ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА АВТОМАТИЧНОТО

Колцина от хората днес мислят и знаят, що се крие зад привидно простите неща, които непрекъснато вършат с автоматична бързина? Кой се замисля например, колко сложни процеси са ходенето, гледането, слушането? Или още по-комплицираните процеси като говорът, четенето? Само физиолозите знаят, що се крие, да речем, зад простия гласен прочит на една дума. Ако поискате от тях да набележат поне в едри черти отделните моменти, от които е съчетан тоя процес, те ще ви кажат, че тук трябва да вземе участие преди всичко центъра на словесното зрение, после на словесната памет, някои специални двигателни центрове, след туй центровете, които направляват произнасянето на гласни и съгласни, на отделни срички, на цепи думи.

Хората произнасят за няколко секунди куп думи, често пъти съвсем нелепи, без и да помислят дори, колко клетки са взели участие при техния изговор, колко много нервна енергия е била изхарчена за тяхното произнасяне. Понеже ние не правим почти никакво усилие когато приказваме, не ценим прекрасния дар да говорим - дарът на членоразделната реч, от която са лишени и животни и растения. Като вършим това без видимо усилие, без особено напрежение, ние не съзнаваме и енергията, която харчим при говора, не държим ни най-малко сметка за нея. Ала кой знае дали и Живата Природа, от чиито източници бива почерпена тази енергия, не държи сметка за нея? Спомнете си думите на евангелието: "За всяка празна дума ще дадете ответ".

Ясно е тогава, защо във всички окултни школи на древността учениците са се учили първом да мълчат, а после да говорят. В мълчанието те отново са постигали ценността на словото, която е била загубена за тяхното съзнание, защото речта е ставала и за тях, както и за всички останали хора, нещо автоматично. В недрата на мълчанието, както в земните недра, словото се ражда подобно скъпоценен камък - и затова то носи магична стойност. Ето защо на един истински ученик не се позволява да говори какво да е. Надмогнал автоматизма на речта, след като е слязъл в глъбините на подсъзнанието - хранилище на всички магични сили - той отново овладява съзнателно магията на словото. Словото за такъв човек отново оживява, отново добива своята първична ценност. Ползувайки се, като всички останали, от автоматизма на негово изричане, той си служи вече напълно съзнателно с него.

И това, което е станало с речта у него, става и с всички други автоматични процеси, като хода, ръкодвиженията, погледа. Затова се говори за адептите, за всички посветени на окултната наука, че вършат "чудеса" със слово, поглед и жест. Спомнете си чудесата на Христа, описани в евангелието.

Същите тия сили дремят в подсъзнанието на всеки човек, но понеже той не ги е пробудил, те не могат да се развият в съзнателно дело Че те действително съществуват, за това свидетелствуват многобройните опити с медиумични субекти, поставени в магнетичен сън. В това състояние, тия субекти придобиват такива способности и сили, които правят от тях същински чудотворци.

Но докато всичко това у поменатите субекти става вън от съзнателния контрол на тяхната воля, докато у тях тия дремещи в подсъзнанието им сили се пробуждат под влиянието на една чужда воля, у адепта те се поставят в движение под контрола на собствената му воля. И там е една от разликите - да не споменаваме за други различия от интелектуално и морално естество - между медиум и адепт.

Същото е и с много от физиологичните процеси, които се извършват в организма на човека независимо от неговата воля, като Запример тупането на сърцето, кръвообращението, храносмилането и пр. На всички са известни чудноватите опити, които факирите правят с пулса на сърцето, като го спират за произволно време, с дишането и т.н.

Тук е на лице съзнателна власт над телесни органи и физиологични функции, които иначе действуват автоматично и вън от надзора на нашата воля.

Поменавам за тия неща, за да изтъкна, че много от онова, което ние вършим автоматично, много от ония сили и способности, с които се ползуваме с лекотата на навика и сякаш слепешката, много от онова, което ни заобикаля в природата, и което крие зад себе си голяма сложност и дълга, космична история на развитие, е загубило за нас своята разумност и глъбина. Станало е за нас пошло и обикновено. Станало е малоценно. Ползувайки се от нещата с машинална автоматичност, виждайки ги само в плоскостта на навика, ние сме ги лишили от тяхната дълбочина, дето се крие тяхната история и дето се таят магичните им първоизвори. Органически и психологически, ние приличаме на хора, в чиито домове има електрическа инсталация. Ние можем да направим лампите да светнат с едно просто врътване на ключа. За това не се изисква кой знае какво усилие и опит. Едно просто движение, което и децата могат да направят. Но за самата юзина, където се произвежда тока, за нейната уредба и устройство, за самата електрическа енергия и нейното превръщане в светлина - проблеми, над които са си бъхтали умовете цели поколения от учени - обикновените хора или нищо не знаят или имат смътни представи, почерпени от популярни съчинения. В ползуването от електрическата енергия те са ограничени - тя им се праща наготово, при това с определен волтаж. Ако настъпи никаква повреда в общата мрежа, спира и техният ток, светлината им угасва. А колко пъти токът спира и от повредите в собствената им мрежа. С една реч, те се ползуват лесно и наготово, ала с толкова много ограничения. те не са господари на тази електрическа енергия.

Всичко онова, от което хората се ползуват автоматично, посредством ограничени в своите възможности апарати, лека полека се механизира, умъртвява. Такъв механизиран и безжизнен е светът на съвременните материалисти. За тях всичко е механизъм - мъртъв, бездушен. Дори и човекът е превърнат в психофизичен автомат. Ето защо, днешният човек не цени нищо според собствената му стойност - ни дивно устроеното си тяло с неговите могъщи, скрити възможности, ни околната природа, от която черпи всички блага. Водата, запример, която е едно от най-великите блага на земята, той е превърнал - в научните си представи - в едно жалко химично съединение на водород и кислород, а в практичния живот, той се ползува от нея едва ли не с цинично безразличие, като неограничен и безогледен господар. Но затова пък и тя не му разкрива магичните сили, които се таят в нея Съвременният човек също тъй несъзнателно диша и въздуха - извор на жизнен елексир за неговото съществувание - ала не познава същинската му цена. Така е и със светлината, с растенията, минералите, от които той се ползува като с бездушни предмети, по отъпканите пътища на навика.

Наистина, Живата Природа припомня понякога на човека великата ценност на "обикновените неща". Вижте човека, кога се разболее. Лишен от възможността да се движи, прикован на легло, той ясно съзнава, какво ценно нещо е изгубил преди всичко - способността да ходи! Ако го боли око, ухо, стомах, ако го боли ръка, крак, ако са заболели дробовете му, та не може свободно да диша, той съзнава ясно тогава, от какво велико благо е лишен. И след като оздравее и може да излиза на чист въздух и слънце, с каква радост, с какво освежено чувство диша той въздуха, с какво умиление се оставя да бъде милван от слънчевите лъчи. Всичко му се вижда сякаш ново, свежо. Той възприема нещата с детска, девствена впечатлителност, става като същинско дете. И това е, може би, едно от най-благодатните действия на болестите и страданията. При тях човек е лишен от някакво благо - той скърби за нещо, което е изгубил. В съзнанието му отново изпъква неговата ценност. И когато пак го придобие - той вкусва от това благо с едно ново, свежо чувство и го оценява. Човек се подмладява само чрез страданието, което му се налага по необходимост отвън, или чрез подвига, с който той сам драговолно се нагърбва. Този подвиг в духовния живот го наричат жертва.

Това е един естествен път, по който човек се освобождава от своето старческо безразличие, от своя механичен автоматизъм. Един естествен път, по който човек идва отново до вътрешната стойност на обикновените привидно неща.

Велико изкуство е човек да знае да гледа и да вижда - да си служи с очите! Велико изкуство е човек да слуша и да чува. Велико изкуство е да работи с ръцете си! Велико изкуство е да диша! Велико изкуство е да ходи. Зад всичките тия процеси се крие една дълга история, записана в летописите на космоса и в самите органи на човешкото тяло.

Зад всичките тия действия работят магични сили, на които човек отново става господар, след като превъзмогне автоматизма на тяхното извършване и ги обхване в сферата на своята разумна воля.

Г.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube