Ориентиране спрямо вечното

 

Човешкият живот може да се разгледа от хиляди страни. И всеки, който наблюдава живота, наблюдава го от оная точка, до която той е достигнал в даден момент. Затова единствено и съществуват разногласията между хората.

Социологът разглежда живота от свое гледище, а именно: той гледа как човекът е ориентиран спрямо обществото, в което е поставен. Биологът разглежда живота така, че всякога се стреми да задоволи в себе си питането, което неговата специалност поставя.

Моралистът, търговецът, занаятчията, свещеникът и т.н. – всеки има своя координатна система и ориентира спрямо нея всичко, развиващо се наоколо.

Привидно всички са прави. И така е, прави са, защото ако някой мисли по даден въпрос по един начин, то значи, че той не може да мисли в момента иначе. С други думи, той е убеден.

Не е бедата, че различните хора мислят различно. Напротив, то би било хубаво, но злото е там, че те не си вярват, не се вслушват един други, не се търпят, а най-главното, че в делата им няма правда.

Хората не знаят, че знанието, разбирането, което имат, подлежи на хиляди промени, защото не е построено върху едно вечно, неизменно начало в живота.

Такова разбиране не може да има в пълнота никой от нас и затова няма право никой от нас да дири съвършенство у другия. Единственото най-умно, най-полезно в живота ни остава това да се учим. В това се свежда всичко в нашия живот и най-сетне, като че и затова сме сътворени и изпратени на земята.

Тая стара истина е основата, върху която почива цялата древна наука за живота; именно това, че човекът е едно творение нагласено така, че вечно да възприема, вечно да расте. Привидно, разбира се, изглежда че всеки е свободен. Всеки може да върши каквото желае, да избира един или други път, да върши едно или друго, да вярва в нещо или не, обаче издълбоко погледнато тая свобода не е безгранична, защото всичката тая мрежа от различни пътища, от различни убеждения се събират в една точка, както лъчите в пламъчето на свещта.

Ние често се упрекваме защо един се е запътил по едно направление, а други – в друго. Това са отделни моменти само, отделни отсечки от една обща голяма крива линия, която се затваря далече някъде от нас и нам е трудно да схванем нейната кривина, нейното единство. Също така е трудно, невъзможно нам, в началото да схванем единството в цялата обстановка на живота. Ако между нас съществува разногласие и дисхармония, причината за това сме самите ние. Нам е трудно да си представим, че всички хора имат еднакво право да са свободни като нас, и друго, че има и друга работа в света, която е по-важна, поне еднакво важна с нашата. Ние смятаме във всеки момент, че убеждението до което сме дошли, е последното и най-правдивото и по-сериозно от това, например, да нарисуваш своята картина, да съградиш своя дом, да унищожиш своя враг – няма.

Всяко от тия занимания за оня, що го върши, е важно. То си има своя смисъл в момента, обаче все има нещо, което липсва в нашите постъпки, за да ни направи доволни. Кое е това, което внася дисхармония и разочарование? То е туй, че ние сме ориентирали живота си спрямо временното, преходното, а не спрямо вечното.

Заради удоволствието, което е временно, ние сме пожертвували правдата, която е вечна. Заради имането което е преходно, ние пренебрегваме честта, която е неоценима пред всяко имане. Заради себе си жертваме ближния си, заради отделна група жертвуваме общото, а заради хората забравяме Бога. — Някой ще каже: Нали помагайки на хората се служи на Бога? Да, така е, но ние трябва да научим по-напред, какво е необходимо на човека, какво е нужно на душата преди всичко. Бог е онова у човека, което трепти с най-нежни, с най-тънки трепети. Бог е онова у нас, което дири не наситата, що имаме в своя ден, а малката тиха радост, прилична на радостта що се ражда в урината на събуждащия се ден!

Колцина от нас са сведущи да могат да даряват ближните с тая неоценима, спокойна радост, за да ги направят щастливи!

Ние правим все големи неща. И не е злото, че ги „правим" но злото е, че задължаваме и другите да приемат и тачат онова, което ние тачим.

От друга страна животът, истинският живот не изисква от нас и да избягаме от всички занимания, за да се скрием в отшелническа самотност. Той иска само това, да вложим във всяко наше занимание частица от правдата, да вмъкнем малко радост в него и да се ориентираме спрямо това, що иска вечното.

Това е първата стъпка. Това е туй, което най-напред ще трябва да направим, а какво ще стане после, ще ни подскаже самият път, когато тръгнем по него.

Ориентиране спрямо вечното. Колко странно би се видяло това на онзи, който не е зърнал пръста на вечното в своя всекидневен живот. Той прилича на откъснато листо, което вятърът разнася по всички посоки. Неговите дела са полезни за едно малцинство настроени като него, неговата логика е вярна зa един кратък интервал от време.

Човекът от вечно се е превърнал на епохално създание.

Затова хората се забравят, отричат се един други, защото делата им не са ориентирани към един постоянен, вечен закон — основа на всичко в живота.

Мнозина от днешните герои, са герои само на своето време и при определени граници. Когато техният героизъм прекрачи един синор, когато навлезе в някоя „чужда територия", там отричат неговата заслуга, нещо повече, делата му намират низки, недостойни.

Ориентирани сме към променливи величини, база на нашият живот не е вечният закон, който дирижира величествения ход на битието – законът за правдата, а малки променливи закончета, които се движат бързо от епоха в епоха, от година в година, от ден даже в ден! Те падат, умират, а заедно с тях умира и всичко друго извършено за тях.

Колкото едно дело има повече правда, повече истинност, толкова то е по-трайно, по-велико. Ние може да направим иначе много нещо, да проглушим света с трясъка на нашата постъпка, но пак ще си останем като Нерон, който запали Рим за да се прослави, но който зарови под пепелището и своето име на велик човек.

Ще отминат дните, ще се отмият браздите на безумието от спокойното и плавно течение на времето и в страниците па голямата житейска книга нищо не ще остане написано, защото там се пише с правда.

Нека проследим делата на всички бележити хора, навсякъде ще открием присъствието на великото, което ги е ръководило и което ги е вдъхновявало.

Да се ориентираме с нашият живот към онова, що иска вечното. Този е пътят, по който ще спечелим безсмъртието. Хората са сътворени за да проумеят безсмъртието, но умират, защото смъртни, преходни закони са техните ръководни истини.

Правдата никога не изчезва. Кога е загинала и най-малката усмивка в тоя свят породена от любов? Никога. Тя свети някъде във вечността и ние ще я срещнем като малка, пътеводна звезда в своя труден път. Но има ли живо едно поне от делата, в които не е трептяла живата струя на правдата и любовта? Не, над тия дела тежат тежки каменни плочи, кръстове и проклятието заедно със сълзите на много, много човеци.

Нека не забравяме утрешния ден!

Той може да ни донесе изненадата, която никога не сме очаквали – един въпрос за нас самите, който ще се роди от нейде и ние не ще можем да му дадем ответ.

Нека се ориентираме към онова що иска вечното.

Не е важно за това да се отдръпнем в самотата на отшелници. Не, трябва да внесем само в делата на катадневния си живот друго нещо. Да внесем правда.

От тоя миг ще наченем да живеем.

Всичко до тогава ще ни се стори сън.

Наистина, на това могат да повярват само ония от нас, които са се доближили до тоя миг, ония, които познават радостта на правдата.

 

Георги Северов

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube