Исуса от Назарет.

От казаното не следва, че християнството е неприложимо. Не, ще се сринат, може би, християнските догми заедно с лъжата, а ще остане да пребъдва пътят на Исуса, когото народите наричат Христос.

Утопия ли е християнството тогава? От гледището на социалното преустройство, наистина, то има вид на утопично учение, но както споменахме и по-горе, то няма място в подобна деятелност, защото над християнството, като масово явление, стои нещо по-велико – християнството като път за вътрешно посвещение в любовта. Над християнството като официална религия, стои блясъкът на словото казано преди две хиляди години и споменът за Един, чиято величава фигура на човешки учител и най-съкровен образ на утеха, ще подирим в някой от съдбоносните мигове на живота си. Когато енергията на рушенето ще стихне и ние, преситени от шума на празнословието, ще подирим опора, тя ще бъде Той – кроткият пастир с бялата ръка. Ние ще го потърсим в неуспехите си. след всяко дело на човешкото преустройство, защото без любовта, безплодна и суха ще остане градината, която сме направили. Ще се срещнем с него в часа, когато ще смислим, че не е възможно нито едно дело без обич, която да оживи студената снага на обществения организъм.

Уверен съм, че тия, които най-малко Го споменават, вършат неговото дело с по-голяма ревност. Има неверници, които обичат света и хората, има пак „рибари", които чакат Неговото тихо приближаване. Има между хората, образували огромна тъмна река, неколцина, които се разкайват, плачат в самота и чезнат по една безименна, чиста правда. Някога, някой ще те приближи с една сияеща доброта в очите си, ще те помилва с коравата си длан и ще извърши едно дело, което преломява окончателно дотогавашния порядък на твоя живот. Ти получаваш вяра в доброто скрито в човешкото сърце. В такъв момент, ти си наблизо до световната обич, в която е разтопен Той – пророкът от Назарет. Ти решиш да го последваш и почваш да падаш, да ставаш. След стъпките ти остава кървавата диря, световните ветрове те бият като пустинни самуми. Отчаянието се надвисва. но оня малък миг на светлина остава в тебе жив и те извежда вън от бурята.

И Исус ще загуби своята иконописна стойност, ще падне като догма и ще се претвори в много образи, както за толстоевия обущар Мартин, който го видял на няколко пъти в образа на детето, бедната жена и който, наивен и добър бедняк, все го чака да прекрачи прага на бедното му бордейче. Без тая всеотдайна обич, няма никакво значение външния култ към Исуса, защото целият трагизъм и цялото величие в човешкия живот е любов. След всеки живот остава една по-голяма или по-малка следа. Каквото и да направи човек през живота си, в края ние го ценим по любовта, която е оставил.

Докато всяка друга звезда има своя блясък върху историческия фон известно време и после се превръща на следа и спомен, учението на Исуса от Назарет и Неговото посвещение в любовта, имат безсмъртие. Исус е всякога при нашето време и лъкатушенията на историческата съдба не могат да го променят. Той расте с цивилизациите, остава над културните придобивки, става все по-голям, сякаш по необходим и колкото външно учението губи от своя езотеричен чар, толкова в дълбините на нашето съзнание образът на Исуса се утвърждава и се разкрива в по-голямо богатство. Никаква необяснима мощ крие тоя безплътен, съвършен образ. Докато всяко нещо се уяснява веднъж, налага се и после замръзва в една статична красота, образът на Исуса непрестанно разкрива у нас все по-голямо и по-драгоценно съдържание. Той се губи в неуловимото, когато се мъчим да го преповторим чрез изкуството, чрез разума или словото. Това не се удава, защото единственият начин за неговото репродуциране е живото дело на обич. Само там ние Го усещаме в Неговата същност и толкова в по-голяма степен, колкото далото е по-истинно, по-широко и всеотдайно. Може би последната черта на неговата духовна прелест се разкрива при великия рядък за нас човеците миг на всеотдаването, когато човек „загубвайки живота си ще го намери". Нашето време е бедно от красотата на това дълбоко разкриване, защото е време на преминаване от един стадий в друг. Земята е натежала от всмуканата кръв, но по нея бяга стихийно тръпката на едно ново раждане. Умовете са възбудени от напрегнатост, желязото е цар на епохата, неговия химн пее сега човешкия род, и Исус е анахронизъм за него. Човеците го чакат да дойде така. както някога са го чакали неговите съвременници. Те са искали един Месия, който ще донесе изобилие, богатство, лесно изпълними закони, един Месия, който ще извади меча на своята мощ, ще стане княз на своя народ и ще го облече в великолепие и слава на победител. Каква страшна изненада, обаче, е било неговото появяване, яхнал скромната ослица и вместо царе и пълководци, той е казал на хората да станат слуги и служители на ближния. Наведе се и уми краката на своите, за да покаже величието на своята смиреност. Той не се скри и не си послужи в критичните моменти с силата на своя дух, а се остави да го приковат, за да страда по човешки.

И друг един въпрос съществува между хората: успее ли Иисус или претърпи крах? Привидно животът на тоя най-велик между първите на човечеството завърши катастрофално. От едно гледище може да се каже, че Той не бе разбран. Нещо повече, Той биде хванат и убит. Неговото дело не се прие от съществуващите тогава порядки. Осъден бе за богохулство, за анархизъм срещу ортодоксалността на своето време. Така е, защото какво повече от неуспех е да бъдеш низвергнат, непризнат и унищожен? Но да се не забравя, че учението на Иисус не бе дадено за своето време, а за всички вкове. То не беше измислено от неговия носител, а беше и е синтез на една вечна, неотминаваща истина, която се осъществява в безкрайния развой. Той сам казва, че „върши волята на своя Отец", като под Отец в тоя случай се проумява вечната и велика премъдрост на света. Само с тия думи Той осигури безсмъртието на своето дело, защото то ще се осъществява и за напред през всички вкове. Той отбеляза крайното съвършенство и посочи любовта като път към него. Кой може да даде по-висок идеал на човека от тоя?

Според нас съществуващите официални религии са паметници на несполучил опит да се направи учението на Иисус популярно. Всъщност, няма лошо в тях, защото и те черпят от съкровищницата на неговото слово, лошото е, че религиозните организации днес най-малко работят с това слово като ценност и потреба на човешката душа, а имат други задачи, чужди на вътрешния смисъл на християнството. Днес може да се говори свободно за официалните религии, но не и за учението на Иисус. Това учение сякаш изобличава черквите издигнати в негово име. То е още в сферата на несбъднатите блянове, неразрешено още като една велика и грандиозна задача, която остава все пак дело на отделната личност, отколкото на масите И когато човек уморен от оглушителния житейски тътнеж подир утеха и отмора, ще се върне назад към себе си и в тишината на своето аз, където не достигат кънтящите стъпки на борбата, ще намери тихо чакащия Пастир.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube