ЗА СВОБОДАТА

Свободата е идеал на мнозина, даже на всички съзнателни същества в живота. Ако спрем малко по-отблизо нашето внимание, ще открием, че усилията на всеки почти индивид са насочени към смъкване веригите на едно ограничение, което спъва неговото свободно проявяване. Свободата е най-силно желана от човешката душа, защото наистина душата на човека най-добре познава свободата.

Но въпреки това, днес царува ограничение, властвува насилие на човек върху човека, шири се мизерията във всички области на живота и няма свобода. Над главите на измъченото човечество тежнее страхотната фигура на мъстта и недоволството и всички изнемогват под тях.

Коя е причината, загдето ние, живущите днес в новото време, сред културата на нашия век, който е така щедро надарен с удобства, с разнообразие, да се чувствуваме все роби, все оковани във веригите на ограничението? Една от главните, ако не и единствените причини, това е лошото разбиране на свободата. Днес човекът схваща свободата само като нещо външно. Ако му е добре, ако може да се движи и произволничи, непрепятстван от нищо, ако може да използува, т.е. да прахоса най-разнообразно часовете на своето време, ако има наоколо си почит, той мисли че е свободен, мисли, че е самостоятелен. Не, това не е фигурата на свободата. Това са само желания на нашата нисша природа, това е проява на нашия егоизъм. Такава свобода никога не е давана на човека и неговата душа не я познава, не вкусва от плодовете ù, защото тя е отнета.

Свободата, изградена със средствата на силата, е тъкмо противоположна на онова, което е истинската свобода. Затова днес, когато доброто, благото се изграждат върху основата на чуждите страдания, смело може да се каже, че няма свободни хора, че на земята живеят само роби. Насилието, егоизма, страхът са двигателите на голямата световна машина. Ничие око не се стреми да се издигне над хаоса на собствените си заблуди, да подири образец от хармоничния живот на природата и да построи своя живот, съгласно ритъма на общото мирово сърце. Ничия ръка не се отказва от насилието върху своя брат, а после всички в глас роптаем от живота и светът ни се вижда твърде зле устроен, когато това насилие се върне върху самите нас. Ние днес познаваме само собствените си мъки и чуждото насилие, а чуждите страдания и нашето насилие ние не познаваме.

Така е днес в нашето време.

Така е във всичките слоеве на нашето общество, във всички нации е така.

Със средствата на грубата сила човекът днес премахва злото, със същата тая сила той изгражда своето благо и с това не усеща как поставя основанието на едно бъдно зло, което чака да се разрази, защото никога плодовете на насилието не са били повече, от едно ново насилие. Никога злото не е родило добро и този велик закон в живота си остава все така ясен, неотменен, въпреки че всички бягат, заобикалят неговата страшна фигура, боейки се от собствените си дела, оправдавайки своите собствени методи. Днес всички, които чувствуват теготата на своя ярем, се мъчат да открият в ближния си причината за своето нещастие. Всеки вика, протестира за своята свобода и иска да я извоюва, а като средство избира това, което ще направи другия роб.

Ето, това е линията, по която се развива културния живот. Това е кривото разбиране на великото слово свобода и докато живеем в отровата на тая заблуда, все ще тегне над нас неправдата, все ще градим новото и все ще падаме под развалините на собствените си дела, а, летописите ще записват тия заблуждения на човечеството, ще се образуват големи томове книги, които ще носят името история. Така са записани в тия големи книги всички човешки падения и когато някой пожелае да заживее живот, какъвто изисква неговата съвест и душа, все ще се намери авторитет на новото време да му каже: „Защо се отклоняваш от естествения развой на нещата? Хвърли поглед и виж как се е развивало човечеството в своята история.

Историята, авторитета, ето едно робство. Да си принуден да повтаряш грешките на миналите векове, да си принуден да тънеш във влажната и сурова тъмница на човешкия егоизъм, заради създадената традиция на миналите дни, това не е новото в живота, а това са новите затвори за човешката душа.

Свободата, тя е още далече от нас, защото онова, което ние наричаме свобода, е робство за другия. Свободата, тя е за всички. Няма благо днес на света, няма добруване, няма свобода, в основата на която да не лежи измъченият стон на оногова, от когото тя е отнета, защото днес само силата, само ударът създават свободата.

От всички опити, които човек може да направи, най-добре ще бъде награден оня, при който усилието е насочено навътре в него, оня, при който погрешките в живота се подирят(търсят) в самите нас. Няма по-красив, по-тържествен момент за човешката душа от тоя мъничък незабелязан миг, когато човек реши да каже на себе си: „Ти няма да вършиш вече насилие, защото искаш да познаеш свободата.”

Кой познава великолепието на това не външно, а дълбоко вътрешно преустройство? Кой знае тихата пламтяща радост, заради малкото добро, което можем да направим? А този миг. това е един желан мъничък момент, който преобръща резултантната на целия ни живот.

Тогава оня мрачен кораб, който плава запокитен в бурните вълни на океана, ще почувствува крепката ръка на един кормчия, която ще го напътва сигурно и смело, а над висинето на неговия дълъг път, не ще се вият облаците на тъмна буря, а кротко ще трептят милионите звездици на ведро небе.

Да хванеш кормилото на твоя собствен кораб, да запреш разюзданите свои страсти, които в своя бесен рев са способни да потъпчат най-нежните цветчета в житейската градина, да възправиш високо челото си и да кажеш в своята душа: „Аз съм човек, защото усещам вярната ръка на Оногова, който живее в мене и който ме води сред вълните на широкото море". Тогава ще се зазори едва в твоя живот, тогава ще се покаже светлината и на желаната свобода.

Няма опит, който да не е възнаграден, няма усилие, което да не вкуси плода, когато то е насочено вътре в самите нас, защото първата крачка към свободата е себевъзпитанието и всички, които вървят по този път, предвкусват за себе си нейното приближаване.

Оня, който е разбрал свободата, който е разбрал величието и силата на доброто в живота, когато срещне окаян друмник да се лута в мрачината на своето незнание, натоварен с тежкото тегло на лъжливото великолепие, не ще го отмине или с удар отстрани, а ще го хване кротко за ръка и ще му каже:

Кому са потребни златото и накитите на миналото време? Защо се луташ с този товар да търсиш загасващото бледо светило на изминалите дни, когато на изток ще възлезе ново слънце, което залива вече с предвестно сияние света.

Хвърли одеждата на твоето лъжливо величие, извезана с окраски, що мамят чуждия взор. Облечи чистата, бяла риза на честен труженик и иди та се приближи при своите.

Кому са потребни песните на дълго робство когато тихия напев на свободата започва да се чува! Хвърли веригите и нека твоите ръце бъдат свободни. С тях ще вдигнеш своята окаяна сестра от тинята на изминалата черна нощ, ще стискаш ралото на твоята нива, ще сочиш лазура на чистото небе, където свободни птички летят, отнасяйки във висинето своята волна песен...

Кому са желани воплите на робството, когато има други слова, друга песен – песента на свободата.

Едно е необходимо да каже на себе си човек: „Ти не ще вършиш насилие, защото искаш да познаеш свободата" – и да го изпълни.

Г.Т.

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube