КАРТИНКИ ОТ КОМУНАТА НИ

Във Валхалла е още тихо... Всички спят лекият хубав сън на работника. Сутринният хлад нахлува отвсякъде, но всеки се завива добре, за да остане топлата сънна нега... Някакви бързи и сопнати стъпки стигат насам: „Хайде братя, време е, ставайте! Постепенно стъпките затихват, чува се само напевното зазвънване на празни, клатушкани котли.

В замълчалата Валхалла се зачуват проточени гласове, после бърз говор и – смях... След това се чува бърз шум като от валяк и най-сетне смехове. Звънлив смях от няколко гърла. Валхалла цяла трепери.

Ние надяваме широките си рубашки и панталони с големи на коленете кръпки, обуваме разкривени сандали и излизаме един след друг.

Последният остава да реди леглата. Валхалла е нашата спалня. Това е сенник, построен до плевнята за сушина на каруцата. Тя има дебел трънен покрив, на който отгоре се е засяла вече ръж. Отстрани ние го изградихме с трънен плет, а вътре настлахме с ръжена слама. Там са наредени нашит осем легла.

Били ли сте някое лято на село ?

– Тържество е разбуждането на селото през работните топли дни... Дебела роса е натегнала по огънатите високи треви. Летен утринен хлад се таи във въздуха. Влаги се носят и застилат по низините. Селото е цяло задиплено със зеленина, само тук там се продират завъси и се червенеят керемидените покриви. Над тях се извиват тънки плетеници сиво-син дим.

Зорницата примигва високо. Усеща се сутринен хлад.

Жълти ивици прибягват на изток. Морско синьото небе губи своята чистота. Въззеленикави маси се наслагват мълком, нови и все нови багри прииждат от изток, за да добие своя пурпурен тен. Далеч, далеч чертаят сини гърбове високи планини.

Разведрява се...

От съседният двор идва мирис на сира, един след друг поудрят звънци от почиващото стадо овци. Звън... звън... звън – тънки – трептящи низки – заглушени, пискливи и звънки. Изрядко сплашени и бързи и най-сетне тропот от копита... Заградени в кошара недалеч, изблейват треперливи гласчета на агънца.

Хе! На край село като из фуния се чува яростен лай, а след това мъдър басов приглас на стар домашен пес. Отсреща издрънкват железа на размърдани каруца и след това се чуват отмерени удари на тежък чук.

Комуната е на работа.

Двама от нас доят кравите, други вкарват теленцата в обора. Едното от тях е тъй силно, тъй хубаво и тъй умно!... Един от комунарите го хванал за главата, друг го бута отзад, мъчат се да го вкарат в обора, а то като изтегнало крака не се помръдва.

И изведнъж като се извие настрана, освободи се и налети на майка си. Смут, викове, тичания. Който дои кравата, бърза да избяга с котлето, за да го не разсипе. Най-после немирникът е хванат здраво и затворен в обора.

В двора влизат двата коня, откарани на чешмата, на единия язди най-пъргавият от нас, развял къдрави коси, пее си някаква юнашка песен.

Кухнята, която наричаме пещник светлее, огряна от огъня на огнището. Там най-възрастният от нас, вари млечната каша.

Най-после в малката ни библиотечка някой се е зачел самин. Тя е една малка стаичка, висяща и подпряна на два стълба, залепена на лицето на къщата. Вътре едва се побират четири стола. Там трябва да ходиш с наведена глава, а за да влезеш през вратата трябва да се огънеш одве. Впрочем в нашия задружен живот библиотечката ни играе важна роля – тя е читалня, там се събираме понякога на разговор, там е старият мешинен портфейл, който служи за каса на комуната и в който рядко ще случиш някой лев...

Слънцето изгрява...

Царствено е пролетното слънце. Неговите лъчи раздиплят зелените клони на черниците и нахлуват весело на къщния пруст.

Говедарь о-о-о! Гърлест глас се чува. След малко, като че хиляди подземни същества коват с тежки чукове нови съдби на земята. Тътнеж и тропот на многото удари на копита по каменистият път. Ние изкарваме нашите крави и юници на край село. Чардата, в прах обвита, отминава. Остават групички жени, няколко деца и прегърбен дядко.

Ние като граждани и чужди минаваме в очите на селяните, ей тъй незабелязано. Само някоя жена ни пита: „Е, бре момчета, научихте ли да доите кравите?"

„Бах! Научихме, че то е лесна работа?”

„Сега какво правите? Царевиците ли разкопавате?” — „Да"! „На долния край, а? Видях ви оня ден, трябва на голямата нива да ходите, а?” Жената си влиза във вратника, деца разчорлени, по ризки, я наобикалят.

Някогаш някой селянин ни пита:

„Докога тук ще седите?"

„Е, ще видим да изкараме харман, че...”

„Ех! То не е за вас бе момчета, ...слабички сте.”

„Няма нищо" – казваме ний. „Ние сме жилави" – „ще се научим"...

Върви селякът, усмихва се сам, кривнал глава. Тия момчета, ха, но светлей му нещо на лицето, като да се радва за нещо, a за кое – и той сам не знае...

Всички в комуната сме 12 души ведно и трите деца.

Нареждаме се на дългата маса за закуска Наистина, чудна група сме ний. Най-голямо разнообразие в лицата. Всички почернели от слънцето с дълги коси и наболи бради, като че някой художник си играл най-капризно със своята четка по лицата ни. Едному висят под ушите две черни петна – напомня на Пушкин, друг издигнал няколко стръкова брадичка, а други изцяло зацапани с черни кафяни или кестеняви бои. Една хубост личи във всички лица, една приятна здравина и сила.

Едно котле с млечна каша и два големи селски хляба. Кашата се разсипва и хлябът начупва. Една две минути всички мълчат, някакво тържество разперва криле. Толкова устни повтарят думи на най-върховното в живота...

Очите светлеят, ръцете поднасят храна, естествени усмивки огряват по лицата.

Слънцето е вече хубаво изгряло. Селяните отиват към полето. Кривим из селските улици, оградени с плетове от тръни. Близо към мегдана срещаме една от учителките в селото. Тя е твърде любезна с нас и свободно разговаря с всички. Няколко думи, разделяме се.

„Приятна работа!"

„Приятни занимания!"

Минаваме и селския мегдан, още малко по кривите улички и ето ни вън от село. Простор, широта, свобода!

Радост! С жива радост се пълни погледът. – Безкраят, далечината, едва в мъгливи очертания граничи, заградена с планини, и всичко това са ниви, това е човешки труд.

Десет или двадесет минути по пътя ние прекарваме винаги в разговори. Ние вървим по селският отъпкан път, всред нас вървят тия, които знаят въпроса, които са сведущи. Те говорят, разсъждават излагат. Всички сериозни, съсредоточени, вървят някак по-особено. Нещо изхвръква из нас, размества се, допълня се, всяка дума се изживява, недомлъвките носят след себе си порой от мисли, и всичко става ясно и тъй леко. Защо? Защото сме сами? Защото сме свободни ли, или защото всичко наоколо е чисто и приятно? В нас са се явили въодушевления и желания, носещи в себе си дълбочина и воля за изпълнение. Един изказва мисъл, която всички мислят, и всичко върви ясно и светло.

Говорим за татвите или за татвасите, както ги казват индусите, за ония двучасови смени на космични влияния от изгрева до залеза на слънцето и действително проверяването ни се е съпоставяло. Стигаме нивата.

Дълги бразди се източват като нишки на голям стан. На другия край на браздата човекът се вижда малък наполовина.

Туп... туп... туп...

Зазвънява тук там мотиката, удряна о камък. Едно след друго сваляме палта и рубашки, оставяме по тънки дрехи. Пот обилно роси отвсякъде.

Месец преди ние садихме малки жълти царевични зърна, браздите бяха черни!

Ние имахме торбички от тия зърна и стъпка след стъпка пускахме от тях и ги заравяхме с крак в браздата. Пеехме песента на сеяча... Полето сиво и черно жаднееше за човешки труд и човешка пот. И сега то все още желае своят дар, - ние му плащаме с радост. Замахваме със сила мотиките, хиляди мускули, безчетни клетки се пълнят и празнят – движение безспир, а полето се радва... ах, как то се радва!...

На края на браздите почиваме. Лежим и гледаме лазурно небе. Малки бели облачета, в пухкави клъбца се редят по безпределния хоризонт. Великанските устни на близкото море ги е изхвърлило и запратило към нас. Твърде любопитни, те гледат полето и разшетаните там хора, немирни те мушат се един о друг, докато по обяд застанат неподвижни, замечтани в кръг. Почиваме, усмихваме се на слънцето, на облачетата, на небето.

Слънцето пече с всичката своя мощ, неговите лъчи се спускат право отвесно, а горе то като да е разтопило небето в бляскав сребърен свод.

Изтежко пак слагат се мотиките – туп... туп... туп и звън... музика. По обяд се стелят топли трепетни маси. По-бавно и все по-бавно се чуват ударите и един след друг спират.

Обяд...

Отиваме в житната нива.

Навсякъде тишина обгръща полето. Прибрало се е всичко на сянка. Обядваме и почиваме.

Започваме работа след обяда. Хладният морски мирлин настъпва бавно на вълни. Слънцето бавно върви своята дъга и почва вече своя превал. Орачите започват да се прибират към село. По далечните хълмове стадата пъплят в напевен звън. Ние спираме работа, обличаме се, нарамваме мотиките. Много слаба сянка е заличала по лицата ни от умора, но все пак ние сме бодри и весели.

По двама вървим из извиващия път. В селото е шум и глъчка. Хора и добитък се прибират за през нощта. Ние отнасяме в нази си един от най-хубавите свои дни.

 

1922 год. Беллий Здруг

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube