Морис Метерлинк

ДУШАТА НА ЦВЕТЯТА

(Превод)

Аз искам само да напомня за някои факти, които отдавна са известни на всички ботаници. Не см направил никакво ново откритие, и моята скромна роля се изчерпва само с някои прости наблюдения. Разбира се, аз съвсем нямам намерение да дам всички доказателства за душата на цветята. Тези доказателства са безбройни и се срещат постоянно, особено у цветята, у които най-силно е изразен стремежът към Духа и светлината.

Ако и да има растения и в частност цветя - несръчни и нещастни, но няма нито едно от тях, което да не притежава ум и изобретателност. Всички те се стараят да достигнат своите задачи. Те прибягват към комбинации, механизми, които често са изпреварили изобретенията и познанията на човека в областта на механиката, балистиката, хвърченето и пр. Растенията, които изглеждат тъй мирни, покорни, у които всичко изглежда де е мълчание, послушание, напротив развиват най-голяма дейност за по-добра съдба. Най-същественият орган на растението - коренът, е свързан неразделно със земята. С това растението е осъдено на неподвижност от раждането до смъртта си. И силата на тяхната фикс-идея да се издигнат от тъмнината на корена нагоре и да цъфнат в светлината, представлява една драма, която с нищо друго не може да се сравни. Растението се насочва към една едничка цел: да се освободи от съдбата на корена си чрез своите цветове, да се освободи, да излезе от тясната среда, в която е затворено, да си измисли крила или да ги привлече, да победи пространството, в което турено от съдбата, да се приближи до едно друго природно царство, да проникне в един жив и подвижен свят. Растението дава човеку един чудесен пример на смелост, устойчивост и изобретателност. Ако ние бихме приложили само половината от енергията, с която работи някое дребно градинско цвете, за да облекчим натиска на страданията, старостта и смъртта, нашата съдба би била различна от сегашната.

Тая нужда от движение, тая жажда за пространство се забелязва както при цветовете, така и при плодовете и семената. Всяко семе, което пада при стеблото на майка си, е изгубено. Оттам голямото напрежение на растението да се освободи от това ограничение и да завладее пространството. Оттам и чудната система за разпространение на семената. Нека си припомним за крилатите семена на клена, на липата, скачащите семена на Ecalium и хиляди други неочаквани механизми, които ни поставят в учудване, защото можем да кажем, че няма почти ни един вид семе, което да не е измислило някакъв начин, за да се отдалечи от сянката на майка си.

Който не е учил ботаника, не вярва каква изобретателност и ум са употребени от всички тези растения, чиято зеленина радва очите ни. Можем да споменем за главичката на дивия мак. Знае се, че тя съдържа с хиляди дребни черни зрънца. Тези семенца трябва да бъдат разпръснати умело и по-надалеч. Но не само в цветовете и семената, но и в цялото растение - в техните листа, стебла, корени - откриваме следи от жив ум. Да си спомним за чудесния опит, който правят по-долните клони или заплашените дървета за достигането на светлината.

Никога няма да забравя примера с едно великолепно стогодишно лаврово дърво. По неговото измъчено и болезнено извито стебло беше написана драмата на неговия труден и упорит живот. Една птица или вятърът - господари на неговата съдба, бяха донесли семенцето на една скала, която отвесно се спущаше надолу. Там беше поникнало дървото, 200 метра над планинската вода, недостъпно и самотно, всред нажежени безплодни скали. В първо време то бе изпратило своите слепи корени за дълго и мъчително търсене на вода и почва. Но това растение по наследствен начин можеше да се справи с тази задача, защото е един вид, който познава южната суша. Но сега дръвчето имаше да разреши една много по-сериозен и неочакван проблем: то се набираше на една отвесна скала, тъй че неговите върхове, вместо да растат към небето, се наклоняваха към пропастта. Значи дървото трябва, въпреки голямата си тежест, да се доближи до скалите, да извие стеблото. И след това дървото изпрати, не знам от кой инстинкт вдъхновено, два яки корена, които излизаха над извитото место на стеблото, за да се заловят за гранитната скала. Знае се, колко са чувствителни някои растения, напр. срамежливата мимоза, мухоловката, росянката и пр. Те са вече преминали тайнствената и без съмнение въображаема граница, която разделя растителното царство от животинското.

Но няма нужда да се отива толкоз далеч. Толкоз ум и собствени движения се намират и в другия край на растителното царство. Това е приказният мир на споровите растения, много от които могат да се изучат само под микроскоп. Напр. играта на спорите у хвощовете е с една безподобна изобретателност и гениалност.

А у водните цветя има други чудеса.

Тъй като техните цветове не могат изобщо да се опрашат в водата, то всяко едно от тях е измислило специален начин, различен у разните растения, за да се запази сух тичинковият прашец и да извърши опрашването. Напр., обикновената морска трева (Zostera) е скрила своите цветове в особени звънци. Водната роза изкарва цветовете си над водата и ги подкрепя и храни чрез извънредно дълго стебло, което става още по-дълго, щом водното равнище се издигне.

Водното растение Trapanatans образува мехури, пълни с въздух, поради което цветовете се издигат над водата. Там става опрашването; след това въздушните мехурчета се напъват с лигава течност, която е по тежка от водата, и затова целят апарат отново слиза във водата, дето узряват плодовете.

Още по-интересна е мехунката (Utricularia). Тя расте в нашите блата, тресавища и пр. Дългото ù тясно, пълзящо стебло е снабдено вместо с листа, с разклонени нишки. При дръжката на така видоизменените листа се забелязват крушообразни мехурчета, чийто горен край притежава отвор. Отворът има клапа, обърната навътре и снабдена с космици. Когато наближи време за цъфтеж, тези мехурчета се напълват с въздух, растението става по-леко, издига се над водната повърхност, дето цъфти с жълти цветове. Това става през юни, юли и август. След опрашването и оплодяването развива се плодът; тогава водата прониква в мъхчетата, с това растението става по-тежко и пак се потопява в водата.

Не е ли странно, че в този малък апарат са приложени някои от най-плодотворните човешки открития: службата на клапите, налагането на въздуха и на течностите. Архимедовият закон.

Преди да оставим водните растения, нека споменем за Валиенерията. Целият ù живот преминава във водата в един вид полусън, додето дойде време за цъфтеж. Тогаз женският цвят бавно се издига като спирала нагоре и излиза над водната повърхност и плавайки по нея, се разтваря. Мъжките цветове, носители на тичинковия прашец, се издигат нагоре, обаче стеблото им е много късо. Те никога по този начин не би излезли на дневната светлина. Тогаз те се откъсват от дръжката си и излизат на повърхността. Осъдени на смърт, те за късо време плават по водата, опрашването се извършва. След това женските цветове затварят своите венчета, спиралната им дръжка се завива, и те пак се отпущат във водните дълбочини, за да узреят там плодовете. Карамфиловото растение Silene italica, едно скромно бяло цветенце, което се намира в голямо количество под маслиновите дървета, е насочило своята мисъл в друго направление. По видимому твърде страхливо, твърде загрижено да не би нечисти и нежелателни насекоми да посетят цветовете му, то е покрило стеблото си с жлезести косми, които отделят лепкав сок. Чрез последния паразитните насекоми се спират. Други лепкави растения остроумно са опростили това приспособление. Тъй като те преди всичко се боят от мравките, те са намерили, че за тая цел е достатъчен един широк лепкав пръстен под взела на всяко стебло. Тъкмо както правят и градинарите, когато намазват стъблото на овощните дървета с пръстен от катран, за да препятствуват на изкатерването на гъсениците.

Но най-странни са тези средства, чрез които растенията механически се защищават.

Тук ще спомена хвоща, който има в стъблото си истинска броня от микроскопически кремъчни телца. Тук трябва да се споменат и множество житни растения, които за да се предпазят от охлювите, имат вар в своите тъкани.

Нека изложа няколко примера и за опрашването.

Седефчето (Ruta graveolens) е доста миризливо лечебно растение. В жълтото му венче спокойно седят тичинките в кръг около дебелия усукан пестик. Когато узрее цветният прашец, всяка една от тичинките поред се допира до муцунката на пестика: навежда се една тичинка, после втора, трета и т.н. И после по същия ред пак се изправят. Това мен се чинеше толкоз чудно, че отначало не повярвах на ботаниците. Но аз сам констатирах у тези тичинки уста за време много пъти, преди да имам смелостта да го потвърдя. И аз намерих, че те рядко сбъркват.

Много далеч ще отида, ако река да увелича тези примри.

Една проста разходка в гората и на полето ще ни позволи да направим по този предмет хиляди наблюдения, тъй странни, колкото са и тези, които ботаниците ни разправят.

Нека спомена и за един вид паячна къклица (Nigella damascena). Цветовете му са нежносини, красиви, както някои цветчета в старите картини. Тичинките са по-ниско от муцунките на пестиците. В един определен момент, когато окапят венечните листа, петте пестици се навеждат със симетрични движения на пет страни и се допират до тичинките, за да вземат прашеца от тях.

Тук виждаме изобилно туй, на което не си се надявал. Може да се напише дебела книга за душата на цветята, както Роненс написа такава за ума на животните. Обаче настоящата книга по никой начин не иска да служи като ръководство по този въпрос; аз искам само да насоча вниманието върху тези интересни явления, които стават навсякъде около нас в света, в който ние в гордостта си се мислим за привилегировани същества

Несъмнено цветето притежава разум и воля, и за да ги отнемем, трябва да прибегнем до тъмни хипотези.

Нека искат да обяснят всичко това чрез естествения подбор. По-нататък ще видим че с обясненията чрез естествен подбор нищо не е обяснено.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube