Стефан

ДЯДО ПЕТЪР МОЛЛАТА

Кой го беше учил на четмо и писмо, никой не знае. Но той четеше и гръцки, и турски, и славянски Четеше уверено, леко, като че беше учил във Фенер. Затова го кръстиха Моллата, Петър Моллата.

Търговията с Търново, Елена и околните села вървеше добре. Каквото и да потърсиш, ще намериш у него: и забрадки, и прежда за тъкане, и шаек, и шарени коприни, и мъниста, пръстени, пендари, пафти, кавали, газ, сол - всичко. Двама чираци поднасяха стока на многобройните клиенти, а бай Петър Моллата седеше в ъгъла до касата, гледаше под око, какво става в дюкяна, прибираше парите, пушеше с дълъг чибук и четеше.

А работата вървеше, два нови дюкяна с тежки железни кепенци, широки, като джамии, едва побираха стоката и клиентите на Моллата. Зад тях изникнаха просторни къщи, гдето цял ден шумеше многобройното поколение.

Едни подрастваха и поемаха работата около баща си, докарваха стока от Елена, прекупваха и препродаваха жито и яйца на едро, женеха се; в това време други се раждаха. Няколко къщи с широки дворове, с пискливи дечурлига наизникнаха около започналия да побелява бай Петър Моллата. И имотите растяха: ливади, воденици, овце - едно от друго по-хубаво и по-изобилно.

Дядо Петър Моллата, побелял вече, с очила на очите и библия в ръцете, благосклонен към всички, мълчалив като че думите бяха най-скъпата му стока, гледаше подрастващото поколение около себе си, плът от плътта му и кръв от кръвта му и се радваше. Но за радостта си никому не казваше.

Една нощ той събуди достойната си другарка, пъргавата и приказлива баба Мария и ù рече:

– Ангелът ми каза да отида на Света гора. Бутна ме по ребрата, събуди ме и ми рече: Петре, иди на Света гора.

Имаше какво да възразява добрата бабичка и не си жалеше думите: – Тебе все ангели ти думат! Едвам си наредил работата и ще тръгнеш. Знаеш, че Петко воденичарят краде. Ти като не можа да го хванеш, така ще си върви. Кравата ще се тели. Ливадите искат косене. Знаеш, че децата все не угаждат. - Ту ще подранят, ту ще я оставят да прецъфти. Ами Пенка нали до месец-два най-много ще има дете? Без тебе ли ще стане кръщаването? Ами - вересиите? Иде жетва, вършитба, половината от селото имат да ти дават. Приберат ли житото в хамбара, можеш ли нещо да изкараш? А децата ли ще се разправят с вересиите? Ето, виждам и аз, хората право казват, от много четене акълът на Моллата се е взел.

Баба Мария се постара да изтрака всичко, каквото ù беше на сърцето, като скорострелна пушка. Слушаше я дядо Петър, слушаше, гладеше брадата си, па отвърна бавно:

– Гладни ли съм ви оставил или жадни, голи или боси. А вие запитахте ли ме, какво ми е на сърцето? Ливади, крави, воденици, дюкяни, снахи и зетьове и внучета. Ами питахте ли ме, откъде ги имам аз и кой ми ги даде? Питахте ли ме? Кажи, питахте ли ме?

– Кой ти ги даде, подпита баба Мария мъжа си, като очакваше откриването на някаква страшна тайна. Очите на дядо Петър горяха в пламъка на необикновено вдъхновение. Той рядко издумваше толкова приказки наведнаж.

– Кой ми ги даде ли? Кой ми ги даде?

Дядо Петър вдигна очи км небето, прекръсти се и рече едва чуто:

– Господ Бог наш, който е на небесата.

Баба Мария охна разочарована.

– Господ! Ами нашият труд.

– Ех, ти! Нашия труд!

Без Него какво става?

От Него беше благословията. Слава Богу! Къде какво да правя, моят Ангел ми е казал: Направи! И аз го правех, Благослови се. А сега като ми казва: иди в Света гора, ще отида.

Дядо Петър сбра всички синове и зетьове - всичко дванадесет души - и им рече:

– На тебе нивите. На тебе ливадите и кравите. На тебе воденицата на горния край на селото. На тебе - тая на долния. На тебе дюкяна, гдето сега работиш. На тебе, Василе, моята къща, моя дюкян и в нея - майка ти.

Васил беше най-старият му син, който се грижеше за всичко и когото всички слушаха. Всичко беше правилно и точно разпределено като с везни.

– Всекиму оставям пет пъти по толкоз, с колкото аз някога започнах. Работете с него. Когато някога се върна, да видя, кой какво е могъл да направи.

После се облече като турчин, възседна охранен кон, напълни дисагите със скъпи подаръци, взе си сбогом с всички и потегли към юг. Скоро зелената прегръдка на Балкана го погълна.

Бяха се минали петнадесет години.

Многобройното домочадие на дядо Петър се беше още повече увеличило. Всеки работеше по своему, на всички благополучието растеше. Понякога си спомняха и за него.

– Ех, умен човек беше дядо ви Петър Моллата, казваха селяните, каквото похващаше - вървеше му. Каквото продумаше, така и ставаше. Ех, къде е ей сега да ни каже някой съвет, да ни прочете нещо. Светило и гордост ни беше той на селото.

Една вечер на пътните врати на стария син Васил - сега широки и подзидани - похлопа пътник, старец.

Беше дядо Петър Моллата.

Но какво беше станало с него? Едва можеха да го познаят. Така се беше подмладил, изправил и разхубавил. Чинеше се, че петнадесет години не бяха прибавени към възрастта му, а двадесет смъкнати. Леко слезе от коня, през две стъпала се покачи в къщи и разцелува разплаканата от радост баба Мария.

Бяха му поникнали нови зъби.

Не беше му се нарадвала още баба Мария, не бяха се нагледали на балата му брада многобройните внуци и правнуци, не беше обиколил всичките ниви и ливади, когато ангелът му каза:

– Петре, иди в метоха!

Метохът беше мъжки монастир край селото.

Дядо Петър отиде.

От време на време неговата снажна фигура с бялата брада, с йерусалимски бастун в ръка, мълчалива и все пак благосклонна и усмихната към всички, крачеше по ливадите, височините край село и полето.

Запитваха го ту за едно, ту за друго. Той ги изслушваше и се усмихваше. Даваше им съвети. Едни такива дълбокомъдри, умни - чудеха му се, как може това човек да измисли.

Така минаха години.

Баба Мария беше вече умряла.

Един ден дядо Петър каза на Васил:

– Повикай всичките си братя, сестри, зетьове и снахи. Донесете и тефтерите с вересиите.

Когато се сбраха, рече им:

– Родих ви и ви отгледах. Всекиму, каквото можех, дадох. Господ ви благослови и ви даде повече. Да се благослови Неговото име! Иде време да се простим. Ето ви тука всички около мене, един от друг по-здрави, по-хубави и по-мили. Хайде сега, деца мои, простете се! Кой кому каквото има, да прости! Каквото е било помежду ви - било е дотука. Никой никому нищо да няма да дава и никой никому за нищо да не носи горчивина на сърцето.

Така говорил старият вече дядо Петър Моллата, че всички се трогнали. Жени и мъже бърсали сълзите си, скарани и обидени допреди малко, както все става между роднини, прегръщали се и си прощавали.

– А сега, казал старият, нека и аз да простя, както зная.

И турил тефтерите с вересиите – големи, надраскани с цифри, пожълтели страници - върху огъня. Всички мълчали, докато дебелите тефтери станали на пепел.

И както си седял пред огъня, пред всички синове, дъщери, зетьове и внуци, клюмнал главата на гърдите и издъхнал с усмивка на устата.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube