ПАЖЪТ:

Събуди се, царкиньо, стани!

Слънцето вече милва снежнобялото ти чело и златистите ти коси отблясват в неземно сияние. Дворците ти светят и свилените зали ненаситно дишат утринния хлад. Събуди се, царкиньо, изпълни с веселие дворците.

Градините цъфнаха, фонтаните и птичките запяха дивни хармонии. Росата с многоцветни очички търси мраморните ти нозе да ги целуне, преди да издъхне. Събуди се, царкиньо, поиграй си с пеперудите по росните цветя.

Събуди се, хубава царкиньо, стани! Снеми пурпурния воал на дрямката и надени най-лъчезарните одежди, сложи най-скъпоценните огърлици.

О, ти се събуждаш, царкиньо. Защо тъй странно се вият изваяните ти ръце над лицето? Защо блуждаят очите ти? Защо са по-сини и по-дълбоки, като затихнало море? Аз се страхувам. Защо лицето ти свети по-ярко от твоите рубини?

Събуди се, царкиньо, стани!

ЦАРКИНЯТА:

Ако дойде Той в онзи час и запита за мене, кажи му, пажо мой, че аз отивам при най-бедните, за да им раздам бисерите на своята душа; кажи му още, че аз отивам при най-нещастните, при най-окаяните да стопля сърцата им в нежните си прегръдки.

В онзи час той ще разкъса мъртвата тишина на моите покои с мелодията на сребърния звънец от пътната врата. А ти му кажи, о пажо, че аз отивам при най-отчаяните, за да им изпея светлите химни на моя висок идеал с приглас на среброструнна арфа и да им вдъхна моя пламенен жар.

И ако той със сълзи на очи снеме поглед към земята, ти сладкодумно му кажи, че аз отивам при слепите, що са осъдени на вечен мрак – отивам при слепите, тъй както нявга Той, да положа трепетни ръце на безжизнените им очи и да им покажа първия лъч на изгряващото слънце.

И при лъха на неговата въздишка ти му кажи тихо, толкоз тихо, че твоя нежен глас да отекне в тишината на замлъкналите зали като шумолене от крилцата на нощни пеперуди – кажи му, че аз отивам при хромите и при най-болните, за да ги изведа на най-високия връх на планината и да им покажа блестящата чистота на безкрайните полета.

Ако дойде той в онзи час, отвори му, о пажо, моята празна стая.

Ела, паже, ела да ти избърша сълзите с моята златна коса.

Не, пажо мой, той не ще дойде. Тъмни са моите дворци, не светят прозорците. Запали най-голямата лампа на най-високата кула. Нощта ще бъде бурна.

Той не ще дойде – аз отивам. Той е там – на най-високия връх.

Цветан

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube