ВЕСТИ

Няколко думи за дейността на Едуард Шуре

На 8 април т.г. в Париж се пресели отвъд Едуард Шуре на 88-годишна възраст. Ето що пише той в своята автобиография: „В часа, малко преди да се напусне земния живот, когато човек вижда в бързи картини целият му живот да минава пред него, у мен има неудържимо желание с едничък поглед да обхвана цялата панорама и да кажа няколко думи за пътя, който ме е водил до моя идеал. Но преди да представя тази многоцветна картина, мислите ми се издигат към един по-виеш свят и аз виждам как силите, които са ме ръководили без мое знание, същевременно принадлежат към моето скрито, вътрешно „аз" и към един тайнствен, отвъден свят, който трябва да наричаме Провидение, защото в него намираме предначертано направление и точна цел. Тези сили са запечатани в мен чрез някои преживявания, към които постоянно се връща моят спомен".

Четенето етиката на Спиноза от 14-годишният Шуре събужда у него въпроса за безсмъртието на душата. Веднъж той присъствувал при падането в транс на две млади работнички под влиянието на музиката; тогава техните лица съвсем се преобразили. Това го убедило завинаги, че в тялото обитава безсмъртна душа, независима в своето битие от физичните сили.

Когато чел в едно съчинение описание на Елевзинските мистерии[*], у него се събудило предчувствие, че всичко това му е отдавна познато; и същевременно у него се събудило желание отново да възпроизведе свещената елевзинска драма. През целия си живот той храни идеята да пише мистични драми. След това няколко години наред той следва в Германия, след което 4 години прекарва в Париж в живо приятелско общение със знаменитите хора на тогавашна Франция. Избухването на френско-пруската война в 1870 година го принуждава да се прасели във Флоренция, дето довършва започнатия си труд: „Музикалната драма и Рихард Вагнер". Там се запознава с Маргарита Албана, която упражнила голямо духовно влияние върху неговия живот и творчество. Там по това време се заражда у него идеята за „Великите посветени". В 1889 година излиза „Великите посветени".

В 1892 година предприема пътуване по източните страни и посещава египетските, палестински и гръцки места на мистериите. Плод на това пътуване е съчинението му: „Свещените места на Изтока".

В 1906 година се запознава с Д-р Щайнер, когато последният идва в Париж, за да държи един свой курс. Това запознаване също оказва голямо влияние върху Шуре.

Едуард Шуре е писал и книгата „От сфинкса към Христа", в която описва вътрешната страна на разните религии, като посвещава голяма част от книгата на Христа; там излага езотеричната страна на Християнството и значението на мисията на Христа.

Освен това, той е писал пет мистични драми, от които ще споменем „Децата на Луцифер", „Елевзинските мистерии" и пр. Тези драми са от съвсем нов характер; те са написани за бъдещия театър.

В 1928г. излезе неговата автобиография: „Le rêve d`une confession d`un poète". Напоследък той работеше в списанието –„La science spirituelle". Многобройни са и неговите статии, между които множество литературни критики, пръснати в разни списания.

Напоследък той е приготовлявал и книгата „Окултните течения в 20 век[ ], в която щеше да има глава специално за християнския езотеризъм. Но тази книга остана недовършена. Приятелите му по ръкописите ще напечатат по-важни места от нея.

Голямо е значението на Еудард Щуре за духовното събуждане в днешната епоха. С цялата си дейност той даде голям тласък на новото, което иде.

„Какво е дала България на света"

Това беше заглавието на една извънредно интересна и добри аргументирана сказка, изнесена пред конференция в София - Великденската ваканция - от г. Ст. Чилингиров.

След като констатира, че у българите има едно голямо незачитане на българското и непознаване на доброто и ценното в себе си, че систематически и в литература (Баю Ганю), и в църква (проповеди повече изобличителни), и в политика се е изтъквало отрицателното у българина, тъй че като се каже „българска работа", разбира се „лоша работа”, г. Чилингиров подробно изтъкна, че България е дала нещо велико и ценно в миналото, а именно богомилството; а в ново време тя е дала и много велики хора, които са гордост за съседните народи и които имат български произход. Такива има и в Румъния, и в Сърбия, и в Гърция.

Трябваше чужденци да ни кажат, че българските богомили са предтеча на реформацията; нещо повече, че богомилството е най-великото духовно движение в средните векове за високи идеали и за свобода на съвестта и че България и славянството именно чрез богомилството са вложили своята дан в общочовешката съкровищница. Чехите си имат своя Ян Хус, когото те почитат и целият свят с тях. Столетие по-рано обаче преди Ян Хус, в Цариград на кладата бе жив изгорен Василий - началника на богомилите - заедно с други богомили и той се е държал не по-малко геройски, отколкото Хус. От него се изисквало не да се откаже от своите убеждения, а само да се поклони на кръста, но той не приел, издигайки лозунга за свободата на съвестта в онези времена, когато трябвало с живота си да заплати своята преданост към високия идеал. У богомилите ние виждаме най-възвишени идеали, преданост, самопожертвувание, чистота, идеализъм. За жалост обаче и днес, под влияние на Византия, духовенството и интелигенцията още не са признали истината относно богомилството, тъй както я изнася г. Ст. Чилингиров и др. наши и чужди историци, професори, познавачи на нашето минало.

Време е наистина да познаем себе си - като народ да по-знаем великото, доброто, ценното; да го изнесем като идеал на младото поколение. Най-великият българин несъмнено е поп Богомил, основателят на богомилството; нему и на неговите ученици българите дължат много за своята духовна култура. България е била велика и ще бъде велика не със своите войни и завоевания, а с високите идеали за правда, мир, човещина, толерантност и обич, носители на които в миналото са били богомилите - които са запалили този свещен огън на обич и братство в целия Балкански полуостров, в Италия и Франция - в милиони свои последователи. Богомилството е проява на българския и славянски гений в областта на религията и частно то представлява чистото Христово учение, както са го разбрали българите и както го е приложил народът в своя живот. Богомилството е гордост за България и не то е причина за пропадане на България, а византийският разврат и разкош и раздроблението между българските князе.

Христос е Учител на Любовта и прощението, и неговите ученици, преследвани, гонени, измъчвани - са отговаряли по примера на своя учител - с любов! И днес в България има духовно движение за чистото Христово учение — то е Бялото Братство. И ето, даже в 20 век има опити за преследване и насъскване от држ. власт за насилствени мерки. Обаче късно е вече. Истината тържествува. Скоро всички ще разберат, че Истината, Любовта, Правдата, Светлината - с нищо не могат да се скрият. Светът ще изгори в огъня на Любовта и ще се възроди. А ние българите ще се познаем като потомци на богомилите и ще се гордеем, като носители на високи идеали.


[*]Виж за тях във „Великите посветени"

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube