ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО

В Евангелието - подразбирам четирите евангелия - се срещат нерядко образи на жени. Едни от тия образи са очертани по-подробно, други са нахвърлени бегло, с по две-три линии, а трети са просто споменати - те се губят зад едно име, което на повечето хора нищо не казва. Вземете, например, следния стих от благовестието на Йоана (гл. 19, стих 25): „А при кръста на Исуса стояха майка му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина". Ето ви три образа. Първият, образът на майката Исусова, наречена Богородица, която е станала средоточие на цял религиозен култ, е познат и на децата. Мария Магдалина, героиня на един шумен епизод, отбелязан в Евангелието, също събужда жив образ. Но Мария Клеопова, която се мярва един единствен път в Евангелието в една от най-трагичните картини, нарисувана с гениална простота в един единствен стих, кой от нас знае, каква и що е била? Нима тя е само една кабалистична величина, нежна да допълни числото три в езотеричната тройка от „Марии", застанали в подножието на кръста, на който е бил разпнат Богочовека? Напразно ще търсите исторични документи, за да проверите съществувала ли е действително Мария Клеопова, за която ни е дадено само едно едничко указание - че е била сестра на майката Исусова. Напразно ще търсите исторични документи и за да проверите, действително ли тези три жени са стояли при кръста на Исуса. Защото - пита умът - тази тройка от Марии, застанала под кръста, не е ли една символична картина, оживяла във въображението на евангелиста, съзерцаващ действителността езотерично? Оставете засега тези въпроси, оставете на страна и историята, и кабалата, и езотериката, и окултната символика и слезте в дълбочината на сърцето си. Там ще почувствувате да трепти като живо чувство незнайната Мария Клеопова - чувството на една дълбоко религиозна душа, на една проста, но безгранична вяра, на едно безмълвно обожание, което се е изливало само в едно - предано слугуване на Учителя от Назарет. Какво е ставало в душата на Мария Клеопова при кръста, това е тайна, която се е разкривала навън можа би чрез два реда сълзи и чрез топлата прегръдка, в която е държала майката Исусова - прегръдка на сестра, прегръдка и на майка, познаваща трепетите на всички човешки радости и скърби, които изживява едно майчинско сърце.

Исках поне с няколко думи да оживя образа на тази незнайна жена, отбелязана в Евангелието сякаш мимоходом, само с едно име. Ала това е символичното име на онова множество от любящи, предани жени, които извършват безмълвно и тихо своето жертвоприношение в живота. Мария Клеопова е негли една от ония жени, за които в Евангелието се отбелязва кратко, че следвали Учителя, слугували му, след като пожертвували напълно имота си за общи нужди.

В страниците на списанието аз ще се постарая да оживя всички образи на жени, които се срещат в Евангелието - от образа на Дева Мария - Богородица, издигната до божество от един религиозен култ, до образа на оная безименна вдовица, която пуска в касата на храма своите две лепти - „всичко, което имаше", както отбелязва Христос, от чието ясновидско око не отбягнал този дълбоко затрогващ жест.

ЕЛИСАВЕТА - МАЙКА НА ПРЕДТЕЧАТА

Образът на Елисавета ни е даден в първата глава на евангелието от Лука - оня евангелист, който е писал в чисто римски стил: спокойно, подробно, последователно.

Елисавета - казва ни се - е жена на един свещеник от Авиевия отряд, на име Захария. Сама тя е от свещенически род - потомка Ааронова. Евангелистът свидетелствува, че „те и двамата били праведни пред Бога, като ходели безпорочно във всичките Господни заповеди и наредби". Имаме, значи, един чисто религиозен тип, който върви по пътя на вярата. А тоя тип жени, минали през формите на един сложен религиозен култ, на една строга вехто-заветна обредност, се отличават с рядка дисциплина на чувствата. Не е ли ясно, че само такава жена можеше да бъде майка на Предтечата, този велик атлет на духовния подвиг?

Евангелистът по-нататък повествува, че Захарий и Елисавета нямали чедо, „понеже Елисавета била неплодна, а и двамата били в напреднала възраст".

Ето ви трагедията на този дом и, най-вече, интимната трагедия на тази благочестива, дълбоковерующа жена.

Въпреки своята праведност, въпреки своето благочестие, въпреки строгото изпълнение на „всички Господни заповеди и наредби", сиреч на „Закона", тя надхвърля пределната възраст на майчинството, установена от един неумолим биологичен закон, без да стане майка. Не е необходимо да се връщаме хилядолетия назад, в предхристиянско време, за да разберем, какво жестоко изпитание е било това за една жена. Защото и до ден днешен, не само в дълбоките народни слоеве, а и в културните среди, все още се смята, че най-високото и негли едничко призвание на жената, е да бъде съпруга и майка. В древността, когато положението на жената е било още по-тежко, когато тя е била обвързана с хиляди вериги, когато на хората и през ум не им е минавало, че жената може да има и по-друга културна и обществена мисия, освен чисто биологичната, бездетството за нея е било едва ли не проклятие.

Елисавета, бъдещата майка на Предтечата, на един гениален човек, е била удостоена с високата привилегия да мине през това жестоко изпитание на нейната вяра. На същото изпитание са били подложени и други майки от патриархалните времена на Израилския народ, призвани да родят велики синове. Не ви ли се мърка зад Елисавета образът на Сара, жената Авраамова? И в нейния живот се е разиграла същата трагедия - и тя прехверля пределната възраст на майчинството, без да роди чадо Аврааму. Това е било изпитание и за Авраама, великият патриарх на вярата, духовният отец на всички верующи. Той е имал, наистина, син от Агар, „робинята Сарина", ала този му син не е могъл да бъде носител на неговото духовно наследство. Липсвала е субстанцията на Сара, интимно свързана с духовната същина на Авраама. Ето защо, когато на старини - Авраам е бил, според Писанието, на 100 години, а Сара на деветдесет, когато им се ражда син Исаак - последният става пълен наследник на всичко Авраамово, призван продължител на рода и на неговата историческа мисия.

Елисавета върви по Сарина линия. По Сарина линия е вървяла и Ревека, жената Исаакова. И тя дълго време не е имала деца, докато най-после ражда Исав и Яков. По Сарина линия върви и Рахил, възлюбената жена на Яков, която е имала рядкото изпитание да гледа как плодовитата ù сестра Лия - първата жена на Яков – макар и нелюбима, му ражда син след син. Чак по-късно тя ражда Йосиф, „избраният измежду братята" и Бениамин, вторият любимец на Яков и негова утеха след загубата на Йосиф.

Разглеждайки този тип жена, свързан полярно с мъж от типа „Авраам", сиреч, с мъж, който върви по линията Авраамова, ние се натъкваме, от една страна, на една от най-дълбоките проблеми в психологията на вярата, а от друга - на проблемът за раждането на висшето, гениалното. Тези две проблеми вървят впрочем успоредно.

Вижте: Елисавета, подобно Сара, ражда син на старини, след като е преминала така наречената в наши дни климактерична възраст на жената, когато природата слага край на способността ù да ражда. Тук свършва за жената нейната биологична мисия. Ала както със Сара, така и с Елисавета става чудо - те раждат и след тази пределна възраст. При това, раждането, както на Исаак, така и на Йоан Кръстителя, се предвестява от „ангели", същества, обитаващи в една невидима за човека сфера. Тук е същината на познанието чрез вяра. Верующата Елисавета очакваше „чадо", сир. плод от своя живот и опит в оня обикновен, „природноустановен", „естествен" цикъл от явления, общ за всички същества на земята - цикъл, който е символизиран в случая с оня биологичен лунен цикъл на периодите, през които става зачеването у една жена. Но опитът на вярата не принадлежи към нисшия „лунен цикъл", той принадлежи към „свръхестествения свят", към света, от който иде? Архангел Гавраил - лунният гений, според кабалистите. Арахангел Гавраил - геният на Луната, нейната разумна същина, идейната есенция на тази сфера - следва в слизането си друг ритъм, не периодитета на обикновения лунен цикъл. Всъщност той е определил последния. Защото е властен да го определя, както е властен и да отваря пътя за въплъщаване на напреднали, гениални души, които идват на земята по друг закон, не с месечния лунен поток от души-ембриони.

Затова верующите са подложени на изпитанието да чакат. Истинският им опит - опит на вярата - произтича не от емпиричния свят на сетивата, а от сферата на интуицията, на пророческото прозрение.

Не съзрява така бързо един плод на вярата, на религиозния опит, както някои могат си помисли. Деца от „Лия", в която лунният цикъл е функционирал нормално и лунният ток е текъл непрекъснато и изобилно, може да има много. Но Сари, Ревеки, Рахилини, Елисавети не раждат по много деца. Едно, две - малко по количество, но ценни по качество. Тук се докосваме до втория проблем - проблема за раждане на висшето (гениалното).

Накъдето и да хвърлим поглед в органическия свят, ще видим, че нисшите растителни и животински видове са много по-плодовити от висшите. Вземете, запример, една круша дивачка. Тя често е така отрупана с плод, че клоните ù просто се чекнат от непосилната тежест. Напротив, круши, които дават благороден плод, рядко са отрупани с преизобилна рожба. Отбелязвам, чрез този бегъл пример, един процес, който намира богато потвърждение във фактите. Колкото е по-нисш един вид, толкова по е силен у него инстинктът за размножаване, дори толкова силен, че често стига до алчност за завладяване на цялата земя. Тук, именно, се явява благодатната роля на смъртта. Ако не беше тя да подържа равновесието между живите същества на земята, последната отдавна би се задушила от тъмната гмеж растения и животни. Вижте, каква безутешна картина на земята ни рисува един писател, ако на нея престанеше да действува смъртта. Като изхожда от геометричната прогресия, по каквато става размножаването, той прави следните изчисления.

Ако на земята имаше дори само едно растение, което да заема не повече от 1/10 квадратен метър площ, то за него скоро цялата земна суша щеше да стане тясна. И наистина, ако това растение дава на година само по 50 семена - нещо незначително, като се има пред вид, че много растения дават по хиляди семена - след 9 години потомството му ще покрие гъсто цялата земна повърхност, която възлиза кръгло на около 50 милиона квадратни мили. Обикновената муха, която се размножава много бързо - ако не съществуваше смъртта - в течение на една година би дала потомство от 20 милиона. А за пет годени последното би възлязло на страхотната цифра 32х1035, т.е. едно число с 37 цифри. Така е и с паяците. Една двойка паяци би покрила за късо време земята с паяци, да не унищожаваше смъртта 99 на сто от яйцата им. А листната въшка се размножава така бързо, че само за 10 дни това леко, ефирно същество би образувало планини от листни въшки, чието тегло би се равнявало на теглото на един билион хора! Ако смъртта не унищожаваше всяка година около ¾ от всички птици, то всяка двойка птици след 15-20 години би дала милиони екземпляри. Същото, дори в по-голяма степен. важи и за рибите, които снасят с хиляди и милиони яйца (хайвер). Дори бозайниците, които дават по-малочислено потомство, за късо време биха се размножили толкова, че биха завладели всецяло земята. Да не беше смъртта, която покосява безпощадно тия алчни за размножаване същества, за няколко десетилетия само цялата земна повърхност би се покрила с непроходими дебри от растения, които ще гъмжат от милиарди какви ли не животни, изяждайки се яростно едно друго. Океаните ще станат като пихтия от многото риба, а въздухът ще стане непрогледен от птици и насекоми.

Що се отнася до човека, изчислението според прогресията на размножаването показва, че след 380 години (като се приеме средна раждаемост на населението 3,5 на сто), земята би се изпълнила гъсто с хора - като класове на нива - от полюс до полюс. Такава напаст очаква земята, ако не съществуваше смъртта.

Хората, както и другите същества, се размножават така много, защото имат множество и ненаситни желания. Ала не е необходимо само да се раждат много желания - желанията трябва и да се култивират. Можеш да желаеш да станеш учен, музикант, поет, какво ли не, но спреш ли се да осъществиш, да култивираш едно желание, да го отгледаш със соковете на своя живот, тогава ти няма да раждаш много и да захвърляш роденото, както рибата захвърля своя хайвер.

В образа на Елисавета, която върви по линията на Сара, ние имаме тип на жена, която, минала през суровата дисциплина на религиозния опит, облагородила сърцето си чрез изпитанията на вярата, достига високото положение да стане избраница - майка на един пророк, на един гениален човек, за когото Роденият от Девата свидетелствува, че няма по-голям от него, роден от жена.

Г.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube