ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

Ели-Pa и Ариман-Дез

Години наред в царството на Соломон-Ра идваха царски синове от близки и далечни царства, да искат ръката на неговата единствена дъщеря, Адита. За нейната мъдрост и красота се при¬казваше по всичките краища на тяхното царство. Тоя слух прехвърляше границите и като благодатен вятър се носеше по всички съседни страни. Уви! Нито един от тези царски синове не се удо¬стои с това голямо щастие, да вземе най-красивата и най-умната жена на времето. Чакаше ли някого тя? Това знаеха само ония, които можеха да четат бъдещето и които все казваха: „Не е ударил часът". Чакаше царят, чакаше и Адита.

И ето веднъж в тяхното царство дойдоха двама царски синове. Млади князе на две различни царства. Те идеха от две противопо¬ложни страни, носеха скъпи дарове, но целта им беше една и съща - да опитат щастието си, дано се сподобият с нейното благоволение, негли се съгласи тя да последва единия или другия.

Те бяха излезли от границите на своите отечества, окрилени от надеждата, вдъхновени от успеха, не само с натоварени ка¬мили, но над тях се носеше благословията на велики жреци. Всеки поотделно вярваше, че царската дъщеря Адита, него ще последва; такъв е бил пътят на техните съдбини.

Когато пред портите на престолния град те се срещнаха, тъмен облак се извиси над тях. Буря можеше да се вдигне... Кому ще бъде Адита? Кое царство ще бъде удостоено с нейното посещение, кой ще види зората на една невидяна хубост, грейнала в усмивката на едно рядко и лъчезарно създание - Адита, единствената дъщеря на великия Соломон-Ра?! Предстоеше им борба. Това те добре видяха и разбраха. И двамата бяха млади, силни, достойни за Адита. Чия ще бъде победата? Тайна! Това никой не знаеше.

Единият се казваше Ели-Pa, а другият Ариман-Дез. И двамата млади, хубави, стройни, с блестящи очи, умни чела и горда осанка; но така различни! Небето и земята, сякаш, се оглеждаха в тях; красотата на деня и нощта се отразяваше в техния взор. И двамата бяха приети с големи почести. Те бяха изслушани поотделно от младата царкиня. Какво можеше да каже тя? Кому да даде сърцето си? Нейният душевен покой беше смутен. Нейният час беше ударил. Кого да избере ? Те бяха еднакво богати, знатни, млади... Адита трябваше да каже своята дума, да направи своя избор, без да накърни достойнството им, без да наруши взаимните отношения на владетелите. И както винаги, мъдра в своето царско величие, познавайки живота и света, вярна на своя идеал, тя им каза: „Който от двамата излезе по-учен, по-мъдър, той ще бъде моя избраник. За тази цел всеки ще ми покаже своето знание"! Тогава те хвърлиха жребие, кой от двамата да започне пръв да се състезава. Пръв Ели-Pa трябваше да покаже своето знание. И двамата бяха учили в най-прочутите школи, при най-великите учители на времето. Еднакво знаеха и разбираха мъдростта на вековете. Владееха еднакво природните сили, познаваха основните елементи на материята, знаеха законите за нейния строеж, можеха да я видоизменят по своя воля. Можеха да влизат в съ¬знанието на всичко живо от трите царства, можеха да заповядват на стихиите. Ученици на велики школи и знаменити учители, те имаха, какво да покажат пред Адита и да се състезават със своите знания.

Ели-Pa знаеше, какво го чака. Ариман-Дез готов за борба и подвиг, чакаше сигнала на борбата. Адита с трепет очакваше изхода.

Борбата се започна. Ели-Pa можеше да учуди Адита, да блесне пред нея. Неговото знание беше дълбоко като морската шир. Но той добре познаваше своя противник, познаваше го от векове. Борбата требваше да бъде умела и ловка, спокойна и твърда. Борба на два свята, на две царства, на два живота. Требващо да се подберат средствата. Трябваше да се отхвърлят всички ония, които еднакво бяха познати на Ариман-Дез. Трябваше да си служи само с това, което според него беше недопустимо за оня. Прости и мощни истини, внедрени в скрижалите на най-дълбоката същност, предадени като свещени принципи от неговите учители; най-сигурното, най-простото и истинско, но и най-недостъпно за Ариман-Дез. По тоя път ще тръгне той.

– Чрез мълчание, – си каза Ели-Pa – аз ще стигна оня връх, недостъпен за Ариман-Дез. Когато Адита ме види там, тя ще разбере, колко недостъпен и шеметен е той за безкрайното мнозинство.

Мисълта му доби форма, Ели-Pa безшумно се плъзна по зеле¬ната повърхност на морето. Удари с перките и се изгуби между рибите, които на стада плуваха по тихите морски води. Така безо¬пасно беше там... Адита следеше с притаен дъх. И докато проследи незнайните следи на рибите, Ариман-Дез изчезна. Една голяма акула смути спокойния свят на рибите. Те се пръснаха на шир, тя премина между тях и хищно догони една хубава и рядка риба с блестящи люспи и гъвкави движения. Акулата всеки миг се приближаваше. И какво се готвеше да направи тя? Акулите открай вековете знаеха само едно - безпощадно да гълтат. Ели-Pa видя опасността. Готов за нова борба, неговият разум, пробуден в съзнанието на рибата, пресметна всичко.

– Чистота! - си рече той. Още по-шеметен връх за Ариман-Дез. Там не ще ме стигне той.

Плесна за сетен път в солената вода и литна като гълъб в простора. Уви! Ариман-Дез познаваше света на чистотата. Не беше тайна за него, че великите посветени боравеха с тоя най-могъщ фактор, условие за безсмъртие. И в същия миг той излезе на повърхността на морето и литна по следите на гълъба. Полски работници дигнаха глава и видяха един сокол, който до¬гонваше беззащитния гълъб.

Адита следеше. Тя вид усилието на гълъба да се изтръгне от хищните нокти на сокола и докато разбере, какво стана, тайно тя пожела в душата си да се спаси невинният гълъб.

Ели-Pa будуваше. Той видя всичко. Той знаеше, какво го очаква, но и добре виждаше, какво му предстоеше да направи. Непознат и недостъпен е светът, в който мислеше да слиза. Мощно качество, което събаря вековни стени, открива пътя към небето.

– Смирение, - си каза той. Царска мантия на посветените които виждат Лицето на Всевишния. Адита ще види. Това е неговото богатство.

Все по-ниско и по-ниско се спущаше гълъбът, сетни усилия бяха направени и в последния миг една овца се смеси всред планинското стадо на един млад овчар. Ариман-Дез, горд в своята победа за миг се подвоуми. Ели-Pa не беше обикновен противник. И ето, той размисли - неприятелят на овцата беше хищният вълк. Какво по-лесно от това! Нека Адита види неговата ловкост. И в миг нещастната овца, отстранена в планинската пътека, се вид пред неизбежната опасност: към нея идеше вълк. Ели-Pa видя и разбра - несломима беше неговата сила, но трепет обхвана неговото сърце. Колко страшен беше светът на Ариман-Дез. И когато пресметна, какво имаше още да покаже пред Адита, той разбра, че имаше още две неща. След това всичко ще бъде изгубено или спечелено. Най-мощното ще остави най-подир. Нека тогава боговете на Ариман-Дез се смеят, нека Адита тръгне по неговия път. За четвърти път Ели-Pa проговори на себе си и гласът му прозвуча тъжно:

– Доброта! - си рече той.

И в миг се превърна на безобидна птица, чийто тромави дви¬жения я накараха да се сгуши под тръстиката. Кротко и добро създание... Но и тоя път нещастието го дебнеше неумолимо и же¬стоко; и тоя път Ели-Pa беше победен. Ариман-Дез се превърна на лисица. Светът на Ариман-Дез бъше страшен, по-страшен и по-лош, отколкото Ели-Pa си мислеше. Лисицата се готвеше да се хвърли върху птицата. Тогава Ели-Pa опита последното си средство, последното си оръжие, след което за винаги трябваше да се откаже от своята мечта, да се откаже от Адита, чийто лъчезарен блясък и красота се увеличаваха всеки миг.

Предстоеше му последен опит. И той го направи. Прие най-големите страдания, натовари се с тях доброволно и с безкрайна любов и се обрече на тях. Сега трябваше да слезе в недрата на земята, да изгуби всичко, да мине през най-големия огън, да влезе като храна в човешкия свет, да се изгуби, да изчезне за цялото, в цялото.

– Саможертва! - рече той за сетен път и се превърна на малко житно зрънце. Земята майчински го приласка, и то се сгуши в нейната мека гръд.

Но Ариман-Дез не спеше. И той беше решил да иде до край, да опита всичко, но да погуби Ели-Pa, да го изтръгне от лицето на земята, да не съществува, за да спечели Адита, вечната и безстрашна жрица на живота. И ето, той се превърна на кокошка и започна да рови земята, да кълве зрънцето.

Тогава... да, точно тогава стана друго, което беше така неочаквано за Ариман-Дез. Ели-Pa се превърна на човек и, за да спаси Адита от страшна напаст, за да спаси себе си, за да стане верен на своята страна и нейните свещени повеления, той хвана птицата за главата и застана пред Адита. Победата беше негова. Тя беше запечатана с огнени слова. Ариман-Дез безпомощно стоеше пред нозете на Ели-Pa и молеше за милост. Той искаше само едно: да го пуснат в неговата страна.

Бащата на Адита искаше да се накаже Ариман-Дез така, че никога вече да не съществува той по лицето на земята. Адита не позволи. Ариман-Дез трябвало да се пусне на свобода.

Но как, - рече царят; - той ще причини хиляди нещастия, където и да отиде с това знание, с тоя начин на действие и по тоя път, по който върви, път, чийто незнайни следи водят своето начало от най-страшната тъма...

Не, отговори Адита, - той нищо не можа да направи на Ели-Ра. Мълнията на неговия меч никога не ще докосне сърцето на Ели-Ра.

Но Ели-Pa е един.

Дотогава Ариман-Дез ще съществува и ще прави това, което са го научили. Той може да изчезне само тогава, когато всички станат като Ели-Pa.

– Кога? едва чуто каза побелелият владетел.

– Кога?... - бавно и тихо повтори Адита и нейните лазурни очи срещнаха тия на Ели-Pa и на земята се освети един велик съюз...

Век след век, хилядолетия след хилядолетия, синовете на Ели-Pa и Адита се увеличават. Когато те станат толкова много, че населят цялата земя, тогава няма да има място за Ариман-Дез; той сам ще изчезне, ще се изгуби, ще се разтопи, както се топи ледена планина от лъчите на горещото пролетно слънце.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube