Хелмира

Няма Те

Не Те виждам вече. Какво стана? Мъгли Те скриват от очите ми. Искам да Те докосна, протягам ръце, напрягам мисъл, взирам поглед, ала напразно...

Отивам при езерата. Питам ги - не са Те видели. Питам скалите – мълчание. Цветята също не отговарят. Някакви тъмни крила закриват слънцето и то да не ми отговори.

Махабур, где е Той? Нали знаеш, че с Него е по-хубав света? Нали знаеш, че аз съм мъничко земно създание, което се възхищава от прекрасното!

Чуй, Махабур! Чуйте мълчаливи извори – цяла се прегъвам от болка. О, где, где е Той сега?

Махабур, Махабур, душата ми линее без Него.

Но защо ли пък да Го няма ? Где се скри ? Дали вече няма да Го видя?

Защо ли, по-рано, скалите ми говореха като човеци, а сега мълчат?

Защо цветята ми се усмихваха, а сега не? Защо ли слънцето ми носеше известия за Него, а сега не? Планинските пътеки ми сочеха Неговите стъпки, а сега нищо... При теб, Махабур, си почивах преди, а сега не мога.

Хля6ът ми беше подсладен от щастливи мисли, а сега не се докосвам до него. Водата ми стана безвкусна и плодовете горчиви.

Небето се промени. Природата не е вече с своите многоцветни струни. Изворите са мрачни. Защото Те няма. Сигурно, щастието беше сън или мираж на изжаднял пътник.

Или, сигурно, то се яви само и изчезна. Като че не е било. А защо е тази болка, щом като нещото не се е случило? Но случило се е. Това е вярно. Как може да липсва нещо, докато първом то не е било?

Но както е вярно, че Ти беше, тъй е вярно, че няма Те сега.

Дружки мои, няма го. Дружки, прескръбна е душата ми.

Тука си

Твоето лице прилича на изгряващата зора. Ти си по-хубав от земните цветя и по-сладък от избрани плодове. Твоите устни са чисти и от тях лъха нежният аромат на великата Природа. Твоите ланити са тъй розови и светли, както небето сутрин, преди да е изгряло слънцето. Твоите очи са като райски езера, излъчващи само радост и веселие. Челото Ти прилича на тихо небе под седмоцветна дъга. Косите Ти са позлатени облаци, преплетени със зрели класове на пшеница и златно-розови благоуханни карамфили от южни страни. Ноздрите ти, приятен хълм на сладкодъхащи гърди, излъчващи живот и радост: тъй Рилските езера въздигат сутрин прозрачна пара – диханието на земята.

Гърдите ти - почивна поляна при Махабур. Мишцата Ти е здрава и крепка, както скалите, по които се катеря с молитва и доверие. Походката Ти - както на благ и непобедим владетел. Планините Ти се усмихват, слънцето Те целува и езерата изливат струи от радостни сълзи за Теб.

Когато мисля за Теб, идват при мене всичките празници на света. Тогава ставам безсмъртна, и душата ми - чист хималайски сняг. Когато ти ме водиш за ръка, струва ми се, че цяла се прониквам от лъчи и лицето ми грее от щастие.

Благословено утрото, когато Те срещнах за първи път; като че ли тогава прогледнах. Вървя, тичам от радост и се питам: „Какво стана ?” - Да, случи се нещо Никога преди това не 6tme се случило!"

Той е тук вече, между нас. Дружки мои, блажени сте, ако го видите и вие.

19. I. 1933 г

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube