ОТ ПЛАНИНАТА

Светли дни, сини нощи! Хубав е животът! Дните са едно шумолене, а нощите една приказка... Един неделен ден, дойде един човек при мене, който целият беше от влакна, коси, смола и мед. Целият миришеше на бор, лицето му - бакър. Аз стоях на прозореца и го гледах да идва от планинската пътека. Една дебела тояга вървеше до него и правеше по-големи стъпки от самия човек и винаги се спираше малко напред. Човекът се спря и заби тоягата в земята, погледът му се връщаше назад..

- Откъде идете? - запитах аз човека.

- От планината! - отговори естественият му глас.

- Та какво ли има в планината? Какво има там?

- Какво ли няма там!

В планината, приятелю, грях не влиза Там е чисто, чисто, чисто. Та какво ли няма там! Говор в мълчанието, светлина в тъмнината, зеленина и простор. Така. Аз седя пред моята хралупа и става вечер, и става сутрин... Няма вечери, и няма сутрини нито в града, нито в замъците - само в гората, в планината... Ето, шумоли, Той иде! Ти можеш да Го видиш, ти можеш да Го похванеш, до тебе е седнал, в тебе говори!... Шуми планината, благоухае гората, смола капе от дърветата...

- Дядо, как шуми планината? - запитах аз.

Планината, планината!... Аз Го чувам, аз Го виждам... 50 години живея в планината, и чувам как там шуми... Навсякъде шуми, гората говори! Думи ми идват в главата, думи, каквито има в приказките. Не, песни са това. Аз седя на един дънер и удрям с тоягата си такта. Слушам думите, възприемам ги, разбирам ги, искам да ги изговоря... ха-ха-ха... няма ги! Аз съм свършил само селското училище там, долу, но аз зная, какво говори планината... Къде е празникът тъй хубав, както в планината?... Празник е! Аз облякох една чиста риза и най-хубавите си дрехи в планината. Седя пред колибата си. Ослушвам се в шумоленето на дърветата... Шуми планината, благоухае гората, смола капе от дърветата... Ах, чувате ли Го? Шумоли! Върховете на дърветата се навеждат, те се покланят... не, поздравляват... Тържествен час настава, свят момент е! Тръпки ме побиват... Сам Бог е това!... Аз ставам, снимам си калпака, оставям тоягата на земята, изправям се с благоговение и пришепвам: Господи! Онемявам... Аз Го виждам, аз чувам Неговите думи, протягам ръка към Него, стоя вкован.

Бог минава през планината и говори на дърветата... Шумоли планината, благоухае гората, смола капе от дърветата... Всичко това аз го виждам, аз го чувам... стоя настрана...

Господи? Велики Господи!... В планината, в планината! Какво ли няма там?

Неподвижно застана човекът с протегната ръка към планината и с поглед към дърветата, като че с тях искаше той да говори... На очите му лъснаха две сълзи.

- В планината, там живее Бог! - промълви още старецът и си отмина.

Той се върна пак назад.

Аз затворих прозореца, седнах в креслото си и дълбоко се замислих. Думите на стареца още се нижеха в ума ми. В планината, в планината, какво ли няма там?... В планината, там живее Бог!

Станах, отворих вратата и не я затворих вече. Отправих се по планинската пътека към близката гора и пред дънера на първото дърво аз коленичих и дълго плаках - аз се молех...

В Планината, там живее Бог!...

(Волен превод)

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube