ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО

ДЕВА МАРИЯ

Първото събитие, в което се явява пред нас Дева Мария е така необикновено, че ако си послужим с религиозен език, трябва да го наречем чудо, а ако употребим езика на съвременната наука, ще трябва да го наречем, ако не суеверие, то поне мит, иносказание, В евангелието, обаче - и в това на Матея и в това на Лука - туй събитие е разказано с такава гениална простота, така естествено и непринудено, сякаш се отнася за нещо съвсем обикновено, съвсем в реда на нещата. И ако разказът за това събитие действува така убедително, то е може би затова, защото изхожда от човеци, които живеят с вярата, убеждението и опита, че „за Бога няма нищо невъзможно" - заключителни думи на архангел Гавриил към Дева Мария.

Ала да припомним това събитие, според по-подробната версия на Лука. В шестия месец от зачеването на Йоан Предтеча, архангел Гавриил бива изпратен в Галилейския град Назарет при една девица, на име Мария, която била сгодена за Йосиф от Давидовия дом. И той ù благовести, че тя, още като девица ще зачене и ще роди син, който ще се нарече Син Божи. И когато Мария, в девическата си невинност недоумява, как ще стане това, когато не познава мъж, той ù разкрива, че „Светият Дух ще дойде върху нея и силата на Всевишния ще я осени". След като ù припомня за нейната сродница Елисавета, че и тя в старините си е заченала син, за да укрепи окончателно вярата ù, заключава с думите: „Защото за Бога няма нищо невъзможно". Тогава Мария изказва следните думи, които така добре изразяват нейното душевно състояние: „Ето Господнята слугиня. Нека ми бъде, според както си казал" Това са думи на смирение, на чистота, на преданост, на пълна готовност за служение. В тях няма ни сянка от скептицизма на Захария, комуто пак архангел Гавриил възвестява зачеването на Йоан, ни сянка от старческото съмнение на Сара, която, след като е подслушала иззад шатъра думите на високите гости, предричащи Аврааму, че Сара ще му роди син, скептично се усмихва. Вие си спомняте, какъв смут настъпи у нея, когато високият гост, за когото после узнаваме, че бил ангел, я запитва, защо се усмихва така недоверчиво. Смут, от който Сара се опитва да се освободи чрез лъжа. „Не се усмихнах", оправдава се тя. Това са моменти особено характерни за очертаване психологията на старозаветната жена, на която Сара се явява патриархален прототип. Преживяла много разочарования, погребала много покрусени надежди, в душата ù остава горчивата утайка на старческо съмнение. И тази душевна горчилка избива на устните ù в онази скептична усмивка, с която посреща думите на ангела. У Авраам вярата действува по-силно и по-чисто. Той сполучливо издържава нейните тежки изпити. У Захария също се явява Сариния скептицизъм. И като „наказание" за неговото усъмняване, той онемява. Вътрешният смисъл на този символ е следният: когато умът – „Захария" - възприеме една идея, произтичаща от една по-висока сфера, символизирана чрез архангел Гавриил, той трябва да млъкне. Трябва да престане да я чопли, да я анализира, да иска да я сведе към познатите понятия, към обикновените логични разсъждения. Ето защо Захарий, онемял, не може да извършва обредите в храма. Служенето в храма с неговите обреди - това е оперирането на ума в областта на догматичната мисъл, по отъпканите пътища на обикновената логика, по ония пътища и методи - „обреди" - и с оня научен инструментарий, чрез който интелектът единствено може да черпи знания. Цялата научна и философска дейност на ума в „храма" е свързана с „обреди". „Захарий" – интелектът - трябваше да онемее, след като узнава „името" на сина си. Той предава зародишът на тази идея, на която знае само „името", сиреч познава я само по форма, а не и по съдържание, на Елисавета - сърцето, живота, за да я зачене, да даде плът и кръв. да я изпълни със съдържание. И когато тази отвлечена отпървом идея, не принадлежаща на оня кръг идеи, които са свързани със „служенето в храма", не принадлежаща, следователно, към „лунния цикъл", за който бе дума в статията за Елисавета, се въплъщава, когато се ражда „детето", неговата майка, която го познава вътрешно, защото го е носила в утробата си, му дава по интуиция същото име, което и бащата е получил по откровение. То не може да носи името „Захария", както предлагат „съседите и роднините", изразители на родовите идеи и родовия дух, защото Иоан Кръстител не идва от оня род, от който Захария е дошъл, а от една друга, по-висока сфера. С други думи, новото, висшето, гениалното не може да се сведе към познатите понятия - „имена", пазени така ревниво от традицията, от родовия опит - от „съседи и роднини".

Отбелязвам тия тънки подробности, едно, за да изтъкна някои особености на трансцендентния опит и второ, за да може на фона на тия идеални от старозаветно гледище люде, „благочестиви и праведни", изпълняващи всички постановления на закона, да изпъкне по-ярко идеалният образ на новозаветната жена, който ни е даден в Дева Мария.

Ясно е, че ако Елисавета, завършек на една дълга родословна линия, водеща началото си от Сара, можеше да роди на старини, като зрял и най-висш плод на старозаветната култура Предтечата, тя не можеше да стане майка на дълго очаквалия Месия -Христос. Майка на Спасителя можеше да бъде само „Дева Мария" - чистата, девствена материя, която крие в себе си елексира на новия живот. Елисавета, това е вечерно небе, озарено от един величествен залез - Йоан. Затова последният казва за себе си и за Христа: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам". Това ще рече: редуциране в семе - в Сатурновата сфера - на едно растение, минало всички фази на органическия цикъл: цъфтеж, връзване плод, узряване. Дева Мария - това е девствената зора, от която се ражда слънцето - Христос. Това е пъпката на цветеца, който се явява в ранна пролет,

Ако съпоставим сега Елисавета и Мария, за които в евангелието на Лука е вмъкната една интересна подробност - че били сродници - ще имаме следното:

Елисавета ражда на старини, когато са затихнали желанията и страстите на пръвните младини, както и амбициите на зрялата възраст. Сърцето ù е затихнало, чувствата улегнали, умът избистрен. Ала това е спокойствието на покритата със сняг земя, чистотата на снега, прозрачността на студения въздух. Тя ражда, ако мога да си позволя този парадокс, в неповолното целомъдрие на старостта. Дева Мария, напротив, ражда в своята девствена младост в ранните зори на своя живот, когато се е намирала в състояние на неопетнена чистота. Това не е чистотата на снега, а чистотата на изворната вода, на жизнения елексир, чистотата и девствеността на пролетните пъпки, от които ще се разпукнат бъдещите цветове. Това е чистотата на росните капки, а не чистотата на избистрената в съд вода, на чието дъно са паднали всички утайки. В девствената материя, в която няма нищо старо, никакви органически остатъци, не може да става ферментация, както в онази материя, в която се е разтопила торта на толкова измрели организми. И затова, ако в душата на една Сара, на един Захария, на една Елисавета можеше да стане ферментацията на съмнението, в душата на Дева Мария такава не става. Ще кажат някои, че и у нея се заражда страх и смут, когато ù се явява архангел Гавриил, че и в нея се поражда недоумение, как ще роди син, когато не е познала мъж. Ала това е колебанието на нежната лилия, чието стъбло е било разлюляно от силен вятър. Това е трепет на цветец, на който кацва пеперуда или бива докоснат от крилете на славей. И нейното недоумение е недоумението на чистата душа, която още не познава света, а не съмнението и скептицизмът на стария човек, който има вече установени възгледи за нещата, който си мисли, че всичко разбира, че отдавна е преодолял наивния оптимизъм на младостта. Наистина, и тя се уплашва, както е отбелязано в евангелието, при вида на мощния архангел, както се уплашва и Захария, както са изпитвали страх и трепет и всички пророци, които свидетелствуват, че им са се явявали ангели. Ала все пак тя е имала душевната сила да стои лице с лице пред едно неземно същество и, най-вече, имала е високата привилегия да получи непосредствено от него вест за своята висока мисия. Никоя от жените на Стария Завет не е била удостоявана с такава чест. Наистина, Сара е видела през пролуките на шатъра ангелите, но те са имали твърде земен вид. При това на Авраам, а не ней съобщават те вестта. Посредством него получава тя вестта, посредством него тя зачева и добива син. Елисавета също не се удостоява да получи направо високото посещение на ангела. Той се явява на Захария, чрез когото Елисавета зачева. Едничка Мария, девата, може направо да се сношава с ангели, едничка тя зачева не чрез мъж, а чрез „Духа Свети". Ето привилегията на девата, ето възможността на човешката душа, която достига да прояви в земния си живот състоянието на девата. Аз няма да се впущам да разкривам окултния смисъл, който се крие в тия подробности. Посочвам ги само, за да наведа на размисъл ония, които обичат да се вдълбочават в подобни проблеми.

В интересната връзка, в която Лука е поставил Дева Мария и Елисавета, ще отбележа само един момент, за да изтъкна още веднъж дълбоките тайни, които се крият зад символиката на този толкова прост разказ. Казва се, че Мария, след явяването на архангел Гаррил, което станало на шестия месец от зачеването на Йоана, посетила Елисавета, за да я поздрави. Щом Елисавета чула Марииния поздрав, младенецът заиграл в утробата ù. Изпълнена със светия Дух, Елисавета се обръща към Мария със следните думи: „Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба! От какво ми е тази чест, да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, ето, щом стигна гласа на твоя поздрав до ушите ми, младенецът заигра радостно в утробата ми".

Като обръщам внимание на великото майсторство на евангелиста, чрез най-прости наглед символи, да отбелязва по най-краткия възможен начин велики културни движения, даващи отпечатък на цели епохи, да покаже техния генезис, интимната им връзка и приемственост, културно-историческият им смисъл, ще разкрия без всякакви по-нататъшни тълкувания, вътрешното съдържание на горните стихове. Дълго време преди раждането на Христа, означено езотерично с „три месеца преди раждането на Предтечата" - ония души, чиято колективна душа е символизирана чрез Елисавета, майка на Предтечата, са доловили интуитивно, че очакваният Месия, новата епоха, ще дойде. Това заиграване на младенеца в утробата на Елисавета от поздрава на Мария е израз на цялото онова месианско движение, което предхожда раждането на Христа, възвестяването на неговото учение. Самият предхристиянски месианизъм се развива под знака на Предтечата и представя една подготовка на човечеството за идването на Христа.

В разгледаните по-горе пасажи от евангелието, дето се явява Дева Мария, ние имаме работа с един колкото реален, толкова и митологичен образ. Девата все още сякаш е митологично същество за съзнанието на човека. Но в Мария са съчетани два образа: образа на Девата, която е способна на „безпорочно зачатие" от Свети Дух, която ражда „Божия Син" и образът на майката - жена на Йосиф. Още като дева, тя е сгодена за Йосиф. Съществува, значи, една връзка на Мария майката, с един земен мъж.

Ясно е, следователно, че в новозаветната жена тия два образа се сливат. Двете естества - на девата и жената-майка - все още са свързани. Те не са още напълно диференцирани. И християнската култура, една от съществените задачи на която е било повдигането на жената, се е развила под знака на този двойствен, не диференциран тип на жената, в който все още действува предимно второто естество на Мария - майката, жената на Йосиф. И затова най-високото схващане за жената, до което съвременните хора са се издигнали, все още си остава майката. По-висока форма на проява на женското начало хората не познават и не признават. В цялата съвременна литература до пресита се повтаря догмата за едничкото и изключително предназначение на жената като майка, като жрица на семейството, като пазителка на рода и на традицията. Идеята за девата, която бе проектирана чрез образа на Дева Мария в съзнанието на хората, си остава като че ли все още безсъдържателна форма, митичен образ. Наистина, в наши дни започва да се очертава един социален тип жена, която се стреми да излезе из тесните граници на семейното огнище, за да се прояви с по-широк размах в обществения живот. Но и на този тип жени е чужд идеалът на девата. Би могло все пак да се каже, че тази идея не е била съвсем пренебрегната. В течение на християнската култура са правени, макар и слаби опити, за нейното въплъщаване в каква-годе форма. Тук имаме пред вид създаването през средните векове, под покровителството на църквата, на девическите монастири, където все пак се е култивирала тази идея. Но слабите резултати, получени от тия опити, показват, че идеята за девата не може да вирее под сянката на църквата и на обикновената религия.

Ето защо, с пълно право може да се каже, че идеята за девата е една идея на бъдещата култура. В бъдеще ще имаме един напълно диференциран тип на дева, която не ще има нужда да се омъжва за „Йосифовци". Към този тип трябва да се стреми новата жена. Той ще бъде истинската нова Ева, Ева на бъдещето. Дотогава, каквото и да прави жената, колкото и да се бори за права, за еманципация - докато тя си остава обикновена жена и майка - все ще бъде робиня на условията. И онази свобода, за която мечтае, ще бъде само една cянкa на истинската свобода.

Как се очертава образът на Девата, на новата Ева, в словото на Учителя - това ще покажем други път.

Ако искаме да закръглим образа на Дева Мария, както той се явява в евангелието, ще трябва да разгледаме останалите пасажи, в които се говори за нея. Те ни разкриват по-скоро изпитанията на майката Исусова. Не беше ли изпит за девицата зачеването от „Дух Свети" и не поиска ли най-напред „праведният Йосиф" да я напусне за това? Трябваше ангел насъне да му се яви, за да му изясни, как стои работата. Друго изпитание за младата майка е била жестоката замисъл на Ирод да убие детето - бъдещия „цар Израилев". Това е предизвикало бягството в Египет. Приемете всички тия неща за факти и се поставете в положението на Мария - вие ще разберете всички ония трепети, тревоги и страхове, които младата майка е преживяла, докле опази своята крехка рожба. Не е лесно да се отхрани и съхрани в този свят на толкова враждебни сили «детето на девата" - сина Божи. А по-после, когато Исус поема своя труден път на Месия - път, по който има указания в евангелието, че Майка му го е следвала - колко тежки изпитания, незнайни за нас, ще да е претърпяла майката Исусова. А, може би, и много от думите на сина ù, неразбираеми за нея, поради тяхната широта и универсалност, неведнъж са пронизвали като с меч майчиното ù сърце. Спомнете си оня момент, когато съобщават на Исус, че майка му и братята му го чакат вън. „Който изпълнява волята на моя Отец, който е на небесата, той ми е брат и сестра и майка". Кой знае, дали тия силни думи, а и много подобни тям, не са издълбали дълбока пропаст между сина и майката - жена на Йосиф, носителка, като такава, на едно по-ограничено съзнание. А преследванията на Исуса, неговият изпълнен с борби живот и най-сетне трагедията на разпятието? Оставам на вас да се вживеете във всички тия моменти от живота на майката Исусова, които ни разкриват не вече нейния полуреален, полумитичен образ, както бе в начало, а близкия нам, чисто човешки образ на жена и майка.

Така се очертава пред нашия вътрешен поглед образът на Дева Мария, идеалната новозаветна жена, в която живеят все още тясно свързани девата и жената-майка.

Г.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube