НЯКОЛКО ДУМИ ВЪРХУ СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ

В настоящата статия искам да набележа насоките, в които се развива съвременната психология. Преди, обаче, да премина към излагане на основните проблеми, които интересуват съвременната психология, ще направя един бегъл исторически преглед на нейното развитие като наука. Ще кажа, при това, по две-три думи и за основателите и главните представители на новата психология.

Общо казано, психологията в своето развитие минава през три фази[1 ]: Спекулативна или метафизична, експериментална и същинска или нова психология[2 ]. Характерното за метафизичната психология е, че тя без да има достатъчно обективни данни за естеството на душевните явления се старае да ги обясни чрез разни теории и хипотези по чисто умозрителен път. Експерименталната психология, виждайки този недостатък на спекулативната психология, си задава за цел по пътя на научния експеримент да събере необходимите данни, които да послужат като база за изграждане на една научна хипотеза, която да обясни душевните явления. Обаче, оказа се, че научният експеримент може да се приложи, почти изключително, към най-нисшите душевни явления, именно усещанията. По-висшите душевни процеси си оставаха все още загадка за експерименталната психология. Яви се нужда да се прибегне към нови източници на психологично изследване. Медицинската практика насочи психологията към тия източници. Медицината се натъкна, особено през войната, на маса случаи, които нито можеше да обясни, а камо ли да лекува, придържайки се о своето физиобиологично схващане за произхода на болестите. Тя трябваше да прибегне към чисто психологично обяснение на чисто физически дефекти: като внезапно парализиране, ослепяване, изгубване на слуха, говора, където, обаче, телесният орган на съответната способност си остава напълно здрав. Тези и други подобни случаи, да не говорим за нервните заболявания, като истерия, разни мании, необясними страхове, дадоха богат материал за изграждане едно ново психологическо обяснение на много от душевните, както и физически заболявания.

Пръв, който даде едно задоволително обяснение на известни душевни заболявания, както и необходимата психо техника за лекуването им, бе Зигмунд Фройд. Роден в 1856 год., той, след като свършил медицина, станал ученик на прочутия тогава лекар в Париж, Шарко. Последният си служил с хипнотизъм при лекуване на истерия. Обаче, Фройд не останал за дълго при Шарко. Завърнал се във Виена, той почва самостоятелно да прилага метода на Шарко, обаче, остава незадоволен от постигнатия резултат. И не след дълго той почва по свой метод да лекува душевните заболявания, като същевременно разработва собствена теория, за да обясни тия последните.

Идеята за "несъзнателното" и преди Фройд се изтъкваше, обаче, той я задълбочи и й даде едно точно определение Тя стана основния камък, върху който се съградиха схващанията на Фройд, а по-сетне и тези на новата психология. В глъбините на душевния ни живот, казва Фройд, се извършват известни несъзнателни душевни процеси, съвършено независими от съзнателната ни воля. Тази сфера от нашия душевен живот, където стават тези несъзнателни процеси, Фройд нарича "сфера на несъзнателното". Методът, начинът, по който можем да се доберем до "несъзнателното“, това е психоанализата. И от там Фройд и неговите последователи се наричат психоаналитици. Някои, и то неправилно, наричат новата психология психоаналитична. Според англичанина Уилиам Браун терминът "психоанализа" трябва да се запази само за школата на Фройд. Като по-широк термин, който той препоръчва да се употребява в новата психология, е "deep analysis", който на български би могъл по-свободно[3 ] да се преведе психология на дълбоките слоеве на душевния живот.

Карл Юнг, макар и в началото ученик на Фройд, по-сетне се отделя от него и разширява идеята за "несъзнателното": от чисто "лично", както е при Фройд, той го прави "колективно". Както Фройд говори, че "никое наше преживяване, даже такова от най-ранно детство не се губи, а се съхранява в "несъзнанието" ни, така Юнг говори за расова несъзнателна памет, където се натрупват, складират преживяванията на расата още от предисторически времена; тази, именно, расова несъзнателна памет оказва въздействие върху живота и проявите на всеки човешки индивид.

Адлер, един друг бележит представител на новата психология, подържа, че у всеки човек е дълбоко заложена идеята за "ценност". Всеки индивид се стреми да осъществи в своя живот тази идея за "ценност". Това осъществяване на идеята за "ценност" става по пътя на правилното нагаждане на индивида към общество, професия и пол. Когато това нагаждане не може изцяло да се реализира, Адлер говори за чувство на "малоценност".

След този бегъл исторически преглед върху развитието на психологията, ще се спрем да разгледаме функционирането на човешката психика, така както то се схваща от новата психология. Понеже смятам, че е невъзможно в една кратка статия да изложа възгледите на различните школи, които днес за днес съществуват в новата психология, то аз ще се придържам предимно към гледището на англичанина професор Hardfield, изнесено въстаналото вече класическо негово съчинение "Psychology and Morals" (изданието от 1930 год.).

Човек, според Hardfield, е склонен да повтаря ония свои действия, които са свързани с чувството за приятно. Отначало той върши това съзнателно, а по-сетне тези действия се почти автоматизират, стават до голяма степен несъзнателни или се превръщат в навици. Това, което става с отделния човешки индивид, се извършва в голям мащаб в органическото царство. Тази реакция, която се е повтаряла в продължение на ред поколения в даден род или вид, се превръща в наследствено предразположение. При това не всички реакции се съхраняват в родовата памет, за да се изразим с езика на Юнг, а само онези, които идват да оправдаят известна биологична цел. Тази крайна биологична цел е съхранение на рода, вида, расата, съхранение на отделните растителни или животински царства и най-сетне съхранение на организирания, проявения живот. Такива наследствени предразположения към известни реакции по отношение на даден външен стимул и с една определена биологична цел, в животинското царство ние наричаме инстинкти. Различни автори различават най-разнообразни инстинкти, обаче, за по-голяма прегледност и простота на изложението, аз ще се придържам към разпределението, което дава Weatherhead в своята книга "Psychology and Life" (изд. 1934 г.). Той разграничава три главни инстинкта: инстинкт за самосъхранение, полов и социален, като всички останали инстинкти той ги нарича подинстинкти и ги причислява към една от горните групи.

Проявяването на всеки инстинкт се съпътствува с освобождаване на нервна енергия, което ние преживяваме като едно чувство, или да се изразим с терминологията на Hartfield, като инстинктивна емоция. Когато инстинктивната емоция се насочи към даден обект и се свърже с него, като образува едно неразделно цяло, ние говорим за психологическа констелация. Тя се състои, както видяхме от два елемента: единият, инстинктивната емоция, е субективен и наследствен, а другият, обектът, о който се скрепва инстинктивната емоция е обективен и придобит. В психологическата констелация откриваме емоционален, познавателен и волев елемент, които са тясно свързани помежду си и представляват, от психологично гледище, едно неделимо цяло. Психологическата констелация представлява най-малката величина, която откриваме в нашия душевен живот.

Различаваме три вида психологически констелации: сентименти, диспозиции и комплекси. Сентименти и диспозиции имаме тогава, когато психологическата констелация се придружава от чувството на приятност; а когато тя се придружава от чувството на неприятност имаме комплекс. Сентимент е тази психологическа констелация, която остава в ясното ни съзнание; щом като премине в подсъзнанието[4 ], ние говорим вече за диспозиция. Когато даден комплекс премине в несъзнанието под мощното давление на известно неприятно чувства, имаме потиснат комплекс. Последният е истинският причинител на всички душевни и органически разстройства на психична почва. И той, поради това, е обект на особен интерес от страна на новата психология. Освен чрез разни душевни и телесни разстройства комплексът се изживява и като сънища.

Не цялата инстинктивна енергия бива изразходвана посредством инстинктивната емоция - във вид на сентименти и диспозиции, или бива заприщена, подпушена, във вид на комплекси. Една част остава неизползувана, и нея ние изживяваме като пориви неопределени, неясни и ненасочени към даден обект.

Сентиментите, диспозициите и осъзнатите комплекси съставляват съзнателната човешка личност. Потиснатите комплекси и поривите съставляват несъзнателната човешка личност. Сцеплението между отделните психологически констелации, които съставляват съзнателната личност става чрез съзнателна дейност, насочена към известна цел; това наричаме съзнателна воля. Съвкупността пък от всички неосъзнати първични сили, които водят началото си от неосъзнатата личност и се изразяват по един или друг начин, наричаме несъзнателна воля. Двете воли са във вечна борба за надмощие. Човек по такъв начин е разделен в своята психическа същност на две личности, на два враждебни лагера, което психическо състояние ние изживяваме, като борба между доброто и злото начало у нас, като гризане на съвестта, като изкушение на дявола, като раздвоение на мисълта. Докато съзнателната личност е обединена от волята, ние все още можем да устояваме на пристъпите на несъзнателната личност, но щом като съзнателната воля отпадне, а то става, когато изгубим цел в живота и станем равнодушни към ударите на съдбата, когато изпаднем в едно пасивно състояние, или пък приспим съзнателната личност чрез упоителни средства: несъзнателна воля взима надмощие и ние се подаваме на пристъпите на злото, за което после само може да съжаляваме. Или пък "несъзнателното" се изразява по друг начин, като запример ходене на сън, или пък душевно заболяване. При известни тежки форми на душевно разболяване, това "обсебване" на съзнателната личност от несъзнателната, може да бъде в такава степен, че болният да изгуби всякакво ясно съзнание и тогава имаме полудяване.

При тази борба между съзнателното и несъзнателното човек губи грамадна енергия, понеже от една страна подпушената енергия във вид на комплекси не може да се използува за съзнателни творчески цели, а от друга, за да се подтисне известна нервна енергия е необходима равно количество такава. В резултат на което тези индивиди, които се подпушват, страдат от нервно изтощение, което по някой друг начин не може да се обясни.

Тази изтощителна, бих казал братоубийствена война, която се води между нашата съзнателна и несъзнателна воля, може и трябва да се прекрати, като се изрови от дълбините на "несъзнателното" обекта, предметното съдържание, в което е съхранена известна инстинктивна емоция. Това става посредством психоанализа на Фройд или посредством "основния анализ" на Уилиам Браун. Веднъж изровено и изнесено в ясното съзнание предметното съдържание на известен комплекс, остава да се раздели, да се откъсне, да се дизасоциира инстинктивната емоция от даденото предметно съдържание и да се свърже с нов обект. Този обект, това предметно съдържание, тази цел в живота, която извършва това по един най-пълен начин, наричаме идеал. Самият пък процес, Hardfield нарича "selfrealisation", най-близкият превод на български на който е "себеосъществяване". Самото пък афективно състояние, което изпитваме при този процес на "себеосъществяване", той нарича щастие.

Идеалът, следователно, е най-високата цел, която човек може да си постави. За да бъде той един действителен идеал, трябва да обхваща, да включва в себе си всички противоречиви стремежи, които могат да се зародят в човешката душа. В основата на тези стремежи лежат инстинктивните емоции, респективно инстинктите. Следователно, истинският идеал трябва да примири и трите инстинкта, които по-горе изтъкнахме: на самосъхранение, полов и обществен, които може още да разгледаме като любов към личността и любов към ближния, като под любов към ближния подразбираме половия и обществен инстинкт. Половият нагон смятам, че може да се разгледа като почва, върху която вирее и се развива общественият; ето защо ги сливам в един, а именно - любов към ближния. Конфликтите в човешката душа произтичат именно от сблъскването на тези две противоположни сили, които функционират в човека. Единственото средство да ги примирим това е любовта към Бога. Бог е дух според Христа, и живее във всички хора. Живее, следователно, в нас, както и в нашите ближни. Като възлюбим Бога в себе и, в нашите ближни, това разграничение на личността от останалия свят отпада и конфликтът, борбата в човека между любовта към себе си и любовта към другите изчезва. Виждаме, следователно, че в основата на всеки идеал трябва да лежи любовта към Бога. При това, тази любов може да я схващаме само активно, като служба на Бога; иначе ще влезнем в противоречие с основния психологически закон, според който целостта, интеграцията на личността се подържа чрез дейност.

В заключение трябва да изтъкнем още една характеристика на истинския идеал - това е идеята за вечното, непостижимото.

Идеалът, комуто служим, трябва да е вечен, непостижим, защото, ако нашият идеал е граничен, ако е тленен, какво тогава ще стане с нас, след като го осъществим! Ние тогава не ще имаме повече цел, към която да се стремим, и тогава ще дойде смъртта. Така ние идваме до идеята за безсмъртието, която единствена може да ни даде един траен, нетленен, вечен идеал, в постигането на който ние постоянно се обновяваме, придобивайки по такъв начин "вечния живот".

Кр. В.


[1]Виж. - "The Psychologist" July 1937 стат. Understand is meant by Hie NeiS Psychology".
[2]Schmalhausen - "Wliyme misbehave"
[3]"Mind and Personality" by William Brown.
[4]Под "подсъзнание" разбираме тази област от нашия душевен живот, където преминават нашите преживявания, след като тяхното присъствие не е вече нежно в ясното съзнание в дадения момент, от където, обаче, за разлика от "несъзнанието", всеки момент могат да бъдат извикани в кръга на ясното съзнание, щом като това се наложи.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube