Пирамидата

Из „Посвещения" от Седир

Ще ти разкажа, каза Андреас, една случка, която е станала през дните, когато светото семейство е пребивавало в Египет. Знаеш, че поради враждебността на жителите, то е трябвало много пъти да променя своето местожителство и най-после се спряло недалеч от едно малко рибарско селце, близо до Голямата Пирамида. Край този паметник станували номади-скитници, по тип съвсем различни от туземците. Те говорели на друго наречие, много-много не се сживявали със селяните, но им лекували болните. Мислело се, че те произхождали нейде от Запад , из Нумидийско, дето живеят бедуините, макар че приличали повече на старите ниневийски нашественици. Те постоянно наблюдавали и следели звездите и селяните забелязали, че колчем напущали своя стан или се връщали в него, по пясъка не оставали никакви дири oт техните камили. Селяните мислели, че те ще да са открили някакви стари подземия, та затуй им се бояли.

Техните слуги, които отивали всеки ден в селото за вода, за жито или плодове, скоро узнали за пристигането на бедното еврейско семейство. Свети Йосиф като е отивал по работа или Божата Майка ще да са срещнали някои от номадите, завързали са разговор и са им разказали надве-натри своята история.

Една вечер нашите изгнаници излезли чак до пирамидите. Слънцето залязвало и в сянката на големите каменни триъгълници се червенеели огньовете, що пламтели пред шатрите на бедуините. Оттатък начевала вече пустинята, този свят, където безпределността се вкаменява, където говорят само гръмотевиците и вятъра, където самотата нахлува в пътника и го разголва сам пред себе си. Черните керкенези се виели в чудното небе. Неговото залязващо великолепие багрело с царствен блясък бедните, покъсани туники. Един до друг, едрите брадати бедуини застанали, за да поздравят стария Йосиф и младата му мълчалива съпруга, а сетне, си поигравали с малкото русичко дете.

Това дете ги било зачудило вече. Един ден, отдалеко, те видели една лъвица да му ближе крачката, а друг път веднъж те видели един заек, който е тъй-плах, да излиза от своята дупка и да тича с него. Те забелязали, че и други животни напущали своите скривалища из трънливите храсталаци и други още работи. Най-сетне един от тези самотници поискал от Йосиф датата на раждането на това дивно дете.

Докле баща му и майка му приказвали, малкият Исус, застанал под една канара, изглеждало че се забавлява, като си чертае по земята разни резки с една тръстика. Сетне - се завтекъл към най-стария от бедуините и го завел при своето творение, като всички деца, които са направили нещо, което им харесва. Ала старецът със спокойното си лице едвам хвърлил поглед върху рисунката и тутакси малко побледнял. Той бързо се привел над този смътен чертеж и открил в един голям равнобедрен триъгълник планът, по който са строени постройките във вътрешността на пирамидата: крипта, горниците на царя и царицата, ходовете, кладенците, с една реч, всичко. А тия номади са били едничките, които са познавали потайния строеж на пирамидата. Наследници на допотопни предания, те са знаели, че Пирамидата заедно със сфинкса е една от тия каменни книги, където патриарсите бяха вложили всички ключове на своето знание. Нейното геодезично положение, нейната ориентировка, нейните външни и вътрешни размери, ъглите на нейните ръбове и на нейните ходове, нейните стаи, дават елементите на общата и земна астрономия, на географията, социологията, законите на политическата, философска и религиозна история, тия на физиологията, на психологията...

– Но, прекъснах го аз, трудовете на Брюк, Пиаци, Смит, на Лагранж ни осведомяват за това.

– Да, продължи Андреас, но тия учени не са казали всичко. Па и освен това, в епохата на Птоломеите никому и през ум не е минавало за тия неща. Та, когато нашият номад разгледал рисунката на малкото дете добре, разучил я, размерил я и проверил, че е точна, изненадата му пораснала до немай-къде, и чувство на дълбоко страхопочитание обхванало душата му.

– И наистина, извиках аз. Представям си един такъв човек, който след като се е сблъскал с всички идеи, след като е победил всички страсти, след като е застанал лице в лице с всички богове и най-после се е утвърдил в своята вяра, съзира своето съкровище в ръцете на едно дете и се намира в чудо, той, за когото всяко чудо не е нищо друго, освен прилагане на някоя тайна формула: какво съкрушаване на цялото му естество!

– Да, отговори Андреас, на най-високата и крепка планина земетръса най-силно се отразява. Та, за да привърша разказа си, когато малкото дете помислило, че достатъчно са се нарадвали на неговата творба, взело своята тръст и допълнило рисунката си, като начертало вътре в триъгълника нови линии, които очертали един кръст, точно такъв, какъвто след тридесет години еврейските палачи щяха да издигнат на Лобното място!

Все тъй, без дума да продума, то посочило на бедуина един вид изходните точки. И след като той ги измерил, след като пресметнал и изчислил, мургавото лице на адепта станало сиво като пепел и неговата снага се простряла пред нозете на малкото тайнствено същество. Но то, като най-обикновено дете, седнало пред уплашения човек и почнало да си играе с ресните на неговата туника.

– Вашият разказ е любопитен, рекох аз. Не са ли тия бедуини прадеди на розенкройцерите от XVІІ век, на тази школа, която претендира да води началото си от Енох?

– Туй, отвърна Андреас, като дигна ръка, е друга пък легенда. Туй, що исках да ти посоча беше, как този либийски самотник, притежател на всички елементи от метода на съчетаването, с помощта на който може да се прозре истината, е могъл да съзре и схване тази истина. Помисли сам.

– Ето, от една страна природата, залез слънце, вековни паметници, после няколко мъже които изучават, сетне трима други чужди хора, които не изучават, които нищо не казват. Двамината от тях се занимават само с туй – да пазят третия. Той е най-малък от всички, най-незабелязания. И все пак, играейки, той показва истината. Е, после, попитах аз.

– Туй е то, отговори Андреас, твоят разбор е пълен. Тъй се намира Истината. Ти не ме разбираш, защото не се спираш да разсъждаваш. Трябва понякога човек да престане да разсъждава, а чисто и просто да гледа. Ето защо жената получава по-добре интуитивните истини, които образуват първите лъчи на Истината. Дай, Боже, тя да не изгуби този хубав дар, да не пожелае да почне да разсъждава досущ като мъжете. Разбира се, трябва да се разсъждава, но с мярка, не през всичкото време. Особено трябва да се пази човек да не ослепее. Човек трябва да може да спира умствената машина, щом тя започне да се върти на халос и да почне тогава да гледа, да чувствува, да вдъхва живота, да живее, да обича. Ето метода, който впрочем не е метод, но неговото приложение могат да разберат само ония, които са опитали всички методи.

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube