ЗА ЖИВОТО ПОЗНАНИЕ

Днешното човечество признава за свой всеведец цар и законодател ума. И той наистина е цар, но в царството на крайното и релативното. Жадуващ да проникне и овладее това царство, човек е построил много уреди и инструменти – за да изтънчи грубостта на своите сетива и да разшири областта на своите изследвания. Прави го, но до известен предел. Зад тоя предел се разкрива нов, по-широк кръгозор, зад него – още по-широк и така – „до безкрайност". Дойде ли до безкрайното, умът зашеметен се отдръпва назад: гордият цар отстъпва, победен пред загадката на безграничното.

И той се втурва тогава назад и се вдълбочава в малкото. Дроби го, цепи го на по-дребни и по-дребни частици – дано намери там първичното. Но и там няма край – и пътят към безкрайно малкото е вечен.

Като огромно махало умът се люлее между две загадки: безкрайно малкото и безкрайно голямото, осъден от вътрешното естество на своите закони вечно да се люшка между тях, докато осъзнае, че истината с дробеж и с мозъчно познание не се постига и се откаже от желанието да познава нещата, след като ги умъртви!

Днес повечето знания са мъртви. Живо познание, което блика като извор извътре, което е рожба на жив опит, е чуждо на съвременния човек.

За да дам донейде една представа за различието между сухото, аналитично познание и живото познание, ще взема за пример съвременното проучване на многоизмерното пространство.

Днес се е развил един особен дял в геометрията – геометрия на многоизмерното пространство. По чисто аналитичен път ние можем да изследваме свойствата на пространството с повече от три измерения и да добием една аналитична картина, съставена от различни дву- и триизмерни „сечения", без да можем да си представим живо и цялостно това пространство или неговите обекти. Запример, свят с четири измерения нам е недостъпен пряко, но косвено; чрез изучаване на неговите сечения в триизмерния свят, ние можем да се доберем до неговите свойства. Разбира се, повечето математици, именно ония, които го проучват, без да могат да си го представят, отричат неговото реално съществуване. Ала има и такива геометри като англичанина Howard Hinton, който е достигнал да влезе съзнателно в четириизмерния свят.

Той казва в книгата си „A new era of thought":

„След неколкогодишна работа, в течение на която схващането на четириизмерните тела тънеше в абсолютна тъмнина, най-сетне – чрез една транспозиция на полето на съзнание – цялата четириизмерна действителност и нейното реално съществуване ми станаха съвършено ясни и леснодостъпни. "

„И наистина, не е по-мъчно да си представи човек четириизмерните обекти, отколкото триизмерните тела, нито пък има някаква мистерия в това".

„Когато способността бъде достигната, или по-скоро, когато се внесе в съзнанието – защото тя съществува във всеки едного в несъвършена форма – нови кръгозори се разкриват... "

„Нашата способност да си представяме е ограничена в триизмерното пространство. Ала пространството не е ограничено, както ние си мислим".

Древните учени и мъдреци са имали свободен достъп в световете с повече измерения – и те за тях са били толкова живи и реални, колкото и физическият. И те са имали жив опит, реални преживявания, а не само един калейдоскоп от мъртви проекции, от чисто геометрически абстракции.

Па и цялото днешно чисто сетивно познание е такова – учените вярват в сума неща, които не виждат – като почнеш от етера, та стигнеш до електрона. И съществуването на повечето неща се доказва непряко – сиреч, не се констатира пряко, а по косвен път – чрез картинки. Запример изследването на химичния състав на небесните светила — със спектроскопски картинки !

Днес, особено след онази тънка преценка, на която бидоха подхвърлени основните положения на математичните и физични дисциплини – след дългата и плодовита работа на сума просветни учени – се напълно изясни за ясните умове разбира се, релативността на интелектуалното познание. Паднаха сума научни догми, с които си служеха ограничените умове.

Ала ония, които събират само книжни познания и които, за да знаят нещо, трябва да са го чели нейде – все още си въобразяват, че книжно познание и истина са едно. Такива запр. си мислят, че могат да знаят, що е интуиция след като прочетат Бергсон и че прочита на неговите трудове им дава право да я отричат или утвърждават. И да я отричат и да я утвърждават все едно – то ще бъде само на книга. Който няма интуиция – и то в нейните по-високи степени – нищо не може да разбере от нея. И десет Бергсоновци да прочете – пак нищо да му помогнат!

Човек може да придобие колкото ще книжно знание, може да прочете колкото ще книги и писания – и явни и окултни – той ще бъде пак толкова далеч от истината, колкото и преди.

Една мъничка, ала собствена негова преживелица, която докарва в жив трепет цялото му естество, струва много повече от куп книжни познания.

Не че те са непотребни – те са тъй нужни, както е нужна оранта и торенето на една нива.

Да твърди човек, че те са ненужни, ще рече да отрича ползата от листата и цветовете за едно дърво, което е дало вече своя плод. Но както листата и цветовете имат относително значение – както те окапват след като дървото върже плод – смисълът на неговия живот – така е и с обикновените познания. Те окапват като сухи листи и стават тор в почвата на човешкото съзнание, за да остане семето, плода, а в това семе е събран опитът на години живот.

Живото познание – това са сенки.

Обикновеното познание е само сенки.

Кой човек или кое живо същество не знае що е жажда, глад. Поменете само тия думи – и в съзнанието на човека оживява цял свят от образи и преживявания. Поменете пред гладния думата хляб и цялото му същество ще дойде в жив трепет. Може човек да не знае що е всъщност глада като физиологически или психически процес – нима науката след толкова изследвания знае нещо положително – ала той го преживява.

Всяко живо познание се преживява. И докато духовните истини, за които ние днес само спекулираме, не станат тъй реални като глада, жаждата, те не са още живи зарад нас.

Вземете, запример, думата истина. Колко разнообразни схващания за това „понятие". Тя е още всъщност за човека само едно понятие. Не че човек не знае истината – ала той е пообъркал пътя за нейното постигане. Истината не е вън, а вътре в него. И тя постоянно му говори, само че нейният глас е много тих.

Под звъна на шумните външни победи на ума, сред тракането на машините и опиянението от „културните придобивки", ние сме изгубили слух за тихото в живота, онова, което говори в глъбините на нашето сърце.

Живите постигания – това са мигове на докосване с реалното. И колкото повече такива мигове е преживял човек, толкова е по-просветлен.

За да стане човек ученик – не на тая или оная религиозна или философска школа – а на живата природа, трябва да е преживял известна сума от такива мигове. И само това е нужно – нищо друго: ни външно знание, ни богатство, ни високо звание и сан, ни принадлежност на тази или онази религия.

Ето защо живото познание не е в никоя книга – явна или скрита - в никой храм или светилище, в никоя Индия или Египет.

Всичко това – книги, религиозни и философски системи, светилища – са само подготовка, необходими външни условия, почва за онова живо семе, което никне вътре в нас, за да порасне и върже плод.

Г.

 

Търсачка

Търсене по текст

Търси в Книжарница

Към страницата на "Завета на Цветените Лъчи на Светлината"

Намерете ни и във Facebook

youtube