ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО

Прелюбодейката

Епизодът за жената, уловена в прелюбодейство, е предаден в евангелието така просто и сбито, че предпочитам да го приведа изцяло, вместо да предавам съдържанието му.

„Исус отиде на Елеонския хълм. А книжниците и фарисеите доведоха при него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред, казаха му:

Учителю, тая жена биде уловена в самото дело на прелюбодейство.

А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. Ти що ще кажеш за нея?

И това казаха, за да го изпитат. та да има за какво да го обвиняват. А Исус се наведе надолу и пишеше с пръст на земята.

Но като постоянствуваха да го питат, той се изправи и рече им: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея".

И пак се наведе надолу и пишеше с пръст на земята.

А те като чуха това, разотидоха се един по един, като почнаха от по-старите, та до последните. И Исус остана сам, и жената, дето си беше, насред.

И когато се изправи, Исус ù рече: „Жено, къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?"

И тя отговори: „Никой Господи. Исус ù рече: „Нито аз те осъждам; иди си и отсега не съгрешавай вече".

Ако книжниците и фарисеите, почтени израилски граждани, вещи познавачи и тълкуватели на Мойсеевия закон, блюстители на правния ред и морала, бяха дошли при Исуса, за да разискват с него един важен социален въпрос, какъвто представя прелюбодейството и проституцията, може би щяхме да имаме един интересен разговор между тях и Исуса, носител на едно ново учение, представител на един друг ред - редът на „Царството Божие". Ала тия люде нахлуват при него като тълпа, настръхнала, настървена. Те влачат като подплашено животно една беззащитна жена, която е подпаднала под ударите на Мойсеевия закон, и искат да изпитат Исуса, да го предизвикат да говори, та да има за какво да го обвиняват, както отбелязва евангелието. Затова ли или с други помисли, но ние виждаме, че Исус не им отговаря нищо, а се навежда надолу и пише с пръст на земята. Какво е писал на земята, ние не знаем. Йоан поне нищо не загатва по това. Да беше станало такова събитие в наши дни, навярно щяхме да имаме най-точни и подробни сведения за него. Защото заедно с книжниците и фарисеите, които в наше време биха били навярно видни правници, социолози и учени, щяха да пристигнат цел рояк журналисти и фоторепортери, които не биха изпуснали и най-малкото движение на Исуса. И ние щяхме да имаме поне на фотографска снимка онова, което великият Учител е написал на земята. За съжаление, обаче, тогава фотографията не е съществувала. Наистина, окултистите твърдят, че и в природата има една жива фотография, че всичко, което става се отпечатва в астралната светлина и че, следователно, може да се види като на филм с най-големи подробности. Ала този род филми са недостъпни за обикновеното зрение и затова ще трябва да се задоволим с кратките думи, които Исус изрича, след настойчивите въпроси на книжниците и фарисеите.

Изправяйки се, той казва: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея". Сигурно в тия думи се крие формулираният на техен език резултат от ония дълбоки изчисления, които Исус е направил, пишейки с пръст по земята. За тия изчисления загатва, за съжаление твърде бегло, Учителят в една своя беседа. Ще предам накъсо осветлението, което той дава върху тия думи. „Христос, казва Учителят, е искал да им каже: Много добре е писал Мойсей, но вие зле сте го разбрали. За да се изправи тая жена по неговия начин вие всички трябва да бъдете светии. Ако сте светии, хвърлете камък отгоре ù! Но ако сте грешници, вие с вашите камъни ще я убиете. А кое е по-добре, да се убие ли тази жена или да се поправи?"

Учителят завършва коментариите си върху думите на Христа с един привиден парадокс: „Христос обърна вниманието на тия хора, че грешници нямат право да убиват грешници, защото са от един еснаф. Само праведните имат това право!"

Какъв магичен ефект са произвели думите на Христа върху обвинителите на жената - прелюбодейка, виждаме от думите на стиха, който гласи: „А те като чуха това, разотидоха се един по един, като почнаха от най-старите, та до последните*. Тия вехтозаветни обвинители не са имали смелостта да направят ни най-малко възражение на Исуса. А навярно те са могли най-красноречиво да защитят със силни аргументи старите постановления на Мойсевия закон. Ако бихме дали един съвременен превод на техните вероятни доводи, бихме могли да си послужим с езика на днешните правници и социолози, заети с разрешаване на парливите въпроси около прелюбодейството и проституцията. Наистина, днес са създадени много по-либерални и човеколюбиви закони, както относно бракоразвода, така и относно трънливия въпрос за „регламентиране на проституцията". Ала тия въпроси си остават по същина все пак неразрешени. Негли затова, защото разрешаването им си остава все още под знака на вехтозаветния Мойсеев закон, който е бил уместен за ония времена, но се оказва напълно негоден в наши дни. Че това е така, показва фактът, дето днес тия въпроси се разглеждат на дълго и широко, по тях премного се пише и говори. В тяхното разглеждане започва да взема живо участие с перо и слово и жената, която от векове е носела най-тежкия товар на закона.

Жената днес, просветена юридически и социологично, задава въпрос на мъжете, които еднички са ковали законите, как трябва да се разглежда от чисто правно гледище проституцията, считана от някои за явление на „женска престъпност" (Ломброзо). Обективният отговор за правната същина на това обществено явление гласи така: „Двустранна сделка за наемане тялото на човека и известно негово поведение за определено време". Щом е сделка и то двустранна, къде е другата страна? Защо „книжниците и фарисеите" не доведоха при Исуса и мъжа, а само жената? Защото всичкият укор, всичкият позор за това безнравствено - според правните и етични възгледи на съвременното общество - явление се стоварва почти изключително върху жената?

Щом всички са съгласни, че от чисто биологично гледище, проституцията е едно нарушение на закона за продължаване и съхранение на рода; че от морално гледище, тя представя пълно обезценяване личността на жената, която се свежда до един предмет за удоволствие; че тя руши основите на брака и семейството; че от чисто здравно гледище се явява разпространител на опасни болести, които разяждат самата сърцевина на живота, носейки израждане на расата; че от правно гледище носи сериозни разстройства на правовия ред, представяйки извор на престъпления, които просто гъмжат всред тази „утайка на обществото"; защо тогава да не се погледне право в лицето това социално зло, да се определят ясно преди всичко вътрешните отговорности на мъжа и жената? Защо да се наказва така тежко почти изключително жената, не само юридически, но и от страна на общественото мнение? Затова ли защото мъжът по може да се укрие, а жената - не? Дали мъжът може по-успешно да се укрие или не, злото си остава зло и за него еднакво са виновни както жената, така и мъжът. До това схващане идват съвременните хора и то намира вече отражение не само в литературата, но и в социалното законодателство. Не поради туй ли, че онова що Христос е писал с пръст на земята - макар и незнайно - е започнало днес да оживява? И наистина, ние го виждаме вече отразено в едно по-широко, по-хуманно и по-справедливо третиране на въпроса. във възгледите на днешните хора прозвучава словото на великия Галилеянин, отправени някога към жената, след разотиване на нейните обвинители: „Къде са ония, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?"

Учителят загатва, че Христос е казал и други думи на тази жена. Те не са записани. Ала в душата ù е станал такъв коренен преврат, че напълно се е изменил нейния път в живота. От две хиляди години тази жена - многократно умножена - ходи по земята, за да оживи със слово и дело онова, що великият Учител написа някога с пръст на земята, и да предаде на своите братя и сестри вътрешния смисъл на ония думи, които той й каза насаме.

И тази жена днес говори, че докато хората не се проникнат напълно от духа на Христовото слово, както тя направи някога, този въпрос ще си остане все неразрешен. „Книжниците и фарисеите", голяма част от които образуват тайната клиентела на „падналите жени", и които нерядко са съучастници на „прелюбодейката", все ще се крият зад постановленията на „Мойсеевия закон". Тя твърди, че докато мъжът не се издигне до онова висше съзнание, чийто носител се явява Христос, и докато жената не достигне нравствената висота на „дева Мария", епизодът на прелюбодейката нескончаемо ще се повтаря.

Дойде ли това съзнание, оживее ли духът на Богочовека в душите на хората, тогава всички „книжници и фарисеи", сиреч всички правни норми и закони ще се разпръснат от само себе си - „от най-старите до последните" - както е казано в евангелието.

Името на жената, уловена в прелюбодейство, не е споменато в евангелието. Сигурно тя не е била така знатна и именита, както друга една нейна посестрима - Мария Магдалина.

Мария Магдалина

Макар да не е споменато това в евангелието, но от само себе си се подразбира, че най-прочутата блудница в Йерусалим по времето на Исуса ще да е била дивна хубавица. Едно от ония редки въплъщения на класичната красота, чиито митологични първообрази ни са дадени в Афродита - Венера или Астарта.

Красива като тях и интелигентна като прочутите хетери на древна Елада. Тъкмо за това, може би, в най-дълбоката книга на гностичната мъдрост, Пистис Софùа, Мария Магдалина е представена - всред кръга избрани ученици, състоящ се от дванадесетте апостоли и още няколко жени, които Христос посвещава след възкресението си, в течение на единадесет години, в тайните на Гнозиса - като най-будна духом, най-прозорлива, обладаваща най-чутка интуиция. Дори на едно място в поменатата книга в устата на Спасителя се влагат следните думи: „Затова по-преди ви казах, че където съм аз, ще бъдат и моите дванадесет посланици в света. Ала Мария Магдалина и Йоан Девственикът ще бъдат по-горе от всички ученици".

Явно е, че колкото силно е било обаянието от красивата външност на Мария Магдалина, от нейната плът, всред хората от света, толкова силно е било обаянието от нея и като душа всред мистиците от християнско време. Нейният образ е увековечен не само в Пистис Софùа, не само в дивната легенда, която след малко ще ви разкажа. Драматичният епизод за нейното отиване при Христа, предаден в 7 глава от евангелието на Лука, е послужил за канава на една или две драми от съвременни драматурзи, озаглавени по името на самата героиня. Тях можете сами да прочетете, а аз ще ви припомня легендата. Според нея. след смъртта на майката Божия, Мария Магдалина, заедно с Марта, Лазар и неколцина други последователи на Христа, били хвърлени от римляните в един полуразрушен кораб, който бил пуснат в морето без кормило и без весла. Въпреки това, обаче, те не погинали, а пристигнали невредими в Марсилия. Тук Лазар станал епископ, Марта основала манастир, а Магдалина се оттеглила в едно пустинно място в ближните планини - пещерата Ла Бом - където се отдала на покаяние, молитва и отшелнически подвизи В туй отшелие тя прекарала толкова години, колкото години прекарала в света в разпътен живот и удоволствия. Легендата разказва, че онова място от челото ù, което Христос докоснал с ръка и до днес личи върху мъртвата ù глава - свежо, непокътнато от тлението на смъртта. А разкошната ù, златисто-руса коса, с която тя е бърсала нозете на Христа и до ден днешен не е окапала. Тя е запазила и досега живия си блясък. Това се е запазило, според легендата, нетленно и след смъртта от нейното тяло, а душата ù, пак според легендата, е била отнесена от ангели в небето.

Да се спрем сега за миг върху самия, изпълнен наистина с рядък драматизъм, епизод за отиването на Мария Магдалина при Христа, така както е предаден в евангелието на Лука.

На угощението, което видният фарисей Симон дава на Христа, идва съвсем безцеремонно, без покана, без да мари ни обичаи ни обществено мнение, една от най-големите грешници на Йерусалим, блудницата Мария Магдалина. Идва, носейки алабастърен съд с миро, и смело, дръзновено - Симон би казал безочливо - пада пред нозете на Христа, като започва да ги облива със сълзи, да ги бърше с косата си, да ги целува и да ги помазва с миро - прашните нозе на Христа, обути само в едни леки сандали. За фарисея Симон и за другите присъствуващи, това е било цял скандал. Как смее тази грешница да се докосва до тоя свят човек, па да целува и нозете му с грешните си уста? В душата на Симона тутакси плъзва съмнение. „Тоя, ако беше пророк, помислюва си той, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до него".

Да, но тази жена не иска да знае ни Симона, ни останалите гости. Нейната душа, цяла отправена към Христа, се отдава на едно непринудено излияние, подобно извор, който блика, подобно цвят, който се разцъфва и разнася надалеч своя аромат. Ала ако зърнеше в този миг негодуващото лице на Симона, тя би могла да му отправи думите, които неведнъж са минавали негли през ума ù в минути на тъжен размисъл:

„Ти ли ще ме презираш, Симоне? Не си ли ти един от ония почтени люде, тачен от хората зарад богатството ти и високото ти обществено положение, считан за безупречен съпруг и баща, за високо нравствен човек, който неведнъж си идвал скритом при мене, падналата, презряна жена, блудницата? Не съм ли те виждала да се върдаляш при нозете ми, снел и маска и мантия, да ги прегръщаш с треперливи от страст ръце и да ги целуваш със сластни устни? Ти си изпросвал ласките ми със скъпи дарове, които си ми поднасял с треперлива ръка. За какво негодуваш? Затова ли че съм коленичила при нозете на този свят човек, при нозете на Човека, на Сина Божи и ги обсипвам с целувки? А ти не си ли коленичил пред мен и не си ли обсипвал тялото ми с целувки? При това ти си правил това тайно, в тъмно, а аз го правя наяве, при пълна светлина.

Ти се съмняваш в Пророка и се питаш, не знае ли той, коя съм. Казвам ти, че той знае, коя съм, защото познава душата ми, а ти, който си мислиш, че ме знаеш, всъщност никога не си ме познавал, защото си търсил в мене само плътта. И нима аз някога съм проявила душата си пред тебе, за да ме познаеш? Каквото си търсил при мене, това съм ти давал. И аз така те познавах : като едно животно, гладно и жадно, което идва да насити за миг глада и жаждата си, за да заспи наново. Нима ти не беше спящ, когато са изхлузваше гузно из моите покои, турил отново своята маска на благочестие и благонравие, наметнал своята почтена мантия, потулваща в многобройните си гънки хиляди мънички тайни? Знам, че вън пред хората ти ще издигнеш глас на възмущение против жените, които прелюбодействуват, ще произнесеш с тържествен глас строгата присъда на Мойсеевия закон - „такива с камъни да се убиват" - и със спокойна съвест пръв ще хвърлиш камък върху „грешницата". И щеше дълго време да постъпваш така, ако не беше чул думите на великия Учител: „Който от вас се смята за безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея", и ако той не бе събудил съзнанието ти с притчата за двамата длъжника и със следните откровени думи: „Видиш ли тая жена? Влязох в къщата ти, а ти вода за нозете ми не даде; а тя със сълзи обля нозете ми и с косата си ги изтри. Ти целувка ми не даде, а тя не е престанала да целува нозете ми. Ти с масло не помаза главата ми, а тя с миро помаза нозете ми. Затова ти казвам, прощават ù се многото грехове, защото тя много възлюби".

Мария Магдалина - това е душата на човека, красива, божествена сама по себе си, която блуждае като комета в лабиринта на материалния свят. Симоновци се наслаждават от чара на нейната красота, от обилието на нейния живот, от соковете на нейната младост, ала неспособни да я разберат, те искат да я ограничат в изкуствените рамки на външния, човешки закон. Напразно, тя разрушава всички изкуствени норми, всички изкуствени прегради, нарушава целия им обществен ред и става блудница - „асоциален тип". Докато намери своето Слънце, своя космичен център и тръгне по истинската си орбита. Защото никакви Симоновци, с всичкия им морал, с всичкия им правов ред, с всичките им закони, не могат да издигнат жената, да я ,,спасят". Спасението не е призвание на обикновения човек, то е функция на космичното съзнание, чийто носител се явява Христос.

Мария Магдалина намира Христа - душата на човека, която търси любовта през хиляди блуждания, намира своя център. Каква е дълбоката символика на нейното коленичене при нозете на Христа, на нейните сълзи, на нейните целувки, ще намерите това в беседата на Учителя „Целование ми не даде" (IV серия беседи), където е дадено най-дълбокото и най-оригинално обяснение на целувката, което аз познавам.

Г.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube