Georg Nordmann

Поеми в проза

Скъпоценният низ

Животът ми е низ от много бляскави зърна, чиято красота се крие в многообразието им. Едни от тях са набрани в ранната му утрин, когато дните ми бяха потопени в музиката на едно велико пробуждане, а други – в дни, чието слънце беше размахан огнен бич, а нощите – затвори, в които се чуваха стенания на погиващи за светлина и отломък хляб...

Едни от тия скъпоценни бисери събирах край брега на морето, други в канарите на извисилата се горда планина, по пътищата край златните ниви, и в сиви градове със студени хора, над чието небе тежеха черни облаци, прерязвани с гърмящата черта на светкавица.

Затова в броеницата на моите дни има зрънца, които пеят със своя синкав блясък, а други гледат като тъмни разплакани зеници, чиято безнадеждност се забива като острие в душата ми.

И аз ги любя – и едните и другите. Те са моето аз, моят път, моята оставена следа след неспокойната ми стъпка. С тях ще се накича в деня, когато моят аз, като смирено дете, ще се приближи към Аза на Всемира.

Не радвах ли се, не тъгувах ли ? Не умих ли със сълзите в безсънните си нощи праха, полепнал по душата ми? Не направих ли дните си огнени пещи и казън всеки техен час? Не виках ли като пустинник, загубил път и другари в глухата самота на моите страдания?

Мои са те: най-красивите и горчиво преминалите часове, дни и години.

От тях направих скъпоценни низи – от сълзите на радост и опиянение, от детският безгрижни часове, когато слагах морна глава за приказен сън и когато я слагах между ръцете си, обхванат от лудата ярост на разкаяние и мъка...

Те са моето аз – тази броеница от зърна, които като друмник събрах по своя път.

Празничните дни

Напразно днес красите моя дом с разноцветни лампи. Напусто аромат на теменуги ухае във въздуха на моята стая – сърцето ми е наранено и затворено, душата ми прилича на пустиня.

Тънките струни на свирците не звучат на радост, когато няма музика в душата ми и слънцето напусто грее, щом светилник у мене е загаснал.

Не се радва окото ми на скъпи дарове, на пъстрите накити и не може да познае радостта на празничния ден, защото в мене няма празник.

Ето, днес не палете лампи по терасата. И свирците могат да си идат. Достатъчни ми са звездите по далечното небе и шумът на вятъра из тежките клони чувам като нежна музика.

Сега, в тоя час, е моят празник. Стадата се прибират. Простата песен на овчаря, що долита от хълма, е по-хубава от музиката в най-големия ден на годината и в малката колиба до моя дом бих намерил толкова покой, колкото в накитената ми приемница.

Днес не палете светлините. Нека морните певци почиват в сън, защото в мене трепка тиха радост. Тя прави празник делничния ден, превръща в палат колибата, а пастирската проста песен в чудна музика.

Днес всички хора са добри. В очите на всички блести приветствие и красота, днес не би ми се видял страшен и свирепия вой на бурята.

Нека бъде тихо. Оставете ме. Днес, в делничния ден, е моят празник.

Dег Fliеgеndе Holländer

Аз съм едно с моя залутан кораб сред разгневеното море; едно съм с бурята, защото нося буря и в душата си. Не се боя от мълниите, които разсичат небесната шир, защото у мене има мълнии и по моето небе ръката на страхотна буря пише огнени слова.

Аз догонвам бягащата черта на хоризонта, където живее една безименна незнайна радост.

Плувец съм от далечно време. Дните ми са изумрудени камъни, а нощите – черни бездни. Аз съм едно с моя безконечен път, с неговото страдание, с малките проблясъци надежда. Едно съм със съкровената мечта в гърдите си, която държи корава ръката над кормилото и будни очите в нощта.

Едно съм аз със своята любов, която като бяла птица се бори с тъмни врани.

Под нозете ми се люлее море. Трещи корабът. Платната му се пукат, и въжета свирят в нощта с ридаещи гласове.

Морето няма край, няма край и моят път!

Сам съм сред развилнялата се стихия и стиснал кормилото с ръка, чакам обкованите, звънтящи стъпки на съдбата.

Още първата вечер вятърът си каза думата. Той подложи на изпит всички палатки. Ако искате да знаете, как той изпитва, попитайте онези, чиито палатки бидоха „скъсани” на изпита.

Но след туй животът потече спокойно. Сега, за какво по-напред да ви пиша? За сутринните възлизания на „Молитвения връх" ли, когато още в ранни зори се заточва по пътеката дълга върволица ранобудни хора, възлизащи да посрещнат изгрева на слънцето ?

За тяхното слизане ли, шумящо като ромонлив поток край огъня, дето кипят вече грамадните чайници, около които чевръсто шетат дежурните братя и сестри?

За общите обеди на поляната-трапезария ли, с всичкия им весел шум, подобен на шума на кошер? За песните ли край буйния огън вечер, който всички са заобиколили в кръг? За възлизанията към горните езера ли, или за придружените с музика гимнастични упражнения по широката поляна край „Махабур" (петото езеро, „Бъбрека”)?

И за какво ли не още? Но най-хубаво е вие сами да дойдете и видите с очите си. Това ви пожелавам догодина.

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube