Г. Събев

МЪЛЧАНИЕТО

Действително говорът е един съществен отличителен белег, който отделя човека от неговите по-нисши братя - животните.

Говорът на човека, сравнен с говора на птиците или бозайниците, е безспорно най-съвършен. Но въпреки това, не бива да си въобразяваме, че говорът е единственото и най-добро средство за разбиране между съществата.

Истина е, че въобще твърде малко се знае за мълчанието, за неговата същност и ролята, която има да играе предимно във вътрешния живот на хората, а най-вече в живота на ония, които искат да проникнат в тайните на битието, скрити за повърхностния поглед.

За по-голяма яснота бихме могли да разделим мълчанието на три вида:

I. Естествено мълчание. II. Негативно мълчание. III. Идейно мълчание.

Естественото или пасивното мълчание е присъщо на ония хора, които по природа са мълчаливи. Умът на тези хора не е ангажиран от някаква съществена идея, мисълта им е скитница. Техните мисли прелитат от предмет на предмет, тъй както някои от птиците прехвръкват от дърво на дърво, без да правят гнездо. Те изчезват тъй, както сапунените мехури. Единствената полза от тези хора е, че те могат да пазят тайни, поради естествената им склонност към мълчание.

Негативно мълчание е онова, което у някои хора се поражда не от съзнание за ползата от него, а единствено поради страха, да не би да се изложат чрез говоренето пред окръжаващите. Този вид мълчание е най-безплодно.

Идейното - творческото мълчание - е най-важното, понеже всякога бива предшествувано и подхранвано от известни идеи; то бива почти всякога придружено от дълбоки и сериозни размишления върху причинната връзка между явленията от външния или вътрешния свят.

Мълчанието не е едно пасивно състояние както на пръв поглед изглежда, а е един ден вътрешен живот на работа в и над себе си. То е състояние, при което се пресяват всички случаи, преживяни от нас или от нашите близки, като им се дава само такава цена и важност, които те заслужават.

Можем да сравним мълчанието с градина, в която никнат, цъфтят и зреят велики неща, които малко по-късно ще могат да се явят в живота по-пълни, по-съвършени, по-величествени.

За някои хора мълчанието е враг на всяко общуване и приятелство и затова те не го обичат и често употребяват много усилия за да го прогонят, като остават слепи за ония богатства, които мълчанието крие в себе си. За такива хора може да се каже, че не познават своето скрито, духовно естество, своята душа, която най-добре чрез очите и чрез мълчанието говори.

Трайна следа в живота остава само онова, което е родено и откърмено в мълчание. Ето защо „думите, които произнася мъдреца, казва Метерлинк, са толкова по-ценни, колкото по-дълго време са се къпали в океана на мълчанието". Мълчанието е една вътрешна потребност за мислещия човек То е още и мярка за постиженията, защото докато при говоренето човек вижда колко знае, при мълчанието разбира колко може.

Както говоренето, тъй и мълчанието крият в себе си сила, която трябва да знаем, кога и как да използваме разумно. Нещо повече, при мълчанието човек не само пести, но и събира много енергия, която при безразборното говорене се изхарчва - обстоятелство, за което той отпосле съжалява. Много права е мисълта, че човек рядко съжалява за това, че много е мълчал, но твърде често - че много е говорил.

Когато човек мълчи, печели още и време, за да може да пресее и пречисти важното и ценното от ненужното и несъщественото. Това е много важно, защото само в мълчанието човек може да направи една пълна преоценка на ценностите на душата; само тогава той може да вникне най-добре в себе си и да съзре новите възможности, които се таят в душата му. Защото това, което е невъзможно при говоренето, при мълчанието е възможно.

Мълчанието е подобно на съкровищница, от чиито богатства се ползуват само онези, които знаят и могат да мълчат, когато и гдето трябва. А това е много необходимо за всички, които желаят да се учат.

Можем да считаме мълчанието като един от най-добрите методи, чрез които човек може да се добере до същественото в живота, до онова, което след изминаването на деня не повяхва и след отхождането на пролетта, не прецъфтява. Чрез него човек се домогва до онова, което никога не се обезценява и остава през вековете.

Човек най-първо трябва да научи изкуството да мълчи, след това - изкуството да говори. А най-много се срещат днес хора, които и двете не знаят.

Един от изпитите, на които са били подлагани учениците в Питагоровата и други древни окултни школи, е било мълчанието.

Когато човек желае да работи вътрешно, над себе си, мълчанието става една естествена потребност, то става среда, а говоренето се явява като нещо изключително.

Човек докато учи, трябва да мълчи, да слуша, да възприема, затова мълчанието се е практикувало като приемен изпит в древните окултни школи на Египет, Индия и др., в които се е следвало златното правило: „Знай, смей, искай, мълчи".

Според окултизма мълчанието е един от най-добрите методи за завладяване на мисълта и превръщането ù в послушно оръдие, с което ученикът най-много си служи. Същевременно то спомага за развиване на търпението, без което качество човек не може да запази придобивките от своята работа.

Има минути в живота, когато човек не може да не мълчи. Когато слушаме запример някой велик майстор-виртуоз, тогава цялата публика забравя да ръкопляска, забравя да вика „бис" и пр., неща които днес се считат за израз на въодушевление и възторг. Тогава всички мълчат със затаен дъх, като вкаменени и онемели. В такива моменти всички чувствуват, че залата е превърната в храм на свещенодействие, в който душата на слушателя влиза в общение с душата на изпълнителя.

Мълчанието е едно от ония блага, които само разумният човек разбира и достойно оценява. Само разумният, мъдрият и добрият могат да се ползуват от него като неизчерпаем извор, като език на душата.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube