Georg Nordmann

МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Една съществена отлика на нашето време са големите крайности, в които живеят хората. Това разделяне става от ден в ден по-чувствително, по-ярко. Едни от нас отиват сигурно в казана, където ще се претопят непотребните остатъци от залязващата ни епоха, а другите сигурно и стремглаво нагоре, към неизмеримите висини на един безшумен, велик подвиг - прескачане в новата ера, в обятията на един нов живот.

Колко „велики" и „свети" неща днес звучат като празни гласове на „кимвали, що дрънкат" - както се изразява великият бунтовник на духа, апостол Павел. Колко ценности дълбоко в нас се тачат вече за безценица - но пак мълчаливо, безшумно за да се не смути ревнивата и зла традиция, за да се не огорчат тия, които са им платили скъпа дан.

Развихреният размах на времето премахва вече мъглата, която забулваше с някаква омая тия неща, които макар и тачени за свещени, са деца на вечната, бродещата по цялата земя лъжа. Да ги не споменаваме. Всеки от нас може да ги наброи с десетки и стотици. Те са задръстили като бурени нивите ни, където трябва да расте само чиста пшеница, от хляба на която се живее преизобилно и радостно.

Светът ще се промени. Помен няма да остане от този порядък. Това да не плаши никого и да не служи като оръдие в нечистата ръка на оня, който е насилник, и на другия, който ще рече, че духовните люде подготвят размирици. Да, това е самата истина. Духовните хора никога не излизат на оная бран, където се убива, но те никога не ще престанат да приказват за истината, че една сигурна, смела ръка вътре в душата на човека, неотменно и настойчиво твори новото, чиито победни стъпки кънтят вече в ушит на будните и на тия, които могат да чуват отдалеко,

Кой е властен в тоя свят да спре тая ръка? Кой може да заповяда на пролетта да не разтопява със своите ветрове снега, остатък от зимата? Никой, защото природата, времето, великият Промисъл, необятният план на развоя изискват това.

– Да ги накараме да млъкнат! Да ги заставим да не светят, да им измислим грехове, че рушат държави, закони, традиции - казват тия, които се силят да затвърдят разпадащата се сграда на лъжата за духовните хора.

Те насъскват властта, шпионират, шушукат, надават тревожни викове по вестници, по стъгди и конгреси, но не ще сполучат да направят нищо, защото ако в една страна някои говорят, предупреждават, сигурно през техните уста говори духът на нещо ново, което иде, завладява умовете, душите на хората.

И така, нашата епоха си отива. И причините на това отхождане не са тия, които се посочват от различни моралисти, пазители, блюстители на разни ценности и традиции. Те не са появата на радиото, на танца, на декаданса, на онова временното, което се ражда и скоро умира, какъвто е случаят с новата музика, а са други по-дълбоки, скрити в самите нас. Тия, които споменахме, са само мъките на нашето преходно време, те са отчаяното търсене, протягането на ръцете, за да се хване далечното, невидимото, чудното.

Епохата и нашата цивилизация не ще залязат заради така наречените „грехове" на младите, а заради старата лъжа, намерила широко място между нас; заради фалша на видимото благочестие, заради невинната кръв, пролята по умиращи идоли, заради греха, че сме затворили Бога в четири каменни сгни и сме приготвили бич и нож за тия, които дръзнат да го подирят другаде.

Светът се дели на две, както се дели небето сутрин, за да изгрее новият ден. Едни от нас не са готови за утрешния празник на любовта. Те са люде на старото и ще се претопят в казана, където ще отидат отпадъците на нашата епоха. Другите възхождат към нови светове. Между едните и другите едва ли има мост. Затова днес ще срещнеш двамина, които изхождат из един свят, но талкова са чужди, че ги отделят и светове и дълги столетия.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube