Разказ на потока

 

Някой път в тишината на звездна нощ наострихте ли слух да чуете шепота на потока? Напрегнахте ли вниманието си да разберете езика му, да отгадаете шумоленето му, което като дивна мелодия се разнася из шубраците? Всеки звук се превръща в малка русалка и цял рой от тях се втурват шеметно по тревата измежду храстите, милват ги нежно и ненаситно целуват заспалите чашки на цветенцата, гонят се, играят, танцуват и най-после, сити от блаженство и чар, отлитат към звездите, а подире им идат други. И така цяла нощ веселие и радост, а спящите цветя и треви тръпнат в сладки сънища. Когато при първите стъпки на Феб те ce събудят и видят, че всичко е било сън, обилни сълзи бликват по листата им, а утринния хлад ги кара да треперят. Но скоро сладките сънища се сбъдват. Слънчевите лъчи ги обливат с живот, сълзите се превръщат в изумруди и плуват във великолепие от багри, а Феб ги изсушава с целувките си.

Чарът на звездната нощ омайва, а ручеят и звездите разказват чудни приказки, знаят много тайни.

Чуйте, какво ми разказа веднъж ручеят, когато морен и отпаднал от далечен път, търсех да облегна мишци за почивка :

„— Седни, странниче, до мене на росната трева и погледни величието на звездното небе. То е свидетел на това, което ще чуеш. От памтивека тези безброй очи са впили поглед в необятната бездна и не изпускат нищо от това, което става. Дай ръката си, натопи я в моите къдрави струи, за да изсмуча топлината ù, а ти слушай в безмълвието на тая нощ да ти пошепва нещо за вечното, за това, което не се губи.

Вечни са моите струи, вечен е летежа на вятъра, когото чуваш да оглася канарите, вечна е светлината, която разливат небесните светила, вечен е животът, който кара билките да цъфтят.

Аз съм вечен. След миг не можеш намери същата капка вода, която сега докосна ръката ти. Тя отмина, тя ще се слее с безкрайния океан, тя ще се изпари, ще се издигне в синевата на небето. Канарите, планините, по чиито плещи пълзя, са мимолетни. Било е време, когато те не са били. Друг път тук са ревали вълни на разбунено море, а ще дойде и миг, когато цялата тази грамада, която ни се струва вечна и непоколебима, ще се пръсне и ще изчезне както пяната ми. Но моите струи, моето нескончаемо шествие не ще се свърши. Моето легло е преходно, но аз, потокът, съм вечен.

Виждаш ли там сивкавината на едно малко облаче, зад което се скриха звездите? Откъде израсна то и къде се стопи като дим? На местото на вчерашното синьо небе сега се вижда тъмна бездна, осеяна с хиляди светли точки. Но вятърът без умора и безспир кръстосва надлъж и нашир по цялата земя.

Денът се сменя с нощта, звездите изгасват пред величието на дневното светило, а видял си бурни нощи, когато светлината изглежда да е съвсем погаснала. Но горе, над облаците, звездите пак светят. . . Па и звездите не са вечни. Не минава миг да не изгасне някоя от тия малки точки в безкрая. Видени са много от тях да изгасват и много да изгряват. Но светлината, лъчите на светлината не са престанали да прекосяват бездната.

Вечен е животът. Попитай този исполин, скалистия планински връх, който от памтивека наблюдава с ледените си очи, що става наоколо му. Той ще поразкаже, че на мястото на онова гъмжило от хора преди векове бродеха през девствени лесове гиганти, които само с досег на опашката биха разрушили най-здравите ви замъци. Сега от тях – нито помен. Неизброим ред от същества се родиха, живяха, изчезнаха, но животът, който се изявява в тях, не ще престане до края на века. Още по-рано не е имало и живи твари, нито билки, но животът е туптял. Нима най-малките частици не се крепят една о друга от живота? Не животът ли ги нарежда в бистри кристали, не той ли движи слънцата и звездите? – Жива е вселената и нейното незнайно, гигантско сърце не ще пресекне на тупти... ”

И звънливият глас на потока се изгуби в далечината. Аз, мирният пътник, пих една глътка от потока, който е вечен, разведрих лицето си с шепа вода и отново поех пътя си. Разказът на потока остави у мене неизгладимо впечатление и аз се удивлявах пред величието на всеобщия живот. Нощта също търсеше входовете на подземното царство измежду пукнатините на канарите. Слаба руменина предвестяваше зората.

Цветан

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube