ЗА ПРАВИЛНИЯ МЕТОД В ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА

В живота забелязваме два вида сили: едни, които текат и постоянно се променят, а други остават неизменни. Между тях има известно съотношение и то се състои в това, че променливите зависят от непроменливите. Както светлинният лъч при различните условия се отразява различно, така и тези неизменни сили при различните условия, дават различни отражения. Неизменните сили са скрити, но към тях се стреми светът. Те са ирационални величини, несъизмерими. Мерките, с които разполага човечеството, не могат да ги уловят; обаче светът живее и се движи благодарение на тях. Силите на природата са подчинени на известни закони, а законите почиват на принципи. Законите имат изключения, а принципите не правят никакви изключения. Всяка наука има няколко принципа, на които се основава, или тя е отражение на тези принципи. Педагогиката като наука и тя си има такива принципи, на които се основава.

Хората постоянно говорят за истината и при все това я считат за нещо много отдалечено от тях. Те са прави в известно отношение. Ако искат да дадат дефиниция на истината, никога няма да намерят подходяща. То е също като понятието човек. Всеки знае що е човек, но ако започнем да го определяме, никой не ще може да даде една дефиниция, която да признаят всички. Но тъй както всеки, който види човека ще го познае, тъй и всеки, като види истината, ще я познае. Тя е далеч от нас по определение, но близко при нас по приложение. Ние в нея живеем. Ако нямаше истина, животът щеше да е невъзможен. И животът се крепи само заради туй, защото ние още намираме истината в него.

Педагогиката обикновено се стреми да бъде отражение на истината. Как може да постигне тя това? Трябва да се избегне една грешка. Съвременните хора искат да докажат истината, че тогава да я приложат в живота си. Но как ще я докажат, когато тя не подлежи на доказателство? Да кажем, че един факт е истински можем, но да докажем самата истина, е един абсурд. Че слънцето свети, това е един факт, който всеки може да го констатира, но кой може да каже: що е светлина? Могат да се напишат много теории, но това са само теории. И, при все това, че ние не можем да кажем що е светлина, служим си с нея и съзнаваме, че животът би бил невъзможен, ако тя липсваше. Така е и с истината. Ние не можем да съществуваме без нея. Следователно, първата задача на педагогиката е да напъти детето да постъпва съобразно с истината. Ще кажете: „Как можем да направим това?” Много просто. Попитайте един човек и ще видите, че той знае кога лъже и кога казва истината. Когато един човек пише една статия, той прекрасно знае, кои са подбудителните причини да я напише и колко истина е вложил в нея. Някой казва на приятеля си, че много го обича, че е готов да се пожертвува за него, но той вътре в себе си знае колко истина има в тези думи. Някой дава клетва за вярност и той прекрасно знае дали може да бъде верен и т.н.

Истината е сила, която действува в нас, независимо от това, дали ние я признаваме или не. Тя казва на човека така: „Аз искам да ти направя добро и това ми е достатъчно. По-нататък от твоите разсъждения не се интересувам. Ако слушаш гласа ми, ще ти бъде добре, ако не го слушаш ти ще бъдеш нещастен човек".

И така, първото нещо, което трябва да дадеш на детето, е да го научим да слуша гласа на истината в себе си. Първото нещо, което трябва да направим, е да дадем на детето да яде от най-хубавата храна и да пие от най-чистия извор. Храната, това е първата необходимост. Детето се ражда гладно и първия негов подтик, движение е желанието да яде. Във физическо отношение хората са разбрали тази естествена нужда и майката най-напред нахранва детето. Същата нужда то изпитва и по отношение на сърцето си. Майката трябва да нахрани и сърцето на своето дете. Но има два вида сърдечна храна. Сегашните майки дават на децата си такава любов, от която те после изпитват най-големите страдания. Майката веднага ще внуши на детето си, че то не е като другите, че то е нещо повече от тях: че е по-хубаво, по-способно, заслужава всички да обръщат на него внимание, да му се радват, да го милват. И то, като порасне, рече си ; „Аз съм нещо особено". Ако е момче, то не иска да се задоволи с каквото и да е, а трябва непременно да стане голям човек, да заеме, някоя висока длъжност. Ако е момиче ще си каже: „Аз трябва да се старая да бъда хубава, нежна и весела, за да се харесвам на повече момци и да се оженя за някой богат, който ще ме обича и ще се пожертвува за мен". И тръгнат, момчето да става голям човек, момичето да се харесва, а светът им поставя прегради. Лутат се те цял живот и най-сетне кажат: „Ние сме разочаровани, нас не можаха да ни оценят". Това не е храна за сърцето, това е отрова. Майката, която люби своето дете, трябва да го научи да не къса цветята, защото ги боли; да не лови птичките, а да им дава трошиците, които са останали от трапезата; да не бие животните. Детето не трябва да мисли никога, че другите му са длъжни да му дават и да го оценяват. То трябва да се на учи да полива цветята. Майката трябва да научи детето си да служи, а не да му служат. Детето е зародиш, семенце на един бъдещ живот. Ние трябва да го посеем на добра почва т.е. да го научим да слуша гласа на истината в себе си Когато го научим на това, ние ще го изпратим на училище и то знае тогава как да използва знанията, които получава там. Сега младежите свършват гимназия и университет и не знаят защо учат. Някой учи да стане – доктор, други инженер, дипломат, министър, адвокат и т.н., но, като свършат нито един от тях не е доволен от живота, пък и от учението си. Всекиму липсва по нещо. Всеки чувства, че нещо е пропуснал да научи. И те са прави. Тях майка им не ги е научила да слушат гласа на истината в себе си и затова животът им няма смисъл.

Хората мислят, че насоката на живота си ще я получат най-после. Не, най-напред. Първото нещо, детето трябва да придобие благородно сърце, да бъде нежно, деликатно. Тези качества най-лесно се всяват в детето. Възрастният човек, в който е влязла заразата на съмнението, който е изпитал много неща, мъчно се възпитава. Ама ще каже някой: „Животът е борба и страдания, трябва да подготвим детето за тях". Как ще го подготвим? Като развием в него желания и изисквания, като го накараме да служи на своята личност, или като го освободим от нейното владичество и го накараме да бъде господар на своите страсти? В този свят, само този, който има най-малко да получава от другите, само този, който уповава на себе си, може да живее. Човекът трябва да бъде благороден, да остави другите абсолютно свободни. Той няма право да очаква от никого нищо. Той трябва да очаква само от природата, която, щом го е създала, дала му е и всички средства за живот. Само когато всеки започне да зачита другия и да му дава свобода, хората ще разберат и истинския живот на братството и любовта.

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube