РАЗЛИЧАВАНЕ

Днешното човечество има да разрешава една трудна задача. В разрешаването на тая задача вземат участие всички човеци, всеки според разбирането си. И ако това разрешаване върви бавно, ако то среща известни трудности, причината е, че не всички хора имат ясно съзнание за тази обща задача. Те не могат да излязат из тесния кръг на своя личен живот, на своите лични разбирания, които често идват в стълкновение с разбиранията на природата, сиреч с оня колективен Разум, който направлява общия живот на човечеството и промишлява за него като цяло, свързано с мировото Цяло. И наистина, ако се вгледате в живота на повечето хора, ще видите, колко противоречия ги смущават. Дойдат ли в стълкновение с ония биологични закони, които направляват живота им, те почти винаги хвърлят вината за страданията си върху природата. Те намират, че тя е крива за техните страдания, защото така била направила нещата, защото тя била вложила в тях едни или други желания, едни или други нагони, едни или други влечения. Ако дойдат в стълкновение с обществото, с чисто човешкия ред на нещата, в тях често се заражда съмнение и разочарование от света. У много хора, на които липсва борчески елемент, се явява желанието да се усамотят, да се затворят в себе си, да заживеят за себе си, да станат независими. Но какво се разбира всъщност под независимост? Да бъдеш независим, ще рече да намериш мястото си в общия организъм и да функционираш правилно. Да бъде човек независим, не ще рече да се уедини, да се откъсне от хората, защото, преди всичко, туй е невъзможно - то е равносилно на това да се отдели една клетка от тялото, да се отдели едно листо от дървото. А това означава чисто и просто смърт.

На пръв поглед, това са като че ли дребни въпроси, но всъщност те съставят засега цялото съдържание на човешкия живот. Да намери човек мястото си в света - това е една съществена и не толкова лесна задача. Тя включва в себе си правилното разбиране на себе си и на света - на природата, на хората, които ни заобикалят, и всред които животът ни протича. Тя подразбира едно ясно разграничаване на два порядъка, които се преплитат в човешкия живот – установеният ред на природата и преходния, постоянно променлив човешки ред. Всеки миг човек трябва да знае, кое е божествено, кое човешко. Очевидно, това изисква едно необикновено будно съзнание, едно непрекъснато различаване, една постоянна вътрешна работа, която е тъй чужда на повечето хора, свикнали само механически, пасивно да се нагаждат към външните условия на живота, към външния човешки ред. Тия хора, все едно дали са религиозни или безбожници, чакат „спасението" си отвън, от други. Те чакат то да настъпи чисто автоматично, механически. Те не виждат, че зад постоянните промени, които стават в света - в природата, в човешките общества - сядат мислещи умове, чутки сърца, деятелни воли.

Като става въпрос за този важен процес - разграничаване на природния, божествен ред и човешкия, отделяне на божественото от човешкото, мнозина, може би, ще попитат, как трябва да става това, как може да се достигне едно ясно различаване на тия два вида прояви.

Ще посочим, преди всичко, една психологична мърка. Божествено е онова, което не произвежда в съзнанието на човека никакво раздвояване. Човешкото винаги произвежда раздвоявай е. Божественото не носи никаква скръб, никакво страдание, никакво помрачение. То пази у човека единството на неговото съзнание, неговата светлина, неговия мир, неговата радост, неговата любов.

Човешкото е само по себе си преходно. То постоянно се мени, Разбира се, то не може ла се отхвърли, не може да се унищожи- Ала човек не бива да му придава качествата на божественото, не трябва да го смесва с него. Божественото и човешкото са несъвместими. Страданията на хората произтичат от това, че те искат да ги заместват едно с друго. За да направим ясна мисълта, ще приведем едно просто сравнение. Детето, което се ражда, неговото тяло, е божественото. Пелените, с които майка му го повива. е човешкото. Много пелени ще се скъсат и ще бъдат сменени, но тялото на детето все си остава, макар да расте и да се променя. Ясно е, следователно, че при разпознаването на божествено и човешко не става въпрос да се премахне или унищожи човешкото, а да се съ¬знае ясно и недвусмислено, че то е нещо относително, преходно, което трябва да бъде подчинено на божественото.

На вид това е и просто и ясно. Но кога рече човек да го приложи на дело, ще се натъкне на толкова мъчнотии - и вътрешни и външни - че ще трябва да работи с будно съзнание, непрекъснато, за да достигне това ясно различаване. Да го постигне, без да се раздвоява, без да губи своето равновесие и мир: нито да бяга от „света" - преходното, човешкото, нито да отрече божественото.

При това, не всичко се свършва с различаването. Трябва да се направи най-вече избор, напълно свободен избор. В този свободен избор се явява човекът. Благодарение на своята свобода за избор, която е вложена първично в човека от Бога, той може да избере божественото или човешкото. А в човека е вложена свободата, защото без свобода любовта не може да се прояви у него.

И когато ние говорим за проява на любовта в живота на хората, подразбираме преди всичко, две неща у човека - свобода и воля. Отнеме ли се свободата и волята на човека, той не може да прояви никаква любов, ни божествена, ни човешка. Това е закон. Около тази основна идея на човешкото битие са се въртели всички митове за така нареченото грехопадение, в това число и библейския мит за Адам и Ева. Според библейската легенда, Бог посочил на Адам дървото за познание добро и зло, забранил му да яде от него, ала не поставил пазачи да го вардят. Той, следователно, ограничил донейде свободата на човека, без да му я отнеме, като оставил същевременно напълно свободна неговата воля. Ако Бог бе поставил пазачи, първите хора не щяха да съгрешат, но нямаше да бъдат и свободни. Понеже Любовта не може да се прояви вън от свободата, предпочело се е да сгрешат хората, но да са свободни, отколкото да са праведни, но да нямат свобода. Защото както човек е имал свобода при направянето на греха, така ще има свобода и при възприемането на Любовта. Човек трябва да има свобода, та от свободна воля да приеме Любовта и да я прояви. Само свободната воля може Да бъде проводник на Любовта.

Тъкмо този космичен закон, който сверява свободата и Любовта, остава и до ден днешен най-непонятен за хората. За това и не могат да разберат психологията на мистика, затова не могат да разберат в нейната дълбока същина и жертвата на Христа, великото жертвено тайнство на Голгота.

Около това ядро, обаче, се организира душевният живот на човека, у когото съзнанието се е пробудило, у когото всеки миг става различаване на проявите, които произтичат от двата порядъка - божествен и човешки. И тогава, както той дава свобода на божественото да се прояви у него, така дава свобода и на другите да се прояви го у тях. На тази основа само може да стане истинско опознаване между човек и човека. Ако човек не може да види божественото у своя ближен, ако не може да види у него истината и доброто, той ще му бъде винаги чужд.

Истината и доброто - това е основата за опознаване на душите. Защото когато Любовта и Мъдростта действуват в божествения свят, проявява се и Истината, а заедно с нея и Доброто, като неин полюс. Доброто е външната страна на Истината. Ето защо, Доброто може да се опитва, а Истината не може да се опитва по външен път.

От Истината, обаче, произтича подтикът за жертва и тази жертва се изразява в доброто.

Към този дълбок опит, който ни разкрива тайните на Божествения свят и неговия величествен ред, ни води простото на пръв поглед различаване на божественото от човешкото и волята за подчиняване човешкото на божественото.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube