ЗДРАВЕ, СИЛА И ЖИВОТ

Почитанието. Едно качество, една необходимост в живота, чието отсъствие говори, че ако даден човек, дадена група хора, да¬дено общество не разберат и не ценят самите себе си и, следователно, не могат да разбират и ценят и другите. Разбира се, истинското почитание не седи нито във външната обхода нито в думите, често „празните" думи, макар всички те - думите и обходата - да са пряк изразител на вътрешното изживяване.

Да почиташ един човек от душа и от сърце, ти трябва да си го опознал, да си видял, че в него има нещо повече отколкото може да се предполага. Без опознаване, почитанието не може да намери дълбоки корени в същността на човека. Думата е за онзи съзнателен процес, който изгражда едно качество и една правилна обхода с другите.

Съществува и едно принципно почитание, което се явява като израз на миросъзерцанието на човека. Ти си убеден, че на своите подобни дължиш едни искрени чувства и любов, независимо от техните прояви като хора - лоши или добри. Към всеки свой подобен и към всяко живо и незлобиво същество ние дължим едно внимание, едно почитание, защото във всичко живее този същия дух, който ни одушевява. Това принципно почитание, което е израз на най-правилното и най-хубавото разбиране в живота, има, обаче, много пречупвания в делничния живот. И за да не изпадне човек в погрешка, трябва да има една правилна мърка. А най-доброто нещо за да почиташ от сърце, това е опознаването на своите подобни. Можеш да почиташ някого заради неговите външни, физически особености. При такива случаи почитанието е много недълготрайно. Haй-хубавото почитание на човека е, когато можеш да прецениш неговия ум, неговото сърце, неговия стремеж и дело към хубавото, красивото, доброто, разумното и възвишеното в живота.

Има една българска поговорка, че човек се приема по дрехите, а по ума се изпраща. Това е пътя на опознаването на своите подобни. По него вървим всички. Ала има много случаи, когато човек не трябва да обръща внимание на дрехите, на външното. Трябва, обаче, да признаем, че само красивото, хубавото, възвишено то може да събуди дълбока почит в човека.

Почитанието прави човека внимателен, той цени и скъпи способностите и времето на другия. Той никога не дотяга в своите връзки, той е винаги благоразумен, знае да пази необходимото разстояние, за да не се развали хармонията на нещата. Почитанието спасява човека от издребняването. Човек, който умее да почита, гледа на нещата зад тяхното несъвършенство и човешки слабости. Той разбира и разграничава правилно, докъде се простира човешкото като слабост и физическа невъзможност и откъде почва стремежът като вътрешен подтик към хубаво и завладяна, постигната степен на съвършенство. Почитанието в практичния живот на хората се явява също и като импулс на другите за да направят нещо хубаво. Представете си някой отпаднал духом и във вашите очи, този човек види благородната душа, която може да обича, която може да помага безвъзмездно; вие непременно ще събудите в него нов подтик и смисъл за живот, да направи нещо красиво и хубаво.

Почитанието, най сетне, е израз на себевладеене и себеразбиране.

Мнозина изискват почитанието на другите, без те да отдадат и най-малка почит тям. Това, без съмнение, е неестествено и крайно егоцентрично. Други пък не знаят границите на почитанието и стават тежест на другите.

Има едно велико почитание, което изпълва душата с радост и дава подем на мисълта и богатства на сърцето. То е, когато се отнасяш с трепет към свещените работи в живота, когато душата ти трепти пред полъха на Истината, пред всяко извършено добро, пред неизказуемото слово на Мъдростта и пред едва доловимите нашепвания на безграничната Любов. Тези прояви ще ги видиш всред хората, ще ги видиш в радостта на пеперудите и пчелите, ще ги видиш и във всеки свеж поклон на китните полски цветя. И ще се научиш да почиташ великия дух, който оживява всичко и ще се научиш да разпознаваш Неговите прояви навсякъде и само тям да отдаваш твоята дълбока почит и признателност.

– И ще бъдеш здрав, пълен с непреставаща радост.

Почтеността. Почтен се нарича днес онзи човек, който спазва нравите, правилата и законите на средата, обществото, народа, всред който живее. Почтеността от този род не само спазва „нормите" на „тихия" и „спокоен" живот на обществото, но не дава дори и повод за подобна мисъл или чувство - за неспазване или нарушаване на обществените порядки.

Хората често, най-често са много „почтени" към другите, а също към установения ред на нещата, във всичко което се вижда и изпъква. Но забравят всякаква, дори елементарна, почтеност щом бъде засегната тяхната личност, техният личен интерес, техният егоизъм И по един прикрит начин - за да избягнат погледа на обществото - те винаги гледат да изкористят, да не бъдат самите те засегнатите. Та кой ли не изиграва днес своя ближен! Та кой ли не крои на своя подобен планове, за които малцина биха желали да се устройват тям. Какви ли не форми и пътища взима съвременната „почтеност", когато трябва да се пазят интересите на свещения егоизъм. Бихме могли да кажем: „да пази Бог" от подобна почтеност, която външно се облича в царски дрехи, а вътрешно живее в дрипи. Почтеност, чиито плодове отвън са хубави и сочни, а от вътре са прогнили и разядени от червеи.

Истинската почтеност започва от себе си. Човек, почтеният човек е почтен първом пред себе си, пред своя ум, пред своето сърце, пред своята душа, пред своя дух. Всяка неискрена, неправа мисъл накърнява неговата почтеност. Всяко некрасиво, неблагородно чувство оскърбява неговото сърце. И всяка долна постъпка засенчва величието на човешката душа и дух.

Човек, който е почтен пред себе си, който не внася никаква лъжа в своя ум, който не допуща измама в своето сърце, този човек знае да цени обществото и знае да почита и зачита хубавото, справедливото, и възвишеното навсякъде. У него няма външно парадиране, у него няма угодничене, няма издокарване. Той е почтен, защото е искрен в мисълта си, чист в чувствата си и благороден в постъпките си. Той, може би, не всякога ще спази скованите и убиващите условни норми на обществото. Той често може би, ще се разбунтува срещу всичките условности и приьоми на съвременното общество, ала той винаги ще бъде верен и честен спрямо истинския закон на живота, който обединява всичко в дивна хармония. Той винаги ще бъде честен спрямо онези вътрешни норми, залегнали дълбоко в него, които са непосредствен израз на Любовта, Мъдростта и Истината в живота.

Истински почтеният човек не е желан в съвременното общество. Ала той със своята светла мисъл, със своя огън в сърцето и със своето непринудено, благородство, е онзи творчески фактор в живота, който твори новите дни на човечеството - дни на светлина, любов и красота.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube