Георги Томалевски

ЗА ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛИЗМА И БЕЗЦЕЛНОСТТА НА ЖИВОТА

Деветнадесетото столетие се ознаменува с големия тласък на аналитичната мисъл. Историята ни учи, че през различните епохи на човечеството са се развивали различни страни от многостранната човешка природа. Ако епохата на древна Гърция е била епоха на мощен напредък в изкуството, в която се създадоха красивите, неотминаващи с времето архитектурни форми, ако Рим издигна обществения и граждански живот на завидна висота, ако средновековието отдели хората един от друг, посредством високите сгни на рицарските замъци, то осемнадесетото, деветнадесетото и повече от първата половина на двадесетото столетие отбелязаха голям възход на аналитичната мисъл. Човекът започна да дроби. В тоя дробеж той виждаше нещата откъснати едни от други - без връзка, без единство. Разбира се, нещата по такъв начин изглеждат по-механични, по-случайни. Освен това беше крайно време да се източи ножът на човешкия разум, приспиван дълго в манастирите, мрачните кули на средновековието. Трябваше почивка за уморената човешка душа от фалшивите гибелни дела на официалната религия и нейните сухи, костеливи догми Човекът търсеше наука, диреше подем към сините простори на небето, към законите на тоя сложен световен организъм. Всяко обяснение на някое природно явление се поглъщаше жадно, защото то беше научно, в него нямаше намеса суеверието на църквата, която заповядваше и на учени, и на поети и отправяше към кладата велики труженици като Хус, Джордано Бруно и др. Назадничавостта на тая църква, която искаше да застави Галилей да се отрече от „еретическата" мисъл, че земята се върти, беше напластила много омраза в душите на хората. Въздухът бе напоен със зловещата миризма от кладите, на които като светци умираха носителите на най-чистата, най-прогресивната мисъл.

При това състояние човекът търсеше чистата наука. И тя крепнеше. Бързият развой на механиката завладяваше умовете и нейните стройни закони внушаваха идеята, че всичко е механично, без разбира се някой да се запита, кой дирижира тия закони. Материализмът като философия, като светоглед се ширеше, защото никой нямаше воля и оръжие да го атакува.

Човечеството в своя бяг към новото забрави за пътищата, по които бяха преминали неговите прадеди. Всички огромни, омайващи със своите придобивки цивилизации на древността, бяха забравени. Детронирано бе всичко, а на някогашните науки за човека и вселената, скрити зад символите на древните паметници, започна да се гледа които на суеверия. Сфинксовете и пирамидите - малките остатъци от величавата и ненадмината в своя духовен ръст египетска цивилизация, мълчаха и не говореха нищо за цъфтящата някога култура край Нил, а самите тях нарекоха идоли на някаква отминала „невежа" раса. Тая нова мисъл свали човека от мястото, което му даваха някога великите посветени - място на микрокосмос, където се събираха като в фокус всички световни сили, а го направи само последна от брънките на оная редица същества, с която безцелието и случайността правят каквото пожелаят. Тоя човек се заражда в яйцеклетката на майчината утроба, развива се, живее и отново се връща към своята прародина - небитието. Една еднодневка, с по-дълъг ден, редките мигове на радост у която се заплащат с дълга мъчителна върволица страдания.

Наистина тая мъченическа животинка би изглеждала още по жалка, ако някъде дълбоко в нея не се криеше задрямалия зародиш на друго едно начало, което някога изявява своето присъствие със странното подсещане, прилично на далечен зов, ако това същества в редки мигове не знаеше да се отрече от всичките земни наслади, които му повелява биологическия нагон за живот и да прегърне смъртта в името на някакъв идеал. Ако човекът, наистина, беше призван към живот само да изпълни някакъв сляп инстинкт на природата, ако беше продукт на безсмислие, тогава защо е необходимо да го поддържаме? Но ако се вгледаме в него - в това „безсмислие" на природата, което така величествено дирижира целият световен организъм, ние заслужава да му отдадем необходимата почит. В такъв случай то престава да бъде безсмислие, а нещо, което крие дълбок смисъл. Тоя смисъл понякога разумът отрича, но нещо скрито дълбоко в недрата на нашето аз го усеща, разбира го и му отговаря.

Вярно е, че има някои, които с право могат да рекат, че техният живот е препълнен със страдания. Не желаейки неговата мъка, те го отричат. Той им се вижда безсмислен, защото наистина всяко световно великолепие е пусто, ако няма малката радост в душата. Но такива хора трябва да осъзнаят, че това е техният живот, тяхната мъка, тяхното угризение. Светът извън тях е величав, спокоен и хармоничен. Радостта преизобилно се излива като буйни потоци, но неговите зандани на песимизма никога не са я познали. Те трябва да се помъчат да излязат от тая клетка, да побягнат от натрапчивостта на тоя фантом, за да видят, че в живота има нещо, което не са познали дотогава.

Някой ще възрази, че днес страдат милиони хора. Защо? Защото глупостта за безсмислието е взела грамадни размери. Тя е овладявала като хипноза цели общества, вкаменила е сърцата на хората и ги е направила зверове един за други. Казват някои, че мъчителният и робски живот на много милиони човешки същества ще се промени, когато се променят устоите на това общество. В тази мисъл има голяма доза от истина. Вярно е, че ненаситната човешка стръв е заграбила много от земните блага, вярно е, че тия блага би трябвало да затулят виковете на милиони гладни, но същевременно е вярно и това, че във всички епохи, във всички видове общества човешкият егоизъм, скрит дълбоко в непросветената още природа на човека, ще бъде източник на нови страдания и нови борби. На човека от новото време предстои, заедно с мисълта да урегулира правилно икономическата постановка на човешкото общежитие, да се бори и с тоя скрит в него враг, като постави нависоко в своето съзнание идеята, че той и всички около него са частица от световния организъм, че са отделни брънки в голямото едно на вселената.

Отношението на всяко разумно същество в света спрямо по-горните от него трябва да бъде отношение на уважение и вътрешна адмирация, а спрямо по-долните по-слабите и по-малките от него - отношение на покровителство.

Ние сме храненици на земята. Всичко каквото имаме на нея получаваме даром от щедрата ръка на природата - от невидимите същества в нейните недра, за които могат да приказват не такива като нас, а други, чиито очи не са малко повече от слепи, каквито са очите на всички нас.

Макар че тая мисъл ние изказахме веднъж тука, пак ще я подчертаем. Тя е основата, върху която е построено нашето съдене за природата. мисълта е тази, че животът е едно творчество, което не може да бъде обгърнато отведнъж в тесните рамки на нашето съзнание. Твори една върховна интелигентност на природата с една удивителна настойчивост и красота. Ние не можем да се отречем да бъдем в нейните ръце, защото тогава ще бъдем вън от живота. Ние не можем да искаме друго освен това, което е замисъл на тая творческа воля и нашата воля не може да бъде друга освен крачка в общия поток към целите на това творчество. Който има друга воля, той ще срещне мощния ход на живота и неумолимите закони на природата ще го пометат напред със своите стихийни, шеметни сили.

Това е насилие, ще каже някой. Не, това е мъдрост. Ако човекът би могъл да знае замисления план на природния разум, той не би пожелал друго, освен неговото осъществяване. Напротив, ние трябва да се радваме, че сме материал в ръцете на творец, че сме подложени на развой, макар и да страдаме. Ако ученикът би знаел колко ще му послужи писмото в живота, той с радост би приел мъката, която изпитва при заучаване на буквите и елементите на писмените знаци. Та нима не е по-достойно за един къс глина да е мачкан в ръцете на художника, а после превърнат на изящна ваза, на която ще се спират много очи, отколкото да лежи в неподвижна инертност и безформен на пътя?

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube