ОБИЧАЙТЕ СЕБЕ СИ

Христос казва: „Обичай ближния си като себе си."

Има хора, които са склонни да забравят последните думи: „като себе си" и заключават, че ние би трябвало може би да обичаме другите дори и повече от себе си. Тази мисъл е била преувеличена дотам, че в някои случаи, е подтиквала към пълна саможертва и себезабрава, за да се облагодетелствуват други. А има една любов към себе си – правдива, благородна.

Не може да има истинско духовно развитие без тази висша любов към себе си, защото духовното развитие налага култивиране и растеж на всички способности, на всички заложби. То предлага оформяне на мъжа и жената, развити хармонично. А това духовно развитие се храни именно чрез едно непрекъснато искане от Върховния да станем способни да поддържаме тялото си напълно здраво, да избегнем болести и недъзи и да надхвърлим по възможност сегашните ограничени условия на умиралката.

Възвишената любов към себе си е облага и нам и на други.

Кога ние обичаме един човек, препращаме му нашия род или качество на мислене. Ако тази мисъл е възвишена, тя ще стане за тоя човек един истински елемент, носител на живот и здраве, дотолкова, доколкото той е годен да го възприеме и асимилира. Ако наопаки, ние не се почитаме в своята мисъл; ако ние сме просяци в духовна смисъл на думата, доволни да живеем от чужда щедрост, ако ние не полагаме никаква грижа и преглед за нашата външност, погълнати едничко в залиса да печелим пари с простени и непростени средства; ако ние не вярваме, че има една Върховна Сила, която управлява всичко – следователно и нашия собствен живот – по неприложими закони, а мислим че всичко е предоставено на произвол и случайност, ние изпращаме чрез своята мисъл тия вярвания на човека, който ни е любил. И ако любовта ни бъде приета, тя ще послужи само за умствения упадък на този човек, наместо за негово повдигане. Па и как можем изпрати възвишена обич някому, ако я нямаме към себе си? Не се ли грижим за тялото си, не ценим ли голямата полза, която то ни принася, не му ли изпращаме някога мисъл на възхищение и благодарност зарад всички служби, които то върши за нас; гледаме ли на него със същото равнодушие с каквото гледаме на колеца, о който връзваме коня си, ние ще препратим същият род мисли и чувства и на оня човек, за който най-вече мислим, а това ще го подбуди да кърми към себе си същото равнодушие. Или пък, ако той търси светлината на Безграничното, ще се види принуден – от чувство на себесъхранение – да отхвърли любовта, която му се предлага, защото е от по-долно и по-грубо качество.

Висшата любов към себе си значи, че човек е правдив спрямо сам себе. Защото, несправедливи ли сме към себе си, ще бъдем неизбежно несправедливи и към ония, за които ние имаме неоспорима стойност.

Онова което е най-нужно да знаем и което Безграничното ще ни засвидетелства, стига да го помолим за това – то е ценността, която ние представяме за другите. Съразмерно на нашата сила, да уголемяваме човешката доброчестина и съразмерно на нашата способност да съзнаваме тази сила, необходимите природни сили ще ни се притекат на помощ, за да подобрят и направят по-охолни материалните условия на нашето съществувание.

Ни мъж, ни жена не могат да работят успешно за себе си и за другите, ако живеят в някой бордей, ако се обличат сиромашки или изпостят духа си, като го лишават от възможност да утоли най-светлите си, най-възвишени копнежи. Навред, дето свърнат, те ще влачат атмосферата и влиянието на своя бордей, който и ще ги подцени. Да беше Безграничното работило на такава основа, небесата не щяха да свидетелствуват за великолепието на слънцата и полята не ще отразяваха неговата слава чрез многочислени отсенки на листа, цветя, чрез перушината на птиците и багрите на дъгата.

Онова което се противи повечето пъти при упражняване това право на правда и обич към себе си, е мисълта: „Що ще кажат другите? Какво ще рекат за мене, ако отдам сам на себе си почитта, що заслужвам?"

Въззоваваме ли към духовното, направлява ли се животът ни от едно ръководно начало, не се ли ръководим от страх пред обществено мнение или от грижа да добием чужда похвала, ние можем да бъдем уверени, че висшето ще ни подкрепя. Ако наопаки, ние се силим да живеем, за да се нравим на другите, ние никога не ще сварим да им угодим и колкото се по-силим, толкова по взискателни и неразумни ще станат те. Управата на вашия живот е нещо, което трябва да остане изцяло между Бога и вас. Бъде ли животът ви повлиян и от други извор, вие вървите крив път.

Малцина човеци има, които се истински обичат. При (това) малцина обичат тялото си с висша обич. Защото тази обич придава един все по-възрастващ живот на снагата, па придава и повече способност да се ползуваме от нея – нещо, което рядко се среща.

Не е истинска обич към себе си обичта, която подбужда човека да тъпче тялото си с храна или да го държи непрестанно под влиянието на възбудителни средства. Не е истинска обич към себе си и обичта, която подтиква човека да се отдаде в несвяст на всички ония удоволствия, що тялото предлага. Човек, който преуморява и терзае тяло и душа в ожесточен набег към постигане на някоя наслада, на някоя работа или изкуство, обича тази работа или това изкуство по неразумен начин. Той съвсем пренебрегва инструмента – тялото, от който все пак зависи при осъществяване на своите замисли. То е също, както кога някой занаятчия остави да ръждяса или да се похаби от нехайство някое ценно сечиво, с помощта на което той може да направи що годе рядко и скъпоценно изделие.

Не е висша обич към себе си обичта, която подбужда човека да се облича с най-хубавата си премяна, кога тръгне по гости или на разходка, а го кара да надене вкъщи окъсани и нечисти дрехи. Това е обич към чуждото мнение, дирене похвалата на другите – то е да се обличаш само по физически. А има и друг начин на обличане – вътрешно обличане, което прави душата, що облича своята премяна да се разкрива на другите през и чрез нея. Този начин на обичане се отпечатва в начина, по който ние носим своите дрехи и никой живот не е в състояние да скрои тая кройка.

Скъперникът не се обича: той по обича златото си. Да живееш с едно полугладно тяло, да се лишиш от всеки лукс, да се задоволяваш с най-сиромашки, с най-евтини неща, да си откажеш всяко развлечение, всяка забава, за да трупаш пари – това бездруго не е от обич към себе си.

Любовта на скъперника не надхвърля неговите торби с жълтици и тялото му скоро става явен доказ за малкото грижа, що той му отдава.

Любовта е елемент така реален, както въздуха или водата. Тя има, според хората, много степени, много качества и като златото, в нея може да влезе сплав и от по-груби вещества. Най-чиста и възвишена любов има онази душа – било мъж или жена, която е в най-тясно общуване с Безграничната Душа и която непрестанно иска от нея повече и повече мъдрост. Мисълта, почитта на такава една душа са от голяма цена за всеки, който е облагодетелствуван от тях. И тази душа – пръскаща мъдрост околовръст – по ще пести симпатията си към другите, защото ще спази за себе висшата любов към себе си, за да може да извлече най-много облага.

Когато, по един или други начин, някой разпъва или изтерзава тялото си, било чрез пост, било като се облича бедно и живее в сиромашко жилище, той чисто и просто поражда омраза към това тяло и я внедрява в него. Омразата, било към другите, било към себе си е истинска отрова – мисъл с бавно, но сигурно действие. Едно ненавиждано тяло не може нивга да добие симетрична форма, ни да се радва на харно здраве. Тялото не бива да бъде изкуствено пречистено от своите нисши или животински склонности, като го държиш отговорно за техните грехове и го наказваме заради тях; не бива да го считаме за пречка или спънка, от която се бихме драговолно отървали.

Има една душа телесна – една плътска или материална душа – една душа, присъща на инструмента, с който духът си служи. И тази душа е по-нисша от тази на духа. От това не следва – както някои поддържат – че тази душа трябва да бъде в непрекъсната борба с висшата душа. Тя може наопаки – като поискаме това от Безграничното, да смогне овреме да (действа) в пълна хармония с духа. Върховната Сила може да ни дари и ще ни дари, висша обич към нашето тяло – обич от която се нуждаем. Да не обичаш собственото си тяло, ще рече да се откажеш да обичаш една от проявите на Безграничната Душа.

Ние не изискваме вие да обичате повече вашето тяло, нито казваме, че трябва да действувате и мислите по-иначе, отколкото сега.

Думата „трябва", която има отношение към нас, не засяга другите. Няма смисъл да кажеш на слепеца: „трябва да виждаш ясно", както е неразумно и да кажеш никому: „ти не би трябвало да имаш този и този недостатък в характера си". Каквото и да бъде нашето вътрешно разположение в дадения миг, ние трябва да действуваме съобразно с него.

Никой човек не може, по свой начин, да притури ако ще би атом към оня елемент на любовта, който той носи в себе си в даден миг. Само Безграничното е в сила да стори това. Каквато и да бъде нашата погрешка — във вярване или характер, погрешка на нашето „днес" – ние целия ден ще действуваме съобразно с нея. Ала ние не сме длъжни да имаме винаги все същия характер,

Душата, която управлява, всичко ще ни даде – стига да й поискаме – нови истини, нови вярвания и колкото по-изместят и прогонват старите заблуди, толкова по-чувствителна промяна за добро ще настъпи за душата и тялото, промяна която не ще има край. И за да се домогнем до това, има един едничък изход, един едничък път: непрестанно искане, отправено към Безграничното, да ни усъвършенствува в тази посока.

„Ние имаме тяло природно (физично) и тяло духовно." С други думи – ние притежаваме едно тяло, съставено от физични елементи, видимо и осезаемо, и едно друго – духовно – тяло, неосезаемо за физичен усет. Когато ние обичаме, скъпим и се възхищаваме от нашето тяло, ние влагаме елемента на висша обич не само в физичното си тяло, а и в духовното.

Не от само себе си можем породи ние този род обич. Тя може да ни бъде дадена единствено чрез измолване от Безграничното. Не от суета трябва да изискваме това, нито подбудени от онова нисшо тщеславие, което се толкова по-надценява, колкото по-силно е въздействието на хубостта му върху другите.

Висшата обич към тялото ще се прояви тогава, когато ние залягаме да го украсим в самотията на гората със същото внимание, с каквото бихме сторили това и в някой многолюден град. Тази обич не би приела да го понижи с някакво гнусно деяние, извършено тайно, което не би сторило и на хорски показ.

Ако Бог дари някому хубост и хармония на формите, не е ли рядко този тъй облагодетелствуван човек да се възхищава от този дар на Вишния? Суетност ли е да обичаме, да се възхищаваме, да се силим да усъвършенствуваме и възрастим дарованието, което сещаме че е заложено в нас? Ако Бог е направил мъжа и жената „по свой образ", за обич и възхищение ли е тоя образ, или за ненавист и пренебрегване?

Бездруго в очите на моногома, мисълта да се отдаде толкоз обич на сам себе си ще се стори студена, корава и немилостива. И все пак на това може да се погледне от друго гледище – стига да осмислим, че като мисли човек за себе си най-първото – както повелява Безграничния – това всъщност е мисъл и за ближния и е едничко средство да получи той облага. Даровете, дарени от Върховната Сила са „съвършени дарове" и главният белег на един такъв „съвършен дар" е този, че веднъж получен от нас, той изхожда и се пръска за благото и на мнозина други. Щом някой получи тук, наземи, „съвършения дар" на безсмъртие в плътта, нещо което налага съвършено здраве, освобождаване от страдание и болест – този дар става заразителен, защото доброто здраве се придобива тъй, както и болестта. Крайъгълният камък на всяко хармонично развитие е постоянното възрастване на силите – физични и духовни. Това е мъдрост, която се придобива, като я искаме само от Безграничното.

П. Мълфорд

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube