Рудолф Щайнер

Пътят на познанието

Познанието може да го получи всеки човек. Понеже човек е мислещо същество, той може да намери пътя на познанието само тогава, когато излиза от мисълта. Когато на неговия разсъдък се дава картина от висшите светове, тя не остава безплодна за него, даже ако в начало това е само повествование за висшите факти, съзерцанието на които не е достъпно още за неговото собствено зрение. Защото мислите, които му се дават, представляват сами по себе си сила, която продължава да действува в неговия мисловен свят. Тази сила ще действува в него; тя ще пробуди дремещите заложби. Онзи, който мисли, че е свършено излишно да се предава на съзерцание, той се заблуждава. В мисълта той вижда само несъщественото, абстрактното. Но в основата на мисълта лежи жива сила. И както за онзи, който притежава познанието, тя е непосредствен израз на това, което се съзерцава в духа, така и в онзи, на когото се предава, тя действува като зародиш, от който се явява плодът на познанието.

И тъй, на този, който пита, как да придобия сам висшето познание на Духознанието, необходимо е да се отговори: най-първо се учи от съобщенията на другите за тези познания. И ако той възрази: аз искам да видя сам, аз не искам нищо да зная за това, какво са видели другите, на това трябва да му се отговори, че именно в усвояване съобщенията на другите се заключава първата стъпка към собственото познание. На това може да се каже: тогава аз трябва отначало сляпо да вярвам. Но при предаване съобщенията на другите, въпросът не е за вяра или неверие, а само за безпристрастно приемане на това, което чуваш. Истинският духоизследовател никога не очаква, че към него ще се отнесат със сляпа вяра. Той всякога има предвид: само аз см преживял това в духовните области на битието и аз разказвам за тези мои преживявания. Той знае също, че възприятието на тези негови преживявания и използуване мислите на друг чрез разказ, са жива сила за духовното развитие. Това, за което става тука дума, само онзи ще го види правилно, който взема в съображение, че всяко знание за душевните и духовни светове се намира в подсъзнанието на човешката душа. Правилното духовно възприемане събужда в освободения от предразсъдъци ум силата на познанието.

Не трябва да се подчертава, доколко за желаещия да развие в себе си висшите познавателни способности, е необходимо да мине през най-строга работа на мисълта. Често казват: не може да ми помогне „мисленето"; всичко е в „усещането", в „чувството", или в нещо подобно. На това трябва да се възрази, че никой не може да стане видящ във висшия смисъл, който преди това не се е вдал в работа на мисълта. Разбира се, би било много по-удобно, ако би било възможно да се достигне висшия дар на виждането, като се избегне работата на мисълта. Това именно много биха желали. Но тука е нужна вътрешна твърдост, душевна увереност, към които може да доведе само мисленето. Иначе се явява само безцелно мяркане и пламване на образи, заплетена душевна игра, която макар и да може някому да достави наслаждения, но няма никакво отношение км истинското проникване в висшите светове. Видещият трябва да притежава в душевния живот абсолютно здраве, което се постига чрез правилно мислене. Това здраве може сериозно да пострада, ако упражненията за висшето развитие не бъдат построени на мисленето. Както е истина това, че способността на ясновидството ще направи здраво и правилно мислещия човек още по-здрав, още по-приспособен към живота, така е вярно и онова, че всяко желание за развитие при страх от усилие на мисълта, всяка мечтателност в тази област съдействува на фантазьорството, също така и на неправилното отношение към живота. Който ще се стреми към висшето познание, като съблюдава казаното тук, той няма от какво да се бои; но то е допустимо само при това условие. Това условие има работа с душата и с духа на човека; да се говори при това условие за вредно влияние на телесното здраве, в каквото и да е отношение, е абсурд.

Необоснованото неверие във всеки случай е вредно, защото то действува на възприемащия отблъскващо. То му пречи да възприема плодотворните мисли. За разкриване на висшите чувства не се изисква сляпа вяра, но това е приемане на духопознавателния мисловен свят. Духоизследователят се приближава км ученика с изискването: не да вярваш на това, което ти говоря, а да мислиш за това, да го направиш съдържание на твоя собствен мисловен мир; тогава моите мисли ще ти действуват така, че ти ще ги познаеш в тяхната истина. Такова е наставлението на духоизследователят. Той дава тласък, а силата за познанието на правдата се повдига в собствената дълбочина на възприемащия.

В казаното се отбелязва вече първото свойство, което трябва да развие в себе си онзи, който иска да дойде до личното съзерцание на висшите факти. То е беззаветно, без предубеждение отдаване на това, което човешкият живот разкрива, или пък намиращия се вън от човека свят. Учащият се трябва да умее ъвв всеки момент да стане съвсем празен съд, в който се влива чужд, непознат свят. Моменти на познанието са онзи мигновения, когато мълчи всяко съждение, всяка критика, които изхождат от нас. Например, когато ние се срещаме с някой човек, не е важно по-умни ли сме от него.

И най-неразумното дете може да открие нещо на най-великия мъдрец. И когато той се приближава км детето с своето премъдро съждение, неговата мъдрост, като мътно стъкло застава пред това, което ще му открие детето. За това даване на откровенията на свръхчувствения свят е необходимо пълно вътрешно самоотричане. И когато човек започва да се изпитва, до каква степен той притежава това отдаване, той ще дойде до чудни открития в Самия себе си. Този, който иска да влезе в пътя на висшето познание, трябва да се упражнява в това, щото в всеки момент да умее да унищожи всичките си предубеждения. И докато се справя със себе си, в него се влива новото. Само високата степен на такова самоотвержено даване прави способен човека към възприятие на висшите духовни факти, които навсякъде го обикалят. Тази способност може съзнателно да се възпитава Например, старанието да се въздържаш от всякакво съждение за хората, които те окръжават, да унищожиш в себе си мярката за привлекателното и отвратителното, за глупавото и умното, което си привикнал да прилагаш и да се опиташ да разбираш хората без този мащаб, само от самите тях. Хубави упражнения могат да се правят с хора, към които чувствуваш отвращение. Да се опиташ с усилие да победиш това отвращение и да се оставиш без предубеждение да ти влияе това, което те правят. Или пък, когато се намираш в обстановка, която извиква това или друго съждение, да надвиеш това съждение и без предубеждение да се отдадеш на впечатлението. Трябва да се остави на нещата и събитията повече да говорят сами за себе си, отколкото ти да говориш за тях. Същото нещо се отнася и към мисловния мир. Да надвиеш в себе си това, което образува тази или онази мисъл и да се предостави да извика мисъл само това, което е отвън. Само когато подобни упражнения се извършват със свещена сериозност и настойчивост, те водят към висшата цел на познанието.

Докато човек е още склонен да са надценява в ущърб на окръжаващия го свят, дотогава той си затваря пътя за висшето познание. Онзи, който към всеки предмет или към събитията на външния свят се отнася от гледището на онази радост или скръб, която те му доставят, той си дава такова надценяване от себе си. Защото от своята радост и от своята скръб той нищо не узнава за нещата, а нещо само за себе си.

Когато аз чувствувам симпатия към човека, преди всичко, аз чувствувам само моето отношение км него. Ако в моето съждение, в моето отношение аз се намирам в зависимост изключително от чувството на радост, симпатия, то с това аз издигам на пръв план своята личност, аз я натрапвам на свята. Учащият се трябва да развие в себе си качеството, да се отнася към хората и нещата според неговите ценности, неговото отношение. Симпатията и антипатията, радостта и скръбта трябва да заемат съвсем нови роли. Не може и да става дума, че човек трябва да ги изкорени, че трябва да остане глух към симпатията и антипатията. Например, колкото повече развие в себе си способността да не отговаря изведнъж със съждения и постъпки на всяка симпатия и антипатия, толкова по-изтънчена чувствителност ще развие той в себе си.

Той ще разбере от опит, че симпатиите и антипатиите стават от по-висш род, когато той обуздава в себе си този техен род, който е вече в него. Най-несиметричният предмет има в себе си скрити качества; той ги разкрива, ако човек в своето отношение не върви по своите себелюбиви чувства. Всяка наклонност, която сляпо се следва, пречи да се виждат ясно нещата.

Следвайки наклонностите, ние като че ли се втурваме в това, което ни окръжава, вместо да се оставим на него и да го почувствуваме в неговите ценности.

И когато на всяка радост и на всяка скръб, на всяка симпатия и антипатия човек няма да дава повече своя егоистически отговор, егоистично отношение, той ще стане също така независим и от сменяващите се впечатления от външния свят. Наслаждението, което получаваме от някой предмет, ни туря веднага в зависимост от него. Ние се изгубваме в него. Човек, който според промяната на впечатленията, се губи в радостта или скръбта, не може да върви по пътя на висшето познание. Радостта, на която се предавам, поглъща моето битие в момента на предаването. Но аз трябва да използувам радостта само за това, щото чрез нея да дойда до разбиране на предмета, който ми донася радост. За мене радостта трябва да е само съобщение на това, че този предмет има свойство да доставя радост. Аз трябва да се науча да познавам това свойство. За учащия се, насладата и страданието, радостта и скръбта трябва да служат като поводи, благодарение на които той се учи. От това той не става тъп към радостта и скръбта, но се издига над тях, за да му разкрият естеството на предметите. Изследвачът никога не говори за себе си: о, как страдам аз, как се радвам! Той всякога казва: както казва страданието, както казва радостта. Той се предава само за това, за да даде възможност на насладата и радостта отвън да му влияят. Така в човека се развива съвсем ново отношение към нещата.

От прости чувства радостта и скръбта стават органи на чувства, чрез които се възприема външния свят. Както окото, когато вижда нещо, не действува само, а заставя ръката да действува, така също радостта и скръбта не действуват сами в духовния изследвач, доколкото той ги прилага като средство за познанието, но възприемат впечатленията и онова, което сме узнали чрез радостта и скръбта, то това се явява като причина за постъпката. Когато човек обръща радостта и скръбта само в органи-проводници, тогава те почват да строят истинските органи, чрез които му се открива душевния мир. Окото може да служи на тялото само затова, че то е орган-проводник на чувствени впечатления; радостта и скръбта се превръщат в очи на душата, когато те престанат да бъдат нещо само за себе си и започват да разкриват чужда душа чрез нашата душа.

Благодарение на горепосочените свойства, познаващият има възможност да се остави на въздействието на това, което реално съществува в окръжаващия го свят, въпреки съпротивленията на неговата личност. Но и себе си той трябва да тури на надлежното място в окръжаващия го духовен свят. Като мислещо същество, човек е гражданин на духовния свят. Той само тогава ще стане такъв, когато в моменти на духовно познание, ще дава на своите мисли такова направление, което отговаря на вечните закони на Истината. Безреден и объркан е мисловният свят на човека, който се предава на духовна дейност, обусловена преди всичко от неговия физически мозък. Възниква една мисъл, прекъсва се, изместя се от друга мисъл. Онзи, който се прислушва внимателно в разговора на двама души, който безпристрастно наблюдава себе си, може да получи представа за този поток от мисли, подобно на блуждаещи огньове. Докато човек се предава изключително на задачите на чувствения живот, обърканото течение на неговите мисли ще бъде постоянно направление км истинския път чрез фактите на действителността. Аз мога да мисля най-объркано, но всекидневният живот принуждава моите постъпки към закономерност, която отговаря на действителността. В границите на чувствения свят фактите внасят постоянно поправки в мисълта. Съвсем друго е, когато аз разглеждам своето отношение към висшите области на битието. Те ми се разкриват само в този случай, ако аз влизам в тези светове със строго определени мисли. Там моето мислене трябва да ми даде правилно, вярно побуждение, иначе аз няма да намеря нужния път. Тук аз трябва сам да си бъда верен ръководител. По такъв начин познаващият трябва да направи своята мисъл строго последователна. Малко по малко неговите мисли трябва да се отвикват съвсем да следват обикновеното направление. В своето течение те трябва да приемат вътрешния характер на духовния свят. Човек трябва да е в състояние да се наблюдава и да се владее.

(следва)

Никога не бива да приемате жертва от когото и да е зарад вас; никой учител, който и да е той, не иска жертва от своя ученик. Ако ученикът иска сам да се жертвува за своето самоусъвършенствуване, да добие своята първоначална чистота, може, но учителят няма нужда от неговата жертва. Следователно ние трябва да жертвуваме всичко, за да върнем своята първоначална чистота.

Учителят

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube