Идващият ден

Има нещо, което не може да се унищожи в света. То е настъпващото ново. Новото всякога изместя старото. Неговият настъпващ, победен ход не може да се сломи с никоя сила в света, защото то е неуязвимо, то се ражда изново из всяка капка кръв на жертвата, из всеки стон на измъчения...

Новото го желае нещо по-горно от нас. Желае го природата, желае го самия живот, затова всичко каквото човеците предприемат срещу него, ще бъде като фон, на който ярко и по-релефно ще изпъкне неговата величествена фигура.

Що е историята, която имаме? Не е ли само преповтарящи се форми на един и същ процес? Не са ли усилията на загасващото старо, искащо да запре настъпващата нова ера, които пишат страниците на кървавите борби?

Кой нарушава сутринния покой на затихналата природа, освен нощните птици, които протестират срещу неумолимия лик на издигащото се слънце. А работниците бубулечици бива ли да се боят от този шум? Нима слънцето не ще свети през целия ден!

Новото, това велико ново, което ни очаква след дългата нощ. Какъв красив ще бъде неговият ден.

*

Животът на човека е изпълнен със страдания. Има тежки дни за душата, но нали знаем защо сме дошли на тая земя? Училище е човешкия живот, голяма, трудна школа, но велик замисъл има Оня, който ни е пратил. В гъстата инертна среда на земния живот има много противодействия, но в усилието да се превъзмогнат е закрит залогът за бъдната му красота. Страдания прекосяват нашия път. Едните – породени за самите нас, другите – за оногова, който изнемогва, но няма нещо, над което да не бди окото на Вечния.

Ние това може би сами не знаем, чудим се на неправдата, що ни окръжава, но как душата инак щеше да познае Неговата вечна правда?

Омраза има между хората. Но знае ли оня,който не обича каква е велика сила любовта? За да я познае, той е сред студа на омразата и когато се опомни, ще се роди изново. Защо се радваме на пролетта?

Ако не беше студената и ледена обвивка на зимата, щяхме ли да имаме радостта на пролетните дни?... Така е, велик творец е Оня, който реди контрастите, както майсторът художник слага краските по своето платно. Тъмнина, омраза, студ, но ето светлина раздира тежките завеси и настъпват нови дни.

Ще дойдат те, защото друг ги праща. Не ще да се убои от звънтежа на тежките копия Оня, които издига слънцето над нашия хоризонт. Ще се смути тиранинът, ако остане тиранин до тоя ден и срамно ще му стане, защото, ще бъде сам, защото не ще има мрак в който да се скрие. Навред ще бъде светло...

Бог нивга не забравя своите, когато върху тях се простре тежък облак. Ще пусне ветрове и ще развее кошмара над човешките глави. Но после пак ще ги остави сами, за да станат достойни за своето призвание.

Човек става достоен сам, със собствен труд. Така е нареден животът, щото всеки да върши онова, което повелява нему самият живот и после да сравни това с верния глас в своята душа и да се учи. Така вървим по склоновете на оная планина, която се нарича цел. Тая цел ще ни открие за цел целия безкрай, защото в безпределността е отредено да живее човекът, но малцина познаваме собствения си път.

Ние се стряскаме по него от виковете на другите, плашим се от сенките, що ни следват. Не, не трябва да се боим. Това е шум от хиляди милиони стъпки, шум от тежките метални брони, това е кресливото зловещо ехо от казаната тежка дума, от хулите, пропити с омрази и стръв. Тоя шум ни задавя понякога, притиска гърдите ни, извиква буря в нас и някакъв протест, ръката се свива за отплата, и грехът настръхнал бди да му разкрием дверите на нашето сърце.

Но отлита облакът кошмарен и настъпват изново ведри дни. Настъпва новото, което всякога осмисля, опреснява човешкия живот.

Ще дойдат неговите дни. Никой не ще ги донесе, а сами те ще се явят от нуждата на възрасналата душа, на която е тясно в рамките на старото. На възземащия се човек ще му бъде нужна по-голяма светлина, за неговото творчество ще са необходими по-малко ограничения и повече простор.

Тия дни на новото време са за всички, които ги ожидат (очакват), които вярват в тях. А те са много, пръснати са по цялата земя, малцина ги познават.

Те не са бездейните и мирни монаси в килиите, броящи сетните часове на своето време. Това са човеци, които рушат царствата на заблудата в самите себе си. Те свалят гордите монарси от троновете на своята висока личност и живеят сред другите. Те рушат кумирите, възраснали като бурени в умовете им и в техните сърца. Те са силни, знаят да въртят и меч, но не убиват, защото знаят три неща:

1) Знаят, че не може да се бори никой срещу настъпващото ново, което носи свобода.

2) Те знаят, че не бива да се вдига меч, защото най-трудно се измива кръвта от всичко на земята.

3) Те вярват в своя Творец и знаят, че всеки миг ги гледа Неговото будно око.

Кой може с борба да издигне падналия? Кой е оня, който ще срути жертвеника, на който се принасят невинни жертви, догдето сам той принася в жертва най-хубавите чувства на своя ближен? Нима оня, що руши идолите отвън, не ще направи нови, догдето има идоли в душата си. А оня, що може да откъсне без жал главицата на едно врабче, има ли право да говори срещу кръвопролитията сред човеците? То е все едно пред окото на вечната правда...

Кое е новото, за което хиляди очи са устремени, хиляди сърца копнеят?

То е денят, когато ще падне превръзката от нашите очи – заблудата, която не вижда нишките, що ни съединяват в едно. То е ден, в който ще загуби цената си онова, което днес изкупваме с много жертви, а ще порасне стойността на друга ценност, забравена сега.

Новото ще е това, което ще ни покаже образа на човека. То ще го извади из развалините, ще го умие с водите на разбудилия се пролетен поток и ще го освети с лъчите на своето сияние, ще го постави на неговото място. Всеки ще го познава и че го нарича човек.

Човекът и днес живее, но в тъмнина се движим ние, та го не видим. Ушите ни са глухи за неговият глас, а гласът му е тих, защото Вечният говори чрез него. Човекът, това сме ние, но върху нас има толкова незнание и гордост, такава омраза, че сами не можем се позна, а новият ден, той ще ни покаже самите нас.

Човекът, това не е слабо беззащитно същество. Човекът не е робът, свел глава пред неволята на собствената немощ, но той е син на Силният. Той има устремен взор напред, ръката му е могъща, огнен меч държи в нея той – силата на безсмъртния си дух, но с тоя меч той не поразява, а свети, показва пътя на идущите след него.

В гърдите му не догасва бавният пулс на изморено, покрусено сърце, а бие ритъмът на пламенен стремеж като на влюбен юноша. На лицето му сияе светлината от неговата лъчезарна мисъл!

Човек се нарича той.

От него се плашат тия, които издигат стени срещу победния поход на новото. Страх ги е да се не събуди той сред тъмата и грехът. А тоя страх прилича на страха, що имат нощните кресливи птици, когато на изтока се запали зората на новия ден.

Но той ще дойде.

.............................................................................................

Сега е тежко, мъчително е нам, защото живеем сред шума на заобикалящата действителност. Всеки зов за правда бива посрещнат с голяма съпротива, всеки подтик загива привидно като кратък зов в широка безлюдна пустиня, но тия гласове се скриват, както семето, посято в земята се закрива за да се яви изново. в нов живот, в нова ера.

.............................................................................................

Има нещо, което не може да се спре, което измества бавно старото, което събужда човека за нов живот. Ние знаем в душите си за него и вярваме в неговите дни, защото те са нанизани в дългата редица на нашата бъднина като драгоценни бисери. Това са дните на идващото ново, което Бог ни изпраща и когато го посрещнат със съпротива, то се разбива на хиляди милиони капки, като благодатен дъжд, породен от съпротивата на студените течения, дъжд, който оросява и възраства стръковете по нивите на нашите поля...

Г. Т.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube