ЧОВЕК В СВОЯТА СОБСТВЕНА СРЕДА И В СРЕДАТА НА СВОИТЕ ПОДОБНИ

Човек, такъв какъвто го виждаме, има две главни видими отношения в живота. Едното отношение е към самия себе, другото е към своите подобни, или другояче казано, към цялата природа извън него. Да определиш правилно отношенията към самия себе, това значи да разрешиш най-важния въпрос в живота, то е да поставиш на правилни начала твоето отношение към Истината и Бога. Древните мъдреци правилно са казвали: „познай себе си и ти ще познаеш Истината и Бога". Себепознанието е един нескончаем път към познанието на Истината и на тази първична Разумна Същина - Бога. Този път създава самостойни единици, създава човеци, които имат правилна мярка за нещата, които градят, които творят истински блага в живота. Тези хора, които вървят по пътя на съграждане правилни отношения със себе си, тези които са тръгнали по пътя към себепознанието, се познават още от далеч. Те имат един поглед устремен във вечността, дребнавостите в живота не ги занимава и не ги смущава. Те са характери, които държат на всяка своя дума, защото всяка тяхна дума е творческа, бихме могли да кажем магическа. Лицето им носи отпечатък на човек, който прониква дълбоко зад видимите форми на нещата. Походката им е самоуверена и струяща голяма жизненост. Тези хора завладяват или оставят дълбоки следи само с присъствието си някъде. За тях подхожда изразът на всемъдрия Соломон: „възлюбленият ми е личен измежду всички".

Не е лесен пътят за съграждане правилни отношения със самия себе. Това е проблемът на всички векове. На този проблем се натъкват всички, ала малцина се спират да го разрешат. Това е естествено, защото разрешението му е страшно. Тогава човек вижда в себе си цял ад, вижда цяло свърталище на демони в себе си. Или другояче казано, в него се пробужда съвестта. Тази проява на висшето съзнание в човека - съвестта, създава психологическите проблеми в живота. Т.е. животът в противоречие със съвестта, с тази проява на Себе-то в човека, създава „психологическите" проблеми и трагедия. Озарен е животът на човек, който е в хармония със себе си, със своето висше естество, със своята съвест! За него не съществува контрол върху себе си, защото той живее със своето същинско Себе. Тогава става ясно, че само човек освободен от физическо бреме, а най-главно психологическо може да твори в живота. Това е човекът турил на здрави основи отношенията към самия себе.

От това гледище се хвърля съвсем друга светлина върху отношенията на човека към своите подобни, към целокупният живот. Поставен човек в средата на своите подобни, той трябва да твори, да създаде блага, които да урегулират правилно отношенията между подобните на земята. В тоя смисъл само полезните хора на земята имат своя „резон детр". И в оценяване на „полезността" хората я мерят винаги със своите слабости. Един малък пример - виното и тютюна са общопризнато вредни. В общата мярка на нещата, обаче, се счита, че техните производители са ползотворители. Същото нещо е и в психологическата страна на живота. Всеки, който може да намери една философия, едно учение с което да оправдае слабостите в човека и човешкия живот, счита се, че той прави голям принос за развитието на човка. За нас е ясно, следователно, че истинска полза на другите допринася само този, който е освободен от техните слабости, който живее с други идеи. Идеи, които могат да се диктуват от чистото естество на човка, до което се е добрал себетърсителят след дълъг и труден път, плен с умора, угнетения и противоречия. И ето, ние виждаме родоначалниците на творчеството, на подтика за развитието на човечеството. Това са онези единици, които са се добрали до себе си, до тоя свят на чисти идеи, които сами се налагат в течение на времето на всички. Можем да кажем, че една видима и разбираема цел на развитието е да се стигне до един свят, до едно устройство, където противоречията сами се изглаждат и изчезват. Този свят на хармония, на идеите сам се налага на човечеството чрез тия единици, които са съградили своите правилни отношения с себе си. Тези единици са творци, те не признават чуждо мнение когато творят, те се явяват със своите идеи диктатори в живота на своите подобни. И това е естествено. Те постъпват така както природата постъпва. Всички знаем, че слънцето е една велика необходимост в живота. Ала слънцето не пита никого и не признава никакви спънки, кога да грее. Напротив, то се налага винаги на всичко. И вследствие на това налагане, на тази слънчева диктатура, произлизат кръговратът на водата, на влагата в атмосферата, кръговратът на годишните времена, благодатният и плодоносен растителен цикъл в природата. Но кое друго явление или фактор в природата не върви все по този път на налагане своята стихия. И в своята крайна цел, всички природни явления са съзидаващи. Те градят и когато разрушават нещо. Въз основа на този творчески принцип на нас ни става ясно, как се налагат в живота идеите на великите Учители на човечеството. Те не са външни диктатори. Те, обаче, са хора съградили правилно своите лични отношения към самия себе. Следователно, те са се добрали до онзи чист свят на вечните идеи и принципи. Те живеят с тях, виждат, при това, гнета на всички около тях - техните противоречия, техните страдания. И пускат своите слънчеви идеи в ход. С време те дават своят голям резултат. И можем да кажем, че културите на човечеството през вековете са резултат на тия велики идеи пуснати в пространството или в сърцата на малцина, от безсмъртните Учители на човечеството. Анри Бергсон като разглежда този въпрос, идва до заключение в своята книга: „Двата извора на морала и на религията", че „динамичният" морал е присъщ на тези единици, които имат дълбок вътрешен живот и които фактически творят в живота. А моралът това е отношението на човека към другите. В тези отношения творческия елемент е признак на делото на единиците, дирещи и намерили себе си.

В този път на взаимоотношение между човек и подобни изпъква реално великата мисъл на Христа: „какво би придобил човек, ако спечели целия свят, а загуби душата си?" Ние виждаме, в своята безпътица, хората се стремят все към придобивки, към натрупване на все по-големи и по-големи блага на земята. Тяхното внимание е насочено все навън. Те придобиват наистина много неща, ала в края на нещата животът им е все безсилен, нещастен. И когато дойдат до съзнанието, че те са загубили себе си, те не могат да намерят пътя към себе си. Защо? - Защото те тогава се натъкват на свръх развити отрицателни качества в себе си, добити по пътя на „завладяване" на света. Чувството за завладяване, чувството за притежание и свързаните с тях чувство за борба, за унищожение на другите - въобще чувствата на егоцентризъм във всичко, не могат да дадат на човека възможност да намери лесно себе си. И ако този дълбок вътрешен зов, неговото безсмислие в живота, неговото нещастие, му наложат да дири непреклонно себе си, той сигурно ще мине по трагичния и суров в началото път на съвестта, на психологичните борби и противоречия, за да изгори всичко преходно и несъществено в този огън все поглъщащ. Куриозно е в този ред на мисли да се отбележи, че човекът и човечеството в пътя на себе диренето, на тежкото изживяване на вътрешните противоречия, дири утеха, подкрепа, успокоение. В резултат на това дирене успокоение на „душата", както се казва обикновено, и не виждайки палиативността на нещата, човек създава редица външни форми и догматични учения, чийто преки изразители са църквите от разни категории, всевъзможни философии и пр. И едва ли може да се похвали човечеството, че чрез някоя църква или каква да е „успокоителна" философия се е стигнало до „спасение" на душата. Напротив всички тези „успокоителни" и „спасителни" обществени форми въвличат още повече в бездънния път на себе загубването. В това, в тези външни форми се крие още по-голямото нещастие на човечеството. Това е, така да се каже, с езика на Кришнамурти „подчовешкото" състояние на човека и човечеството.

С нашия стремеж да завладеем всичко в света, ние се натъкваме на „Пер-Гинтовския" проблем. Вярно е, че човек трябва да изяви себе си, трябва да придобие блага и условия за творчество в живота. Но тук е развръзката - какво ще спечелим, ако придобием целия свят, а загубим себе си. Пер-Гинт придоби целия свят, създаде градове, създаде индустрии, създаде работа на хората, ала отне тяхната чистота, тяхната дълбока вяра в живота, техния идеал, вярата в себе си. Пер-Гинт загуби и самия себе си. Явно е, това не е самия път в живота!

Има един път, той е труден. През него се минава с жертвата на всичко. Човек трябва да загуби всичко около себе си, за да намери самия себе. Трябва всичко около него да се обезцени, за да обърне поглед към себе си, към съграждане правилни и истински отношения със себе си. И като обърне човек поглед дълбоко навътре, сигурно ще намери най-здравите основи за съграждане на истински отношения със своите подобни, да бъде полезен и творец в живота. Като минем през себе си, ние ще бъдем озарени от Истината. А който върви по пътя на себе изграждането и себе познанието, той ще познае Истината и Бога и ще бъде творец на истински блага.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube